Начало Идеи Актуално Ескалация на Изток
Актуално

Ескалация на Изток

Стоян Сгурев 
01.03.2022
3546
ukrinform

Сложни социални събития, като нахлуването в Украйна, не могат да бъдат сведени до няколко основни принципа, но такива принципи са полезни да разберем защо събитията се развиват по определен начин. Ескалацията е такъв основен принцип на социално поведение, който изглежда прост на повърхността, но може да породи много сложни форми на взаимодействие и противопоставяне на социални сили. Трагичните събития, които наблюдаваме в Украйна, представляват последният елемент от поредицата, започнала от анексирането на Крим през 2014 г., впоследствие включваща военната намеса в Сирия и насърчаването и признаването на сепаратистки региони в Източна Украйна. Такива последователности от действия са много важни, когато развиват своя собствена (дефинирана като „ендогенна“ в социологията) логика. Тази логика е истинският двигател на действията, а не „екзогенните“, външни фактори, които обикновено се използват за обяснение на основните причини. В конкретния случай тези фактори включват идеологически убеждения, носталгия по съветското време, имперски нагласи или исторически прецеденти. В последните няколко дни не ни липсват обяснения за „ирационалните“ действия на Путин при започването на военни действия срещу суверенна държава. Тези действия обаче изглеждат по-малко „ирационални“, когато се разглеждат в контекста на последователност, където всяка отделна връзка или събитие служи да засили оправданието за предишни събития и за подготовка на почвата за последващи такива. Това е социална динамика, при която играчът последователно, постепенно повишава залога, убеден, че твърдото изпълнение на стратегия на ескалация едновременно ще сплаши противника и ще бъде интерпретирано от публиката у дома като проява на твърдост. Опортюнистична по своя характер, тази стратегия се бaзира на провокиране и тестване на границите на поносимост на другата страна.

В статия, написана в съавторство с Ерик Адланд, документирахме разгръщането на ескалация в културната област, но механизмът е достатъчно общ, за да се появи във всеки социален контекст. Механизмът на ескалация се подхранва от само себе си, развивайки се чрез поредица от избори и изключвания. Това е проста, но мощна динамика, която може да се наблюдава във всяка социална група, която става все по-враждебна към своите съседи или опоненти: онези, които не са съгласни с нарастващата враждебност, са склонни да напуснат сами или да бъдат изтласкани от по-ревностни последователи. Подходящ пример за тази динамика е системното задушаване на опозиционни сили от руските власти през последното десетилетие, което драстично намали вътрешните пречки пред военната ескалация. В една все по-едноизмерна социална среда (заемайки от Маркузе) ескалацията се възприема като проекция на сила, протичаща чрез поредица от провокации по отношение на противник, който е считан за недостатъчно силен и способен да реагира с решителност, равна на тази на ескалиращата страна. В тази перспектива най-изненадващо е състоянието на изненада на противника, осъзнаващ със значително закъснение, че зад агресивните думи се крият „истински“ намерения.

Фактът, че западният свят подцени вътрешната логика на последователността и склонността за ескалация на Путин, е свързан с естествената склонност да се разчитат действията на другата страна в рамките на собствените мотиви и разбирания, но също така и с присъщата тенденция на нашите демократични общества дa избягват ескалация и дa търсят компромис като средство за регулиране на сблъсъка на противоречиви интереси. Казано просто, очакването в демократичната политическа система е, че рано или късно динамиката на ескалация ще отслабне и ще се размие в традиционен политически „театър“, белязан от умереност и приемане на ограниченията на политическата реалност. Но привлекателността на стратегията на умереност е значително по-слаба в авторитарен политически режим, където компромисът с опонентите се възприема като признак на слабост, а не сила. Упражняването на власт в тази среда се основава на последователното изпълнение на личната воля като знак за лидерска „автентичност“.

Ескалацията на екстремизма в края на 30-те години на миналия век в Германия е класически пример за това как процесът на постепенно нарастване на агресията и на социалния контрол чрез изключване може да се развие и да постигне обществена подкрепа. Не бива да се подценява степента, в която възходът на нацистите е бил придружен и подпомогнат от всеобщо очакване за компромис, дори сред противниците на нацистите. Мнозина са били убедени, че правителството е на ръба да прекрати антисемитския си поход. Пагубният ефект на това е, че очакването за умереност – както сред поддръжниците, така и сред противниците, е улеснило ескалацията на думи и действия, намалявайки сериозността на изявления, насочени към еврейското население, придружени с ясни намерения. Ескалацията е особено ефективна в политически ситуации, при които стратегията на умереност се отъждествява с „корупция“ и с преследването на личен интерес. Тя е най-привлекателна за популистки политици, които се обръщат директно към обществото, заобикаляйки „компрометирания“ политически елит.

