Естетика на прозрачността

Текстът е четен при откриването на тематичната изложба  „Прозрачност“ с участието на художници от Полша и България в галерия в централния мол Велико Търново (20 юни – 20 юли, 2013). [1]

Да нарисуваш или из(об)разиш прозрачността в буквален смисъл е невъзможно. Наистина, на традиционния рационален език на нашето съвремие, това би прозвучало парадоксално. На един по-различен език обаче подобно начинание изглежда и звучи напълно възможно и смислено. Става дума за езика на изкуството, който може да из(об)разява в един небуквален смисъл, тоест по един наистина фигуративен, артистичен, метофоричен, или просто казано – художествен начин.  Освен  че това ни напомня за известни ползи от изкуството, то също така е и пример за това как се прави от невъзможното възможно. Показва ни как чрез творчество могат да се правят „чудеса“ и евентуално ни указва пътя към чудото, което би довело до това, което философите – кога клиширано, кога иронично – наричат „спасението на света.“ Изкуството, в този смисъл, е един неизчерпаем източник на идеи, имащ концептуален потенциал, който може да се актуализира, особено когато се забелязва определена изчерпаност в другите източници на идеи. Като индикация за идейна изчерпаност в нашата епоха ни служат например нейните т. нар. „кризи“ от всякакъв вид. Зад/през/чрез тях – на един необходим език, на който парадоксите вече звучат смислено (наистина на един постмодерен език) – „прозира“ липса на определен вид творчество. Пътят, който изкуството ни указва като изход, в този смисъл е наистина много земен и напълно възможен път. Това е пътят на творчеството, който при това е достъпен не само за т. нар. „хора на изкуството,“ но и за всички други, понеже критическо-креативното мислене неизменно участва във всички проблемно-разрешителни дейности и налага на всеки индивид да бъде творец, както на собствения си живот, така и на съдбата на света.

В този смисъл можем да търсим и културната значимост на темата за „прозрачността“, пресъздадена от авторите на изложбата. „Прозрачността“ тук ни се явява като един вид неналичност, липса, дефицит или – както би го описал философът Хайдегер – просто  като „нищо“, като скритото от нашето полезрение, което обаче в същото време е незаменимо условие за възприятието на битието на тези неща, които ни изглеждат безспорно налични. Без прозрачността, без „нищото“, без неговата разграничителна функция, ще се изгуби и това, което „е“, тоест това, което за нас в най-позитивен смисъл е определимо като нещо непрозрачно [2].

В това, според мен, се състои същината на идеята на авторите, които освен чрез художествено пресъздаване я представят също така и дискурсивно в малка информационна брошура (при това по един много философски издържан начин) [3]. Въпросните дискурсивни описания навлизат в много продуктивен обмен със самите произведения на авторите и аз се изкушавам да се спра на него накратко.

Начинът, по който авторите представят темата „прозрачност“, включва една транспозиция на известното свойството на „материята към проводимост (пропускливост) на светлината“. „Прозрачността“ е схваната като премахваща ограниченията пред погледа или изцяло, или частично, като в първия случай тя „не провокира промени във възприятието,“ а във втория играе ролята на „своеобразен филтър“, предлагащ специфичен поглед от „друг ъгъл.“ И в двата случая обаче „прозрачността“ позволява обектите, попадащи в нашето визуално пространство, да бъдат в известен смисъл „създадени от нея.“ Според идеята на авторите художникът може активно да създава и „контролира видимото и невидимото“, преди да ги поднесе на зрителя под формата на „един по-интимен, уникален свят на мисли и индивидуално възприятие.“ В художествения изказ „обектите могат да съществуват независимо от пространството и в същото време съжителстват с тази околна среда, като й предават значимост.“[4] (Забележете, че философите например не мислят непременно така, и то не заради друго, а защото техният език, тоест техният преобладаващо рационално-дискурсивен изказ не им позволява да мислят по този начин. За сравнение Витгенщайн твърди:  „Аз мога да си представя пространството като празно, но не мога да си представя предмета без пространство.“)[5]

Тук ще си позоволя да цитирам един, бих казал, съвършено философски пасаж от идеята на авторите, описана в брошурата:

„ПРОЗРАЧНОСТТА, разбирана в буквален и абстрактен смисъл, създава съвсем нови перспективи и семантични пространства. Чрез уникален процес на наблюдение може да се проникне дълбоко в пространството, идеите и мислите, преливайки се в едно цяло с тях.

