В тези нежни есенни дни на човек му идва да се запилее. Но така, че да не могат да го намерят. За да не го върнат мислите за деня към мислите за него самия.
Защото тези мисли в красивите днешни дни обръщат човека към оборотите и кошарите в дните му, прекарани в покрайнините на изживелия себе си човек.
Какво е човекът, минал покрай тях, ако не човек на завършените понятия и планове?
Затова човекът – такъв, какъвто той се иска в есенните си дни, тези на кристалните ъгли, се иска да е някъде встрани от хората със слушалки в ушите.
И така човекът със слушалките в ушите е такъв, който не преминава улици, без да се оглежда, без да удостоява с внимание някого и без да е желан.
Най-важното в наши дни е да не удостояваш с вниманието си никого.
Никой не бива да бъде съставна част от онова, което ти мислиш, че е допустимо да бъде парче от твоето пространство за тичане.
И ти ще тичаш, ще изтичаш всичките тези километри, които другият няма да може да изтича, защото не е могъл да продължи напред в живота си. И най-добре е никой да не стои на трасето ти. Тичането няма как да не направи от себе си нещо повече от учестено дишане. Удоволствията и възвисяванията са неща, които минават покрай дишането.
Но за да стават тези неща, никой не бива да стои на пътя на твоето тичане.
Ако стои, ти минаваш с цялото твое знание за минаването през човеците.
Като през просо.
