0
1157

Есетата на Александър Вутимски

aleksandar_vutimski
Александър Вутимски

„Човешката участ в творчеството на Атанас Далчев, Александър Вутимски и Александър Геров” (изд. „Рива”, 2014 г.) е новата книга на професор Божидар Кунчев. Публикуваме фрагмент от главата „Не съм затворен кръг”, посветена на творчеството на Александър Вутимски.

bigpath_621Неговите есета ни позволяват да разберем още по-добре емоционалния му живот и различните фактори, спомогнали за формирането на мисълта му. Те открояват свободата на духа му, устремен към идеята за едно по-автентично съществуване. Тези есета разкриват способността на Вутимски да прониква в делничното, за да открие и там някаква истина за човешкото съществуване. Те разкриват високата степен на мислене, което прониква в духа на отминалото и на това, което се задава. Те показват културата на рано помъдряла личност и в същото време са израз на  младост, в която са тревогата, споменът за предишните заблуди и намерената плодотворна насока. Към това трябва да се прибави и стойността им на допълнително свидетелство за богатата духовна биография на поета. В тях е целият Вутимски, най-специфичното за нагласата му на вдъхновено човешко битие. Те са плод на съзнание, жадуващо за живот, който трябва да синтезира в себе си наслаждението и ограничението. Тук са размислите на поета за кризата на морала в съвременния свят. В неговите есета, започващи предимно с отбелязването на нещо преживяно в миналото, Вутимски говори лаконично за духа на времето, за войната и покачването на цените. Той споменава за някогашните си пиянства, за престоя си в санаториумите. Изповядва страховете и нещастията си, малките си радости. И тук не премълчава за своята сексуална наклонност, разсъждава за мнимото и действителното равенство между хората. Като цяло впечатлението от неговите есета е, че те са  равносметка, едно изстрадано покаяние, размишления, които трябва да го пречистят вътрешно. С премисленото и изразеното Вутимски приключва един етап от живота си и се опитва да навлезе в друг, съобразен с новите му представи за поетично и одухотворено съществуване. Толкова пъти отчаян, той споделя вече и за своята надежда, и дори за вярата си в едно бъдеще, изградено върху друга нравствена основа. Далчев казва, че „Есето по самото си наименование е търсене на новото: една сонда, спусната в неизвестното; един набег” в света на неясното и нерешеното”; една експедиция в далечни и полярни области”. Опитвайки се в този жанр, Вутимски тръгва пак към „неясното и нерешеното” в своя живот и в човешкия живот изобщо.  Размишленията му са на различни теми, но това, което ги обединява, е търсенето на истината. И в стиховете си, и в своите есета той търси и намира тази истина, която е най-близо до собствения му живот, до това, което личният му живот е потвърдил или отрекъл. Поетът е устроен така, че не може да не бъде субективен и автобиографичен. Той не може и не иска да се дистанцира от себе си и от противоречивия живот на своето съзнание. Той не търси изобщо смисъла на живота и красотата, смисъла на обикновеното и изключителното, на смирението и простотата, а търси и разкрива смисъла на тези неща, както са били в неговото минало и каквито са сега, когато се е променил или поне му се струва, че вече е по-друг. Вутимски създава своите есета вероятно като продължение на това, което си отбелязва в  дневника. Мислите, които най-често и продължително го вълнуват, той доразвива до равнището на концептуалното, осмисляйки още веднъж духовния си опит. „Неясното и нерешеното” в неговите предишни мисли изведнъж придобива по-ясни очертания. То става  израз на формирано убеждение, което ще му послужи в сътворяването на нещо като личен морален и естетически кодекс.

Вутимски иска със своите есета да отбелязва истини („Войнственият век”) за себе си, за епохата, за изкуството, за прочетеното в книгите. Онзи тривиален, отблъскващ го живот на съвременния нему свят е отречен още веднъж. Със своите есета той навлиза в живота на духа и красотата, но размишлявайки за нея, поетът няма предвид само естетическата красота. Далеч повече го интересува  красотата на съзнанието, на това човешко съществуване, което  трябва да бъде духовна свобода.

