„И най-виталните религии не са могли да намерят място за щастието на земята, затова са го пренесли на оня свят. Родоначалниците на съвременния комунизъм обещават щастие едва в ерата на чистия комунизъм, което е все същото с идеята за задгробния живот.“ Есето е прочетено по Дойче веле през 1972 г., публикува се за първи път.
Има всечовешки въпроси, които обикновени хора и философи са си задавали от векове и чиито отговори може би ще бъдат намерени след много други векове, ако въобще бъдат намерени.
Какво е щастието? Има ли на този свят щастие? Може ли човек наистина да бъде щастлив? Могат ли всички хора на земята да бъдат щастливи? Каква е разликата между щастие за себе си и щастие за другите? Колко вида щастие има?
Ако вярваме на легендите, щастието това е онази чудотворна лекокрила неуловима птичка, която произволно каца там, където си пожелае, и дарява всекиго с онова, което е поискал. В народната фантазия щастието е златната ябълка или златната рибка, или торбата, която може да изпълнява всички желания, или Педя човек – лакът брада, или силата на магическата пръчка. В действителността може би най-общото определение за щастие е осъществяването на мечтите. Разбира се, изстрадалата човешка природа почти винаги свързва щастието с получаването на нещо скъпо. Така че за широките народни маси щастието винаги е било получаване на някакъв вид радост. Само при светците и героите имаме обратното – щастието това е раздаването на всичко, включително себе си. Колцина са били помамвани от красивата фраза – да раздадат себе си? Бедата е, че самораздаването е почти равностойно на саможертва и съвсем малко са истинските последователи на Иисус Христос. При това ще бъда банален, за да повторя всеизвестната истина, че на земята има толкова вида щастие, колкото е броят на хората, че всеки един индивид има свое лично усещане или свой личен критерий за щастие, или поне му се струва, че ги има. Така че проблемът за щастието на цели народи е толкова комплексен и труден за разгадаване, че е породил идеята за задгробния живот. Наистина и най-виталните религии не са могли да намерят място за щастието на земята, затова са го пренесли на оня свят. Но което е още по-показателно, дори създателите на материалистическата философия и родоначалниците на съвременния комунизъм обещават щастие на народите едва в ерата на чистия комунизъм, която ще настъпи след многовековен преходен период, което е все същото с идеята за задгробния живот. А като се знае сложната и противоречива човешка натура (която в моменти на щастие понякога е нещастна и обратното) излиза, че идеята за всеобщо човешко щастие навред по земята ще си остане завинаги на космическо разстояние от нас. И в такъв случай нашата утеха ще бъде, че щастието не е нищо друго освен пътят към него.
Не е нито време, нито място, нито пък идеята ни е да разискваме какво прави човека щастлив, нещо което всеки донякъде знае за себе си, а още по-често и сам не го знае.
Има една страна (плюс няколко други), където въпросът за щастието на хората не съществува, понеже отдавна, отдавна е решен, и то завинаги. Слушателите се усмихват, но ако не вярват, нека разтворят кой да е от вестниците, които получават, или нека пуснат радиото, в който час си пожелаят, или пък нека погледат телевизия. От всички тия източници те моментално ще получат безброй доказателства колко много са щастливи и дори ако до този момент не са почувствали щастието си, ще бъдат приятно развълнувани да го усетят някъде дълбоко в себе си.
Като чете човек последните броеве на вестник „Литературен фронт“, орган на Съюза на българските писатели, вижда, че по страниците на вестника се е разляла такава мармаладена симфония от всеобщо щастие, че (извинете за сравнението) само остава да си намаже върху филията хляб малко от страниците на вестника за закуска. Може би единственото, което според мен липсва, за да бъде пълна картинката, е лека промяна в заглавието на вестника, който би трябвало да се казва „Щастлив литературен фронт, щастлив орган на щастливите български писатели“.
Та в един от тия щастливи броеве, щастливият писател Павел Вежинов на стари години се е разписал щастлива поезия в проза. Като ги е нанизал ония „къдрокрили, хвърковати и благати думи“, че дори бай Иван Бурин може да му завиди на статията. В нея „децата на трудовия народ“ са представени като балерини на щастието и всичко живо у нас се къпе в захарните вълни на радостта и щастието и скимти благодарствени химни за чест и слава на социализма и ръководството на партията в държавата. Всичко е толкова красиво, красноречиво и убедително, че аз си помислих, че наистина чудото е станало. След това изведнъж си спомних, че Клубът на журналистите, където Вежинов прекарва голяма част от времето си, е отделен от картината навън с дебели, плътни завеси, така че дори да е искал, Павел Вежинов не би могъл да види щастливата оргия навън по улица „Граф Игнатиев“. Но което е още по-важно – и щастието не би могло да види него, нито който и да е от колегите му.
Не искам да питам този писател дали той наистина вярва в това, което е написал. Бих го попитал само – щастлив ли е? Лично той – като писател, като гражданин, като партиен член, като баща, като всичко, което е. Струва ми се, че дочувам отговора му, казан с полуироничен глас – че на този свят щастливи са само простаците. Или нещо от този род.
