Станислава Станоева за новата си книга със спомени от 70-те и 80-те години – „Трева и звезди“ (изд. „Жанет-45“)
Станислава Станоева е родена в Пловдив. Завършила е българска филология в ПУ „П. Хилендарски“. Авторка е на стихосбирките „Смъртта на палача“ (1999), „Полет в камъка“ (2003) „Градове и други острови“ (2009), „Теория на всичко“ (2012), „Форми на живот“ (2017), „Божествени частици“ (2020). Има множество публикации в български литературни списания и вестници, както и десетки награди от национални и международни литературни конкурси. Нейни стихове са включени в Международния балкански сборник, Истанбул, 2007 г., Юбилейния сборник на Лондонското поетическо общество, Лондон, 2009 г., сборника „Лирика 2010“ на НДК, София, 2011, антологията „Литературен Пловдив“, Магдебург, 2014 г., и Антология на българската поезия – XXI век, София, 2015 г. Стиховете ѝ са преведени на турски, английски, немски и норвежки. Сборникът с разкази „Трева и звезди“ (ИК „Жанет-45“), който излезе в края на 2022 г., е първата ѝ книга с проза.
„Трева и звезди“ е първата ви книга с проза. Как решихте да публикувате разкази, а не стихове? Дълги години сте работили като журналист и сигурно сте се срещали с много интересни човешки истории. Как не сте се изкушили по-рано да издадете прозаична книга?
Не знам дали аз съм решила. Просто разказите взеха да се появяват сами, първоначално под формата на спомени, които започнах да записвам. След това спомените започнаха да заприличват на разкази. Не съм си поставяла за цел никога – нито в поезията, нито в прозата – да напиша книга. Никога не съм си казвала – ето, сега седни и напиши книга. Просто текстовете се появяват, аз ги записвам, после или ги редактирам, или ги изпращам в кошчето. И когато се натрупа достатъчно добър материал, чак тогава започвам да мисля за книга. Но бавно започвам да мисля. Не съм от бързите автори. Винаги имам съмнения. Журналистиката доста ми помогна в писането. Тя ме научи на дисциплина. Аз съм била икономически журналист и на чак толкова интересни случки не съм попадала. Но пък за сметка на това журналистическата професия ме научи да пиша бързо, за да не изпусна момента, да внимавам в детайлите, да казвам най-важното, с най-силните думи, т.нар. „лийдово“ писане – започваш ударно, с основната новина и ако остане място – вадиш подробности, припомняш ситуации. Докато работех като журналист, поезията ме спасяваше. Нямах време да пиша по-дълги неща. После се появи време и започнах да записвам спомени, които прераснаха в разкази.
По какъв начин опитът ви в поезията помогна при писането на разказите?
Поезията може да бъде отличен възпитател. И спасител. В поезията трябва да има емоция, но овладяна, внушена, а не разказана, да бъдеш кратък и същевременно силен. Да удариш право в сърцето, в душата, в мозъка. Да създадеш образ, да предизвикаш асоциации. За мен поезията вече е стил на живот и изразяване. Аз така виждам света – учудено, в детайли, до най-малките подробности, дори отвъд тях. Не знам защо. И с любопитство, и с емпатия. Повечето мои приятели, след като прочетоха книгата, ми казаха, че поезията много ми е помогнала в прозата. За изграждането на образите, ситуациите, финалите. Аз не мога да го анализирам. Явно, че това се е превърнало в някакъв стил.
Разказите в книгата се водят най-често от първо лице. Самата книга, подобно на стихосбирка, съдържа няколко части: „Дребни години“, „Свободни години“, „Други години“, „Последни години“. Разказът от първо лице и тези хронологично оформени раздели създават усещането за автобиографичност. Самата вие казвате, че пишете автофикция, но не и мемоар. Защо избрахте тази хибридна жанрова форма, за да разкажете спомените си, а не например мемоарна?