Вутимски казва в есето си, което е нарекъл „Ограничението”: „онези, които искаха с една мрачна робска омраза да завладеят човешкия свят, за да ограничат в постоянния страх човешкото съзнание, ще загинат; защото тъкмо те са безнадеждно болните, без съмнение”. Светът, какъвто го е заварил, е твърде болен. Това е свят на парите и насилието, на пронизаното от страх човешко съзнание, което подменя истинския живот с най-различни заместители. В подобен свят не е възможен никакъв духовен напредък. Няма го необходимото единство между човека и света. Човекът се оказва в противоречие със себе си и света. Вутимски пише в своите есета, че не може да се живее в свят, където няма красота и простота, възвишеност и поезия. Животът е заприличал на болница, в която всички страдат, но никой не може да бъде излекуван. Никой не се радва, а радостта според него е „спасението на душите”. Вутимски пише, че „знае да се радва на света само онзи, който е мъдър” и тъй като няма истински радостни хора, изводът е само един – няма ги и мъдрите. Това е свят на анархията, а поетът мечтае за „вечната сигурност”. Но как ще бъде достигната  подобна сигурност, след като съвременният човек е толкова слаб. „Древните съзерцаваха света в неговата жизненост дори когато той беше нещастен. Но много по-късно ние съзерцавахме вече само своята умора, угасване на силите върху едно разпятие, своето скръбно самоотречение”. Сега в света властва тълпата, която винаги е била враждебно настроена спрямо естествения човек. Този човек е всъщност отдавнашно минало. След края на онези естествени хора, каквито са гърците, е настъпил „краят на една благородна и силна човешка раса. Сегашната човешка раса не познава пълнотата на живота. Тя все повече се отдалечава от истинския живот. Така възниква и въпросът на поета: „но ние ще се приближим ли до живота, ще го открием ли? Но ще разберем ли най-сетне, че естественият човек както би могъл да се наслаждава без угризения и страх, така също би се и въздържал с радост?”

Всъщност поетът слага силния акцент върху съзнанието. За него човекът е преди всичко съзнание. В това съзнание е неговата свобода, но и неговото робство. Съзнанието предполага избор и решителност, целенасоченост, идеал и хоризонт. Страховете и равнодушието, моралните провали и социалното насилие, безбройните проявления на злото – всичко има своя корен в ниските равнища на съзнанието, обрекло се на морална пасивност и летаргия. Вутимски иска човешкото съзнание да стане жизнено, да се зареди с нови духовни мощности, за да прекрои съвременния свят. За него „вечната неудовлетвореност е все още най-своеобразното човешко щастие”, но човекът се е отказал да иска и да се бори. Той се е примирил, отказал се е да изпитва повече  онова любопитство и онова нетърпение, с което някогашните търсачи на истината и красотата са щурмували неизвестното. Човекът е забравил за космоса, забравил е, че той самият може да бъде космос, хармония, равновесие между противоположностите, които носи в себе си.

В своите есета Вутимски ни среща с вълненията на едно освобождаващо се съзнание. Поетът се освобождава преди всичко от своите предишни страхове, а той се е страхувал от толкова много неща в живота. Той иска „да заменим нашето старо чувство за справедливост с едно по-широко отношение към човеците”. Това означава да се ревизират основните понятия, с които осмисляме съществуването си. Радостта трябва да се потърси на друго място, а не там, където я търси човекът, станал роб на своите безсмислени задължения спрямо изискванията на съвременния живот. Равенството трябва да се преосмисли, защото безусловно човешко равенство не съществува и идеята за него е сред най-порочните, до които се добира съвременният свят. Вместо това равенство трябва да настъпи истинското, което се „състои в намирането и спазването на естествените различия между човешките същества”. Вутимски страда истински от появата на онези, които живеят „според предписанията на науката” и „за всеки човешки проблем имат готова формула”. Наричайки ги „съвременни пророци” на една безплодна и опасна идея, заразила „мнозинствата в нашия свят”, той всъщност има предвид онези, които щяха да властват доста време и у нас. Колко горчиви спомени предизвиква казаното от Вутимски по техен адрес: „Много често на своите събрания те съветваха поетите как да пишат, философите как да мислят…”. Пишейки за едно или друго, поетът следва идеята си, че нашият живот трябва да се промени до неузнаваемост. Това ще означава според него да почувстваме „хубавото и трайно единство на живота”, „задружното дишане на нещата в света”. Вутимски мечтае за „истинската простота в нашия живот”, когато всичките неща, с които живеем, ще „имат място и значение”.

