0
2582

Есе за унижението

georgi-markov

 

„Може би едно от най-унизителните неща е привилегията. Почти не познавам гражданин, който да не се е чувствувал лично оскърбен и засегнат от цялата тази буржоазна трагикомедия на привилегированите другари.“ Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ в.

Спомням си, че в първите години след 9 септември един от лозунгите, които най-често украсяваха стените, беше известното възклицание на Максим Горки: „Човек- това звучи гордо!“. Разбира се, никъде не беше обяснено за какъв човек става дума, и по-точно кой е човек и кой не е човек. Впоследствие, в най-ужасните трагични и нечовешки дни, бих казал, на животинската вакханалия на Сталиновите последователи, този лозунг продължаваше да стои на стените като жестока подигравка на съдбата. Или може би като идеал, за който трябваше скъпо да се плати.

След нищожната смърт на Йосиф Висарионович беше създадено впечатлението, че нещата започват да се променят и че горкият „човек“ ще бъде изваден от мътилката на партийните и класовите определения и ще бъде поставен на почетния пиедестал. Защото няма нищо по-естествено и по-нормално на този свят от това, човеците да искат човешки отношения, с всички произтичащи човешки права и задължения. И по-нататък българската пропагандна машина изведнъж реши, че мечтата на Максим Горки е осъществена във взаимоотношенията между членовете на „социалистическото общество“. Мнозина знаят добре този малко произволен начин да се твърди нещо, което не е съвсем така и което дори при най-добро желание не може да бъде осъществено с бързината на фокус-мокус. Но логиката никога не е била пречка за някои български журналисти, и особено за някои писатели. Като чете човек последните броеве на „Литературен фронт“, вижда, че по страниците на вестника се е разляла такава мармаладена симфония от уважение към човека и от всечовешко щастие, че само остава да си намаже върху филията хляб малко от страниците на вестника за закуска. В един от тия броеве Павел Вежинов на стари години се е разписал поезия.

Като чета всичко това, паметта ми, може би отмъстителна и зла, внезапно ми поднася картини от съвсем прясното минало, вчера или завчера, ако щете. Картини, които художникът на „Литературен фронт“ може да приложи като илюстрация на мармаладеното съдържание на вестника. Дали наистина човек звучи гордо днес в България? Дали наистина нещата са се променили?

Ако отидем в паспортния отдел, който се помещава в най-отвратителното здание, което град София има край Лъвовия мост, ще видим тълпа от хора, която чака в нервно напрежение, и в тишината гласовете на чиновничките, категорични и понякога доста груби: „Отказва ви се!“ — „Но, защо“ — изплаква някоя злощастна майка. „Не знам, другарко, следващият! Вашите документи ги няма още, ще чакате!…“

Косата ми настръхва, като си помисля за униженията, които всеки обикновен български гражданин е претърпял от този институт, и иглените уши, през които трябва да мине, за да се добере до заветния паспорт, та да иде в Македония, за да види братовчед си. Ами диренето на връзки? Всеизвестно е, че в България днес не можеш и да умреш без връзки. Чел съм не един и два хубави разказа от наши писатели за жестокото унижение, на което честни и чудесни хора се подлагат, за да получат по-добра работа, за да се защитят от някаква несправедливост или въобще, за да имат правото на това, което по право им принадлежи. Или да вземем кореспонденцията с чужбина. Колко подправени, изкуствени са писмата, които се пишат, защото всеки знае, че светостта на личната кореспонденция ще бъде осквернена от нечии бдителни очи, които Бог знае какво ще решат.

