Има един особен вид самотници, самото същество на които вече излъчва самота.
Когато ги видим на пейката или пред вратата на някоя църква, или на ъгъла да просят, очите им гледат сякаш от бърлога на диво животно и дори когато се повдигнат, за да се взрат в нас, пред тях остават спуснати някакви незрими завеси.
Зениците им са прозорци отворени само навътре, ушите стърчат като къртичини, цялото им тяло е сякаш хипнотизирано заслушано в самото себе си. Техните пръсти са по особен начин глухи за осезаваните повърхности, за ръцете и дланите на другите; стойката им – уязвена от самото това, че стърчи открита и оголена насред света. Имаш чувството, че в тях, макар непрестанно да нахлуват събития, звуци, лица от околното пространство, цари постоянен психически сумрак, в който не се отразява същински нищо друго, освен неподвижния им онемял вътрешен свят.
У тези отдавнашни, дълбоки самотници – самото това, че с тях „няма никой“, се е сгъстило по един особен начин, превърнало се е в „имане на никой“.
Да, с тях вече не няма никой, с тях буквално има никой.
По един парадоксален начин самото пълно отсъствие на близък човек край тях, на жива душа се е сгъстило, започнало е да наличества. Отсъствието е започнало да наличества, отсъствието е започнало да присъства. То е гъсто, наситено, осезаемо отсъствие. Отсъствие, придобило личност – може би изпитата, изсмуканата личност на самотника.
Пред фигурата на такъв самотник не можеш да не си помислиш, че в мярата, в която човекът губи своята личност – оглушала от самота, ослепяла от самота – в същата мяра отсъствието намира себе си. То вече е така трайно и постоянно, така дълбоко и окончателно, че придобива парадоксален лик.
Самотникът оглушава и ослепява от самота, а самотата около него започва да се вижда, да се осезава, да се „чува“. Самотникът забравя за погледа си, който никой не гледа, който никой не в-нимава, не среща, не следи. Самотникът забравя да чува, защото отдавна никого не слуша и никому не ответства. Затова, ако бихме могли да го съзрем в дома му, ще видим, че той се движи като сляп и глух сред вещите в своята стая, а „никой“ господства в нея и е на мястото си там.
Да, при такъв човек буквално се чувства, че вече не е точен изразът: „С този човек няма никой“, или „този човек си няма никой“. Напротив, натрапва се да кажеш (защото това се вижда, даже се осезава), че с този човек има никой, този човек си има никой.
И този „никой“ така плътно присъства около самотника, че той, парадоксално казано, по един особен начин не е сам. С него е самотата му – присъстващият, почти видим никой, който ни кара при среща дори да заобиколим такъв човек по-отдалеч. Сякаш около него крачи още един, преграждащ пространството до него.
Убеден съм, че в дома на такъв самотник вещите придобиват странна плътност и страховита самостоятелност. Отпуснати от човешката ръка, отвикнали да служат, забравили непроизнасяните си имена, подивели – те сякаш си възвръщат своята гола битийност, стоят някак по-сурово и дори агресивно.
Отдавна захвърленото, неупотребявано канче, покрито със засъхнала кой знае кога кафеена утайка, търкулнато съвсем не на място до метлата под умивалника, наполовина все още е канче, наполовина вече е престанало да бъде такова. И тъкмо неговата лишеност изпъква, натрапва се, еманципира се. Защото домашната вещ, преставайки да „шета“ в дома, откъсвайки се от будната ръка на човека няма какво друго да стане и става просто едно наличестващо нищо. Нищо, което присъства, осезава се, вижда се, и затова – в дома на самотника не „няма нищо“, а напротив – има нищо и него го има – многолико, плътно, тежко – в толкова много бивши неща – наполовина съблечени от своята нещост, наполовина придобили своята нищост.
Сгъстилото се до осезаемост отсъствие – този „никой“, който живее със самотника има своята консистентност. Затова стаята на самотника никога не е просто празна – тя е осезателно, съвсем осезателно пълна със самота. Отсъствието – този „никой“, който живее със самотника, има свой мирис, свои привички, дори могат да се отгатнат и да се напипат чертите и силуета му. Той е незрим и изразителен, изразително-пуст силует.
Понякога те побиват тръпки, виждайки особената далечност, особеното отсъствие, особената безучастност в лицето и в цялата фигура на самотния просяк. Същевременно ти усещаш и осезателно усещаш един близък до теб, който всъщност проси и от чието име като че ли просякът протяга ръка.
„Кой е?“ – питаш се стреснато. „Никой“ – казваш, но не се успокояваш, защото той е – този „никой“.
Той не е самият просяк, не е самият самотник, но той е – онзи, който го няма.
Него тъй напълно, тъй невъзвратимо, тъй никъде и никога го няма, че – парадоксално казано – него осезателно го няма. Има го – напълно и безизходно липсващия.
Той така абсолютно отсъства, че отсъствието му се материализира в призрачна персона – в осезаем „никой“. Той е, може би, отчуждената, захвърлената и оживялата вън от себе си – самостоятелно – съвест на отсъстващия. Абсолютно, завинаги отсъстващият – за наказание (неподозирано за себе си наказание) присъства тук – присъства като уплътнило се до присъствие негово отсъствие. Като съществуващ „никой“.
Ето защо, озовали се до такъв самотник, изпитваме вече по-скоро страх, отколкото състрадание. Страх, че липсата ни, общата ни, всеобщата ни – на всички, всички нас липса – ще изскочи иззад гърба на самотника като някакво същество и ще ни потегли в нищото си. Защото то е по нечия вина. То е.
И още как е.