Тук ще се запитаме как поетът си  представя тази промяна на съзнанието, а оттам и на целия живот? Вече споменах, че според него единственото средство е нашето съзнание. Вутимски вижда изхода единствено в него. Останалите средства, както и да изглеждат, вече отдавна са изпробвани и не са довели до промяна. Не твърдя, че идеята му е утопична. В тази насока са и мислите на много други, потърсили спасение на човека. Ако искаме светът да стане друг, трябва да започнем от самите нас. Останалите средства са насилие, което се заплаща скъпо. А да променим съзнанието си, означава да „насилим” само себе си, отхвърляйки съня и прояснявайки погледа си за това, което сме ние и светът. Поетът твърди, че и сега има пробудени хора. Той ги нарича „най-смирените” и те са идеалът му за истинския човешки живот. Според Вутимски „никоя черква на земята не е предизвикала тяхното лазурно съвършенство. „Те не познават изгарящите желания, съжаленията, острите разочарования.” „Те се радват на света с една тиха, равномерна радост, почти без вълнение.” Тези хора, както ги е видял или си ги представя Вутимски, в някои отношения напомнят за самия него. Защото и той като тях може да наблюдава с обич „незабележимия живот на тревите, движението на малките буболечици, всяка раждане и всяка смърт”. И той като тях е вътрешно, духовно смирен, чужд „на всяка власт”, на всичко, към което се стреми човекът на утилитарното време. Най-смирените, за които пише в едно от своите есета, са всъщност „нищите духом” на Далчев. Те са постигнали своя покой и са останали чужди на всеобщия  упадък. Те не живеят с чувството за загуба, да долавят „в своята вътрешна тишина езика и мисълта на най-невидимите случки и неща в нашия свят”. Вутимски е убеден, че това, което сме, е резултат на  погрешен духовен път. Като негов резултат са липсата у нас на смирение и тази вторична реалност, в която живеем. Това е фалшив порядък, съставен от условности, които не отговарят на същността ни. Обичайният начин на живот, присъщ на повечето хора, е всъщност замаскирано крушение. Попаднал във водовъртежа на все нови идеи, на противоречия, които се създават непрекъснато, според Вутимски човекът заживява хаотично, без ориентир. Той изгубва себе си, забравя за това, което е бил, когато е разполагал с равновесието си. Вместо животът му да бъде прост и естествен, той представлява плетеница от парадокси, които няма да бъдат разрешени. Цивилизацията е всъщност крушение за човешкия дух. Напредъкът на техниката с нищо не е допринесъл за неговото пробуждане. Напредъкът изобщо, безспорен във всички области на човешкия живот, освен в най-важната – духовната – не е направил много за нравственото и духовното израстване на човека. Ако това израстване беше налице, навярно нямаше да бъде материалната нищета, в която продължават да живеят толкова хора. И „в нашата страна, – пише Вутимски – хората, поне повечето от тях, – живеят дните си, притиснати от немотията, от невежеството. Един безцветен живот, без високи пориви, без хубост, съсредоточен в една грижа, в един стремеж; хляб. Както във всяка друга страна, може би. Човекът вече не е способен на съзерцание, на вдълбочаване в себе си”. И самото изкуство – подразбираме от същия текст на Вутимски – не може да бъде сериозно. „Животът на изкуството разцъфтява, подхранван от чисти сокове.” Затова изкуството не бива да се нагажда „към естетическите вкусове на времена като днешното, когато естетиката е отречена, в името на грубия утилитаризъм”. „Пътят към красотата е гибелен”, но това според поета е единственият път, по който трябва да върви и художникът, и обикновеният човек.

Всичко, за което Вутимски размишлява, е израз на определена, неведнъж премисляна позиция. Това, което той утвърждава или отхвърля, с нищо не напомня за неговите отчаяния. Разбира се и тук ще открием някои противоречия и известна непоследователност в изразените съждения, но той е написал това, което е преживял, а то неведнъж е било противоречиво. Така или иначе в своите есета Вутимски е в позицията на мислещ човек, на  критик, имащ усета и нужното здравомислие, за да разсъждава трезво и настъпателно. Съвсем осезаема е неговата жизненост. Поетът не се уморява да взема на прицел пошлото и бездуховното, независимо дали го открива в сферата на изкуството или другаде. Вутимски не иска да се съмнява. Написаното от него трябва да утвърждава един положителен смисъл. Спокойствието, равновесието, простотата, самовглъбяването, постоянната способност да виждаш и да се радваш на красотата – ето ги онези положителни дадености, които трябва да станат органична част от собствената му същност. Каквато и да бъде човешката участ – смята Вутимски – в нея винаги го има зрънцето, от което може да израсне нашата красива и вдъхновена съдба. Вутимски дълго размишлява за всичко това, но за да го сподели в своите есета, очевидно той най-напред го е намерил в себе си – като необходимост, но и вече като свое притежание. Ван Гог, чието изкуство Вутимски много харесва, казва, че „който смело се вслушва в разума си и най-вече в съвестта си, в най-висшия разум – и се стреми да бъде честен, той, струва ми се, трудно ще изпадне в крайна заблуда, макар и да не може да избегне грешките, ударите и слабостите и да постигне съвършенство.” И тези думи бих отнесъл към Вутимски. И в своите есета той е поискал да бъде честен и да се вслушва „най-вече в съвестта си”. Това също е повод да ги четем с вълнението, с каквото четем и поезията му.

Божидар Кунчев е литературен критик, професор в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор е на книгите „Един бял лист, едно перо” (1981), „Александър Вутимски” (1984), „Иван Пейчев” (1986), „Александър Геров” (1987), „Поглед върху поезията” (1990), „Да отидеш отвъд себе си” (2007), „Когато времето кристализира” (2012) и др.