Ако западният свят подцени вътрешната логика на ескалацията, изглежда, че източната страна е допуснала обратната грешка: надценила я е. Механизмът на ескалация не може да продължи безкрайно, той прекъсва в даден момент. Този, който ескалира, на практика залага, че опонентът не би искал да отвърне подобаващо на действията му, с оглед на високата цена, коятo трябва да плати. Позовавайки се на ядрената заплаха, Путин заяви ясно намерение да продължи динамиката на ескалация. Но липсата на решителна военна победа в първата седмица, яростната украинска съпротива, консолидирането на световната подкрепа зад Украйна, решенията на редица страни да ѝ изпратят оръжие, както и необичайно бързото приемане и налагане на масивни санкции срещу Руската федерация и нейните политически лидери много вероятно не са били част от първоначалния план. Това е проблемът с механизма на ескалация: минали победи и умерени отговори повишават твърде много самоувереността и водят до подценяване на решимостта на противника да отвърне.

Важно е да е подчертае, че механизмът на ескалация не е линеен: човек никога не може да бъде сигурен къде и кога ще настъпи точката на прекъсване. Също така никога не можеш да бъде сигурен относно тълкуването на собствените действия: изглежда, че голяма част от руския интелектуален елит отказа да следва сляпо и не разчете акта на агресия като проява на сила, както показват антивоенните изказвания на учени, журналисти и общественици, нарушавайки дискурса на „неизбежност“ на инвазията. Както се посочва в статия в опозиционната „Новая газета“, очакваната международна реакция срещу Руската федерация ще бъде толкова силна, че вероятно ще надмине значително ефекта от потенциална военна победа. Страната е заплашена от международна изолация в безпрецедентен мащаб.

Трагичните събития, които наблюдаваме в Украйна, ще имат последствия, които далеч надхвърлят дълголетно противостояние и и настоящ военен конфликт между две съседни държави. Западна Европа се събуди в една нова, „студена“ политическа реалност на нарушени очевидности, посткомунистическите страни са принудени да затвърдят своята позиция и да получат уверения за своята сигурност; сложни позиционни игри се играят на шахматната маса в опит да се съвместяват зависимостта от руски ресурси и колективните изисквания на политически и военни съюзи. Драматични събития като нахлуването в Украйна ускоряват исторически процеси и изясняват идентичности и линии на противопоставяне. Нашата склонност да очакваме последователност в историята и да възпроизвеждаме познатото в предсказване на бъдещето е поставена на изпитание. Както отбелязват още древните гърци, историята се развива в сферата на възприятията и често нейният ход е диктуван от изкривени представи и погрешно изчисление на вероятностите. Много войни започват с погрешни сметки.

Предизвикателството за Запада е да намери по-точна гледна точка към Изтока, признавайки, че неуспехите на посткомунистическия преход и нарастващите авторитарни тенденции подхранват недоверие към Европа, отварят стари исторически рани и създават сериозни заплахи за колективната сигурност, които няма да заглъхнат скоро. Западът трябва да балансира своята зависимост от руски ресурси с нарастващо политическо и военно сближаване между европейските страни, което да спомогне за предотвратяване на по-нататъшна ескалация. Предизвикателството за Русия е да намали своята прекомерна зависимост от физическа сила като начин за уреждане на различията, както в рамките на нейните граници, така и извън тях, и да намери как да противодейства на един набиращ сила процес на стигматизация, чийто последствия няма да престанат с края на военните действия и ще имат въздействие вътре в страната.

Едва ли имахме нужда от още едно напомняне колко далеч сме от „края на историята“ и оптимизма, предизвикан от падането на Берлинската стена. Но ето го – с ужасната загуба на човешки живот, чувството на дълбоко разочарование от хода на събитията и необходимостта да се намери начин за деескалация в условията на растяща конфронтация и залог на играта, и с осъзнаването, че военната тематика се завръща на преден план. 

Стоян Сгурев завършва социология в СУ „Св. Климент Охридски“, има докторат по социология от Станфордския университет, специализира в бизнес училището на Масачузетския технологичен институт. От 12 години преподава арт мениджмънт във Висшето училище по търговски и икономически науки в Париж. 

Стоян Сгурев 
01.03.2022

Свързани статии