„Тотемът на вълка. Неполитическото” на Пламен Антов на пръв поглед прилича на дневник – с твърде изявената си азовост на преживяването, с датирането на фрагментите и стихотворения вътре, с авторефлексивните си нагласи, със стремежа си да разкаже усещанията на този, който пише, но някак лично, като за самия себе си, като оставяне на отпечатък, следа от собственото аз.
От друга страна – и това е динамиката, която целият текст поддържа, въпреки деленето на отделни части – тази книга непрекъснато играе между интровертно и екстровертно, между насочване към другия и самонасочване, самоизолиране в Аз-а. Насочването към другия, обратно на заглавието, е твърде политическо. То засяга една принципна позиция, за която оттеглянето от света е стоене срещу света. Пламен Антов избира завръщането към природата като носталгия по един хармоничен свят, изконен, но забравен от всички нас, който е необходимо да преоткриеш, за да намериш самия себе си. В тази позиция се крие критика към културата, политиката и социалния живот. Природата в „Тотемът на вълка. Неполитическото” е другото лице на света, алтернативният начин на живот: „Ако от тази книга се махне откраднатото от природата, ще остане само хартията”. Тя стои срещу спектакъла на социалната реалност, карнавала на медиите и предлага може би единствената самота, да си сам със самия себе си, „да не бъдеш наблюдаван”. За Пламен Антов „съвършената рима” е „свобода – самота” и в този аспект природата е естественият ресурс, другото име на това да бъдеш свободен. „Тотемът на вълка” прави точно това, естетизира самотата през природата.
Това е книга, която държи на естетическото удоволствие. В нея съществува една плътна наслада от наблюдението и самонаблюдението. Способността да обърнеш гръб на света, „да не бъдеш наблюдаван” от него не отменя силните ефекти на погледа в текстовете. Изчезнали са само очите на другия. Тук Аз-ът е господар и негово е наслаждението, да наблюдава и да се себенаблюдава, да описва собствените си преживявания, включително тези, породени самото писане, превърнато и то в обект на авторефлесия.
Вървенето, пешеходецът, са основни образи в текста. Също блуждаенето, реенето на мисълта, която изкристализира във фрагмент, в стих, в ирония. За това служат природните образи тук – те са така необходимият език на съответствието, хармонията между естествена външна форма и мисъл, която набавя онтологичност на идеите и слепва човека с единството на изконното. Пламен Антов е намерил елегантната форма на това срастване между природа и мисъл. Ако я нямаше тази хармония, „Тотемът на вълка”, при цялата му ироничност и тъжна мизантропия, щеше да бъде радикален текст.