Да, това е автофикшън, самоизмисляне. Голяма част от съвременната литература е в този жанр. И все по-често взеха да се появяват подобни книги на писатели от моето поколение. И това е обяснимо. Личната история винаги въздейства най-силно. За основа вземаш собствения си живот, доизмисляш се, докато описваш времето, в което си живял. Аз лично се опитах да разкажа преживяванията на човек от поколението, родено в началото на 70-те, живало в зрелия соц, преминало през дългия ужасяващ преход и сега опитващо се да съществува в дивия капитализъм. В книгата ми има много лични истории, но има и много измислени. Така че това не е автобиография, не е мемоар. Мемоарна литература трябва да пишат големите, известните, интересните личности, с богат обществен и всякакъв друг опит.
Как избрахте заглавието на книгата? По какъв начин то я обобщава?
С редактора (Красимир Лозанов – бел. ред.) се чудехме какво да е заглавието и аз бях измислила нещо много сложно, падам си по разни завъртяни думи. Обаче той каза – дай нещо по-простичко, я ми прочети заглавията на разказите. Прочетох му ги и като стигнах до „Трева и звезди“, той каза – ето, това ти е заглавието. Но той не беше все още наясно какво се крие зад този разказ. Аз обаче знаех и си казах, че това заглавие е както много бохемско, алтернативно, така и много философско. Пасваше ми идеално. Тревата, онази истинската, по която вървим, на която лежим, израства от нашата тлен, а душите ни отиват горе при звездите. Този диагонал – тленно-нетленно – беше нещото, което търсех. Търсех и някаква провокация, разбира се. Много хора, като прочетат заглавието, и ме питат за „онази“ трева ли става въпрос. Да, и за нея се говори в книгата, отговарях им. А от звездите съм запленена отдавна. Всичко космическо, звездно, галактическо, всичко, свързано с възникването на живота, на планетите, на вселената ме привлича неудържимо.
Първата част на книгата „Дребни години“ започва със спомени от детството – най-хубавото време, разказани през очите на дете. Неизменно присъства, и така важният за всяко дете образ на бабата. Каква жена беше вашата баба (или баби)?
Имах късмета в ранното ми детство да бъда отгледана от баби. Едната обаче почина много рано. От нея имам откъслечни спомени. Другата баба беше моят ангел, моят приятел, моят най-любим човек, докато бях малка. И досега ми липсва безрезервната ѝ любов, ненатрапчивата ѝ грижа към мен. Беше красива жена, отрудена и мълчалива, грижовна. От семейство на бежанци от Гръцка Македония, родът ѝ е от село Бугариево. Трудолюбива, въртокъщница, посветила живота си на семейството – отгледала три деца и още толкова внуци. Обич – това е първата дума, която изскача, щом се сетя за нея. Тя ме научи на обич и взаимност. Пееше ми, играехме и се смеехме. Тайните, които си споделяхме, бяха колко високо може да скача щурчето, защо пчеличките спят свити в някой цвят и как така от костилката на черешата може да израсне дърво.
Следващата част започва с едноименния разказ „Трева и звезди“. Там гласът вече е на бунтуваща се тийнейджърка, жадна да опита от всичко. Много добре успявате да предадете гласа на съответната възраст. Срещу какво най-силно се бунтуваше вашето тийнейджърско Аз?
Младостта е велика и на нея всичко ѝ е ясно, морето ѝ е до коленете, тя е нахална, арогантна и не можете да ѝ кажете и „копче“. Такава беше и моята младост. Бунтувах се често срещу бюргерските предразсъдъци, срещу порядките на това изсмукано от пръстите соц общество, лицемерно и коварно, с двоен стандарт, с измислени правила. Ако искаш младостта да направи нещо, забрани ѝ го. Всичко забранено за мен беше привлекателно. Не че и сега не е така, но мъдростта (разбирай старостта) ти нашепва как всичко е преходно и да го караш по-спокойно. Хората от моето поколение се събираха в неформални групи – хипари, пънкари, хеви-метъли, ню-уейв. Минах през всички етапи – да се обличаш не според нормите, да нарушаваш установените порядки, та чак до осъзнатия бунт. Тогава открих словото, литературата, философията, музиката… Бунтът ми премина на малко по-висок етап. Разбрах, че мога да се бунтувам и по различен начин. Така стигнах и до свободата. Разбрах, че тя е в теб самия, просто трябва да я откриеш. Аз лично се чувствам най-свободна, когато творя.
