0
720

ЕС: решението на 4-те %

Европа преживява труден момент, ситуацията в еврозоната и в ЕС може рязко да се влоши, въпреки предприетите важни стъпки за създаването на банков съюз и за пряка рекапитализация на испанските банки, съгласувани през месец юни по време на срещата на ръководителите от еврозоната.

Европа преживява труден момент, защото ситуацията в еврозоната и в Европейския съюз може рязко да се влоши, въпреки предприетите важни стъпки за създаването на банков съюз и за пряката рекапитализация на испанските банки, съгласувани през месец юни по време на срещата на ръководителите от еврозоната. Въвеждането на предложените реформи обаче закъснява; Германия би могла де се противопостави на юридическите промени в Европейския пакт за стабилност; а Холандия и Финландия изглежда че правят стъпка назад по някои точки от постигнатото споразумение. Винаги ще има някакво равнище на вътрешно-европейско сътрудничество, дори в най-лошите сценарии. Но трудно виждаме как Европейският съюз, такъв, какъвто го познаваме, би могъл да оцелее при една даже частична дезинтеграция на еврозоната. Тези, които претендират, че някои страни в периферията на еврозоната трябва да си „отдъхнат” от еврото, дълбоко подценяват политическия и икономическия отзвук от една подобна стъпка.

Ако дори две или три страни трябва да напуснат Съюза, усещането за провал, за загуба на доверие, както и последиците за гражданите ще се усетят доста силно в цялата еврозона. Отрицателният ретроактивен ефект от слабостта на банките, както и от съмненията, породени от задлъжнялостта на някои периферни страни, е един от основните проблеми. Задлъжнялостта и банковите кризи са много тясно свързани, защото банките изкупиха по-голямата част от задълженията на собствените си страни.

Хавиер Солана

Което означава, че разминаванията в Европа между производствена цена и конкурентоспособност, на които се дължат и основните дефицити по плащанията на „проблемните страни”, биха могли да се превърнат в едно почти непреодолимо предизвикателство. Себестойността на труда в Гърция, Португалия, Испания и в Италия се е увеличила с 20-30% спрямо Германия за първите десет години от приемането на еврото и е далеч по-висока от себестойността на труда в Северна Европа. Това разминаване отразява някои разлики в производителността, но и най-вече в заплащането. Притокът на капитали значително повиши лихвите по жилищните кредити спрямо инвестициите в страните от юга, което пък доведе до структурни дефицити по платежния баланс. В Гърция тази тенденция бе изострена от тежестта на бюджетните дефицити. В Испания дефицитът бе утежнен от заемите на частния сектор.

Кризата на еврозоната няма да се разреши, докато вътрешното неравновесие не бъде сведено до едно приемливо равнище, което предполага добър бюджетен баланс на периферните икономики, изпитващи понастоящем сериозни затруднения, както и положителен баланс на плащанията в цялата еврозона.

Подобен баланс в рамките на еврозоната предполага повишаване на производителността, което пък изисква по-бавно увеличаване на ръста на заплатите в затруднените държави от периферията, спрямо Германия, и то за продължителен период от време, докато те възвърнат своята конкурентоспособност. Но тъкмо защото Германия и останалите северни държави остават твърди по стабилността на цените, една промяна на лихвения процент в еврозоната би довела до дефлация на цените и възнагражденията в затруднените икономики от юга.

Натискът върху страните от периферията, за да стигнат те до дефлация на техните стагнирани икономики, е всъщност най-голямото предизвикателство пред еврозоната. Резервите от ликвидност на Европейската централна банка (ЕЦБ) могат да позволяват да се спечели още малко време, но само един по-твърд курс би помогнал реално да се реши проблема. Това би могло да стане дори с минимално свиване на възнагражденията и на реалните доходи, ако производителността на периферните икономики нарасне по реален и значим начин, както е във водещите страни, което би позволило да се стигне до сваляне на цените, без да се намалят възнагражденията. Но дори структурните реформи да доведат до дългосрочното засилване на производителността, малко вероятно е това да се усети в една среда, където кредитите са сериозно свити, инвестициите са пресъхнали, а мнозинството от образовани младежи гледа да емигрира.

Кемал Дервиш

Една дефлация на цените не е най-доброто средство за постигането на такава промяна. Безспорно е, че страните изпитващи трудности, трябва да засилят своята производителност; но това е особено трудно в сегашните условия на крайно затягане на коланите и на дефлация, най-вече в климат на латентни или открити социални конфликти.

Много по-лесно е да се постигне икономически баланс, ако всички страни от еврозоната възприемат една по-експанзионистична политика. Ако нивото на инфлацията в еврозоната примерно бъде фиксирано на 3,5%, то страните, които имат бюджетен излишък, могат да си фиксират малко по-голямо ниво на инфлация от средното за еврозоната, без това да доведе до дефлация на цените в страните с проблеми. Изглежда, че Германия най-сетне е склонна да приеме по-бързо увеличение на възнагражденията и малко по-висока инфлация на своя територия.

Всичко това би трябвало да се съпътства от девалвация на еврото, макар и това да не е панацея. Силните нива на публична задлъжнялост, въпреки всичко трябва да бъдат редуцирани, за да се постигне малко по-голяма бюджетна гъвкавост, а лихвените проценти да се задържат достатъчно ниско, за да се възстанови доверието. Което означава, че трябва да се приложат смели структурни реформи в периферните страни и дори в цяла Европа.

Еврозоната независимо от всичко трябва да укрепи своите предпазни бариери, както и механизмите си за сътрудничество. Но дори една временно по-силна инфлация би улеснила постигането на баланс и би дала на реформите шанс да се осъществят.

Дефлацията рядко се съпътства от оптимизъм в бъдещето. Но стоварването на цялото бреме на мерките по оздравяването върху плещите на страните, които така и така са натрупали дефицити, докато водещите страни продължават да трупат излишъци, съсипва целия процес на оздравяване.

Нивото на инфлация в еврозоната не е някакъв магичен компонент и би било ирационално, ако то определя цялостната макроикономическа рамка. И ако най-ниската стойност е най-добрата, защо тогава да не се фиксира цел от 1% или даже нулева стойност? Просто има моменти, когато 3-4% са нещо по-добро от 2%. И Европа преживява подобен момент.

Кемал Дервиш (род. 1949) е турски икономист и политик. В момента е администратор на Програмата на ООН за развитие (ПРООН).

Хавиер Солана (род.1942) е испански политик, по образование физик. Бил е генерален секретар на НАТО (1995-1999 г.) и Върховен представител на ЕС по въпросите на външната политика и политиката на сигурност (1999-2009 г.).

Текстът е публикуван в http://www.project-syndicate.org/.

Превод: Тони Николов