Защото целият живот на Павел Вежинов, доколкото го познавам, е разкъсан от борбата да се надвие непокорното съзнание, да се потуши личното страдание, злото чувство за похабеност и безвъзвратност. Защото той знае, много добре и дълбоко, че щастието на народа не зависи от възможността някои момчета и момичета да станат балерини и балетисти, нито от възможността да следваш и завършиш някакъв университет (което между другото е естествено право), нито от подобреното производство на някои предприятия, нито от възможността след пет години във всеки дом да има цветна телевизия. Може би тези твърде елементарни условия за щастие ще бъдат валидни един ден, когато започнем да си произвеждаме изкуствени човечета в епруветки. И компютърът, който ще определи съдбата (програмата) на всяко от тях, ще предопредели и вида на щастието. Сигурно тогава ще има хора, които ще бъдат щастливи, че притежават цветна телевизия. Но за наше щастие още сме далеч от това време.
Хората, които вярват в причинността на щастието, казват, че щастието е в любовта, всеобщата, всечовешката любов. Любовта, която вдъхновява, любовта, която създава, поема страданията на другите, любовта, която прощава и която в края на краищата не е нищо друго освен разбирането на човек с човека! Но къде е тази любов в една страна, в която омразата е издигната като култ и знаме на човешките отношения, където ненавистта е узаконена от човеконенавистни философи чрез т. н. „теория за класовата борба“? За какъв вид щастие става въпрос тук? Може би щастието на садиста? Или за това на дребното лакомо човече, което най-после си е напълнило тумбачето? Или той пише за щастието на мрачните субекти с подозиращи погледи, които ви казват: „И тоя требе да е враг!“. Или пък немалкото щастие да напишеш донос, или пък да чуеш донос срещу себе си? Или щастието да ръгаш силно с лактите си, за да се добереш пръв до баката? Или за щастието на провинциалното парвеню, което изпитва дълбока радост да се разпорежда със съдбата на обикновените хора? Или за щастието да зависиш напълно от капризите на някого си?
Казват, че щастието също е в творчеството, в способността да осъществиш нещо или да създадеш нещо със собствените си ръце. Сигурно това е вярно за щастието на майката, която дава живот на детето си, за художника, който ражда картината си, или за инженера, който осъществява идеята си, или за доктора, който спасява човека. И в България има не един и двама такива щастливци, но точно колкото ги има навсякъде по света. Те не са нито повече, нито по-малко на брой и този вид щастие никак не зависи от павелвежиновия инкубатор на всемирното щастие – партията. Но що се отнася до правото на творчество и до процеса на творчество, там вече слушателите най-добре знаят – действието на обществената атмосфера у нас съвсем не е в полза на щастието. Облегнала се главно върху нищо неможещи и нищо незнаещи хора, крепена от страховития съюз на некадърниците, партията в своята същност е враг на творческото начало. Особено като знаем, че творчество значи независимост. Да си способен да правиш нещо, значи да си независим. Това са общоизвестни истини и на мен ми е неудобно да ги повтарям.
Щастието също е и в свободата. Свободата да се чувстваш човек, равен на всички човеци, свободата да имаш право на свой глас, свое лице, свой живот. Мнозина познават щастливото усещане, че са се родили и че живеят на този свят, и че това е неповторима привилегия на природата или на Бога. Свободата да живееш така, както намериш за добре, без, разбира се, да вредиш на другите. Свободата да се движиш накъдето искаш, без да отнемаш пътя на другите. Свободата да мислиш, както намериш за добре, независимо от това дали някой е съгласен или несъгласен с тебе. Казват, че всичко хубаво, което има в историята си, човечеството дължи на свободата. Хиляди певци, поети, музиканти, писатели, художници са възпели щастието на свободата. Възпели са го като простор, като светлина, като път.
Но в баладата на Павел Вежинов за щастието тая същност на щастието е забравена. И това ме навежда на мисълта, че може би съществува и щастие на робството.
Обаче никой никога досега не е твърдял, че има щастие на вещите. Дори ония, които се чувстват щастливи от притежанието на една или друга вещ, се стараят да скрият това си чувство като евтина реакция, която някак ги излага пред очите на ония, които може би не притежават тази вещ. Открай време човечеството е осветило правилото, че притежаването на вещи може да бъде удоволствие, радост, но не и щастие, защото не се отнася до духовната същност на човека.
И тъкмо затова пищните реклами на щастието, които българските му глашатаи правят като го изобразяват било под формата на леки коли, хладилници или цветни телевизори, които хората щели да притежават след известен брой години – звучат като твърде оскърбителни подигравки с духовния живот на цяла нация. Но не само това, всички аргументи, които се привеждат във всевъзможни партийни решения и постановления за бъдещото щастие на населението, неизбежно сочат известни материални блага. Дума да няма, че материалните блага са важни за живота на съвременния човек навсякъде по света, но те не могат да бъдат инструменти на щастието. То има малко общо с тях. И ако човек погледне навред света, ще види не един и двама богати нещастници. Така че опитът да се подмени щастието на любовта, свободата и творчеството с щастието на бъдещото притежание на вещи е меко казано евтин. И какво щастие може да донесе цветната телевизия в един безцветен живот?
И накрая последният елемент в химните на щастието – може би милиони пъти е повтаряно, че сегашното поколение у нас строи щастието на бъдещите поколения. Мисля, че всички, включително Павел Вежинов, ще се съгласят, че никое поколение не бива да бъде жертвано в името на следващото или по-следващото поколение и неговото метафизично щастие.
Още старите гърци са казали, че щастието е в надеждата. А дългата история на нашия народ показва, че той никога, никога не е губил надежда.
Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.