ПРОЗРАЧНОСТТА предоставя потенциалната възможност да изчезне границата на хоризонта и да се намери нещо видимо в невидимостта.“ [6]

В един по-специфичен смисъл авторката Алиция Рънкиевич (Alicija Rynkiewicz) изтъква на преден план прозрачността на дрехата и непрозрачността на марката. В една култура на консуматорство реалиите, забелязвани от окото, може да изключат (направят прозрачен) факта, че не само различните брандове често използват „едни и същи материали,“ но и че дори са произведени в „една и съща фабрика.“

Катаржина Майснер (Katarzyna Majsner) гледа на „прозрачността като липса на бариери“ или като свобода, промотираща прозрачност на ума (изобразена със зелен цвят, прозиращ в главата), на чувствата (червен цвят, прозиращ в сърцето), на телесността/сексуалността (жълт цвят, прозиращ в половите органи).

Мина Спиридонова (Mina Spiridonova) свързва прозрачността с „паралелни пространства“ на „време“, „пространство“ и „взаимодействия“ (все понятия, имащи характеристиката на невидимост, прозрачност). „Едновременност и взаимосвързаност“ характеризират различни локации, както и минало, настояще и бъдеще; тяхното „паралелно“ съществуване остава непостижимо за интелекта на науката и остава „маргинализирано“ в неговото полезрение, очевидно поради тяхната прозрачност (да го кажем пак парадоксално-смислено), която може да бъде пресъздадена само художествено.

Доминика Вайберг (Dominika Wajberg) гледа на „прозрачността“ като Fragile (крехка или чуплива в някакъв смисъл), притежаваща „чувствителност към реалността“, която неизменно „оставя своите следи върху нея“; човек се опитва да я съхрани, тъй като не е свикнал да вижда реалността през „увредена (разрушена; наранена) прозрачност.“

Артур Хжановски (Artur Chrzanowski) пресъздава прозрачността като „безсъние“, актуализиращо спомени и преживявания, които сгъстяват изображението и правят труден погледа назад; призивът му да се позволи сблъсък на „светлина и тъмнина,“ на видимо и невидимо, настояще и спомени, е всъщност призив за един жизнеутвърдителен синтез на непрозрачното с прозрачното.

Лиляна Георгиева (Lilyana Georgieva) и Ивелина Д. Русева (Ivelina D. Ruseva) ни поднасят прозрачността като „дъх“ – този „нематериален материал“, стоящ в основата на живота; дъхът върху стъкло с изрисуван в него с пръст кръг, разделен на четири (символизиращ древногръцките архе-та въздух, вода, огън и земя), вписан в спирала, „символизираща живота“ като „път на душата.“ Изображението се появява с дъха и изчезва с неговото изпаряване, обвързвайки неизменно творчеството с основата на живота.

Юстина Якубовска (Justyna Jakóbowska) ни обръща внимание на социалната значимост на прозрачността с три неща, които правят човека в някаква степен прозрачен или невидим в един свят на повърхностни ценности и неизказани конвенции, в който съществува „културно изградена концепция за привлекателността.“ Патерици, бастун, инвалидна количка – те са „шапката невидимка“, чието приказно очарование се превръща в „проблем в реалния живот“, преодолим само с помощта на тези, които те забелязват.