Но ще каже някой, че чужбината не е най-важната. Може и да не е. Тогава нека попитам Павел Вежинов дали той искрено вярва в това, което е написал? Защото всеки, който го познава, знае, че той и да иска, не може да повярва. А защо той не може да си каже онова, което мисли, и онова, което в интимен кръг често е казвал? Защо всички като него и не като него, не могат да кажат това, което мислят? Защо в мозъка на всекиго е изградена самозащитна компютърна система, която действува понякога с неумолима точност? Не звучи ли жестоко признанието на един виден наш писател, че всички ние сме станали цензори на самите нас си? Що за щастие е невъзможността да се изразиш като човек, а що остава като личност? Изглежда, че трябва кураж и може би след куража „човек“ наистина да зазвучи гордо. Но кураж няма и страхът, страхопъзльовщината и безпощадният конформизъм отново ни отдалечават от човека, за да ни приближат към маймуната. Далеч съм от мисълта, че унижението — което всеки, включително Павел Вежинов изпитва — може да бъде някакъв сорт патологично удовлетворение, на което човек доброволно се подлага, за да се самонакаже. На колко събрания на Съюза на писателите или на Съюза на журналистите са се чули конкретни, откровени, несъобразени мисли. Като изключим доблестното поведение на една много малка група писатели (която си получи и наказанието), всичко друго дава своя глас във всеобщия хор на унижението.

Но може би едно от най-унизителните неща е привилегията. Почти не познавам гражданин, който да не се е чувствувал лично оскърбен и засегнат от цялата тази буржоазна трагикомедия на привилегированите другари. А аз си мисля, че това е и най-унизителното петно на всички революционни мечти, най-отвратителното унижение с паметта на герои — идеалисти, което шепа лакоми властници налагат под закрилата на „диктатурата на пролетариата“. Наистина нашият народ притежава изключително развито чувство за справедливост и тоя народ не може да преглътне лесно унижението на привилегията. Спомням си, когато преди няколко години Боян Българанов[1] купи на двете си синчета две изключително скъпи западни коли и как тия мили герои се разхождаха с колите си по тротоарите, пръскайки хората като пилци, и това под немите погледи на автомобилните контрольори. Или да отидем на онова, което привилегията създава при конкурирането за каквото и да е, огромното оскърбление, на което е подложено всяко съзнаващо човешко същество. Българските вестници и радио проляха реки от сълзи за правата на американските негри. А какво да кажем за българските негри? За ония нещастници, които са се родили без партийната индулгенция на привилегията? Всеки знае колко млади хора са били съкрушени и впоследствие покварени от дяволския акт на привилегията.

Или да отидем в някоя спокойна вечер на Слънчев бряг, или на Златните пясъци, когато внезапно багажът ви от хотела се изхвърля, защото били пристигнали западни гости, които плащали твърда валута. Имаше времена, в които отмъстителни шегобийци бяха написали край комплексите „Забранено за кучета и за българи“. Защото тия красиви сгради се бяха превърнали в един от най-неприятните източници на унижение за цял народ. И пак там, във великолепния дом на Съюза на писателите, се разигра и друга подобна трагикомедия. Не веднъж и дваж видни държавни и партийни ръководители идваха на гости на писателите. Бих искал да можеше една филмова камера да филмира това зрелище от пречупени гърбове, от ухилени, подмазващи се лица, от купища ласкателни глупости, та чак на първия секретар Тодор Живков му стана неудобно. Що за достойнство, що за поведение е това на духовните водачи на народа ни? Не е ли странно родството между тях и Ботев, Каравелов и Пенчо Славейков?

Не бих искал да продължа повече. Всеки слушател знае тия работи по-добре от мене, те са действителната трагедия на цял един свят, който сякаш наистина е наказан да изстрада своето човешко призвание. Хич не ме блазни мисълта, че един ден по улиците щяло да потече материално благоденствие и че във всеки дом щяло да има цветна телевизия, когато животът е обезцветен дори по отношение на кръвното си съдържание. И когато красивата фраза на Максим Горки е превърната в паметник-чучело на човешкото унижение.

Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.


[1] Боян Българанов (1896-1972) – функционер на БКП. Член на Политбюро на ЦК на БКП (1957-1972), Председател на НС на ОФ (1967-1972) . Б.р.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияПетер Естерхази и свободата
Следваща статияТърси се обединител на нацията