Атанас Тотляков (Atanas Totlyakov) ни напомня за прозрачността с изобретения от него модел самолети Totlyakoff 01, които указват прозрачността на „посредника“ – атмосферата, която прави техния полет възможен.

Йоанна Тиeле (Joanna Tiele) ни предлага една метафора на метафората на прозрачността, насочвайки вниманието ни към това, което нарича „аудиопрозрачност“. В последната визуалната метафорика на прозрачността става в допълнение аудио-метафорика. Тази умножена метафоричност се чете и в специфичния фокус на авторката върху тишината: освен че звукът като трептене на въздуха остава визуално прозрачен, тишината е специфичната аудио-прозрачност на визуално прозрачния звук като негова липса. Моментът на звукова изолация позволява да се „види“ тишината като „по-пълна,“ „по-конкретна“ звукова прозрачност, както и да се „премине границата на прозрачността“. Особеното присъствие на медията в символизма на авторката превръща първата в носител на прозрачност и премахване на границите на кръгозора.

Мацией Зданович (Maciej Zdanowicz) пресъздава прозрачността на „социалните пространства“ на социалните мрежи и общности и на сложността на човешките взаимоотношения. Тяхната невидимост/прозрачност е изобразена с геометризиран образ, състоящ се от точки и линии, носещ едновременно както красотата и сложността, така и загубата на човешкото в тези взаимоотношения.

Искра Иванова (Iskra Ivanova) пък ни поднася прозрачността, разбрана като невидима „маска“, която слагаме в ежедневието. Сама по себе си прозрачна, „маската“ ни носи облаги и успехи през деня, помагайки ни да „играем различни роли“ в „различни жизнени ситуации“.  Носеща следи от нас и от ежедневието, вечер тя е смъквана, позволявайки ни да „сме отново себе си.“

Концептуалният елемент на изложените творби се допълва от особения символизъм на специфичното нахождение (setting) на галерията в мол. В един по-спорен смисъл галерията би останала извън полезрението на купувачи с доминантно консумеристки вкусове, превръщайки се в този смисъл в прозрачна за тях. В този мини-рай за праволинейния консуматор галерията би могла да изпъкне на пръв поглед най-вече с един хващащ окото ценоразпис. Купувачът с постмодерно светоусещане обаче би могъл да оцени една проява на концептуално изкуство при всякакви обстоятелства (та било и в склад за търговия на едро), тъй като повсеместното присъствие на красивото и идейното не са му чужди, а напротив, той ги схваща като необходими.

В заключение, темата  за прозрачността би могла да се разшири естетически в много посоки – от нашето по-тривиално всекидневие до един по-общ социокултурен план. Нейната липса или наличие може да се транспонират в позитивен или негативен смисъл в зависимост от контекста с цел осветляване на повече или по-малко абстрактни теми – от нейната липса (както в сметките, които плащаме), през политическата ѝ ре-апроприация (като в протестите срещу корупцията и тези на организации като PETA и ФЕМЕН), до прекалената ѝ наличност (както в отношението на мнозина към малцинствата например). Следствие на последната са расизмът, сексизмът, антисемитизмът, хомофобията, аблизмът, неспособността да се улови смисъла на теми като тези за социалната справедливост, опазването на околната среда, глобализацията, корупцията, непотизма, кронизма, достъпа до образование, здравеопазване, култура и пр. За съжаление, подобни теми и проблеми „прозират“ твърде често в нашето съвремие и убягват от вниманието включително на водещи политици, журналисти, интелектуалци. Неспособността да се поставим в обувките на другите, да схванем доводите им за равни граждански права, за толерантност, за лично щастие, за многообразие, за пълноправно участие в демократичния процес, за свобода на словото, за политическа коректност и пр., може да се преодолее само чрез адекватна култивация, включваща едно непрестанно само-създаване или само-сътворяване, едно отговорно критическо и творческо мислене, които правят възможно разкриването на неподозирани хоризонти за мисъл, творчество, изява и успехи.