В частта „Свободни години“ също така разказвате за бохемската страна на Пловдив в онези години, за кафенетата, където са се събирали писатели, художници. Разказвате и за Кольо Карамфилов. Днес има ли такива места в града, където се събират хората на изкуството?
Да, имаше такива места, има и сега, но са все по-малко. Понякога ги посещавам, но сякаш всичко се промени. С годините станах лек интроверт и вече рядко ходя където и да е. Понякога на откриването на някоя изложба на приятели, на премиера на книга или на джаз клуб. Преди доста се събирахме по-младите автори от Пловдив, израснали покрай поетическата академия на Добромир Тонев. Но след като той си отиде, сякаш и ние се разпръснахме. Може би времената вече са други, а може би аз пораснах, не знам. Но Пловдив винаги е бил бохемски град. Има отлични поети и писатели, талантливи художници, чудесни актьори. Градът е жив, сигурно по улиците, по кръчмите и галериите пак се събират млади таланти, както ние преди години, дано е така!
Описвате и известното младежко сборище на Синьото кафе до Стадион „Васил Левски“ в София. Разказвате за срещата си с музикантите от група „Ревю“ – Милена Славова и др. Имаше ли усещане за свобода в това време и какво го пораждаше – младостта или реалното пропукване на комунистическия режим в края на 80-те?
Върхът на моята младост съвпадна с края на социализма. Още преди 10 ноември 1989 г. обаче се усещаше нещо във въздуха. Някак всички рестрикции бяха по-меки, забраните се нарушаваха без да има кой знае какви последствия. Можехме да прекрачваме граници и народната милиция да не ни отнесе. Защото и такива неща съм преживявала. Сякаш социалистическата власт знаеше, че идват други времена. А и аз лично не съм била чак толкова несвободна – имах достъп до книги на американски, английски, немски и т. н. автори, четях преводи на текстове на западни банди, слушах „упадъчна“ западна музика, членувах в неформални групи, ходех на църква – все неща, които официалната власт не толерираше, дори напротив – наказваше. Въпреки всички отвратителни неща, зрелият соц, 80-те и 90-те лично за мен бяха едни от най-свободните ми години. Правехме забранени неща и се усещахме щастливи, рискови, революционери. Но може би е било заради възрастта и незначителността ни, не знам. Днес младите хора са някак по-обрани, по-дисциплинирани, по-инфантилни, по-образовани, укротени. Бунтовете им са по-скоро за материални неща, не за духовни. Няма как – всички станахме малки жалки консуматори.
Живели сте във време, в което наркотиците започват да се разпространяват все по-свободно. В книгата казвате: „Много мои приятели станаха наркомани“. Как успяхте да преодолеете „натиска“ на приятелите и да се опазите?
Наркотиците по мое време бяха рядкост, не както сега – под път и над път. За съжаление няколко мои приятели умряха от тях – предимно от хероин. Всеки искаше да избяга нанякъде в съзнанието си. Не беше задължително да си наркоман, за да си в някаква неформална група. Никой никога не ми е оказвал натиск да взимам наркотици. Предлагали са ми и аз съм отказвала, но това не ме е правило отцепник. Алкохолът беше дрогата на повечето от нас тогава. Сега каквото и да им кажа на младите, те ще ме вземат за някаква скучна лелка. Младостта е за това – да се експериментира, да се правят пакости, но винаги умерено. Най-важното е да знаят, че животът е дар, който се дава само веднъж. Да останат в него, защото приключенията никога не свършват.
В разказа „Рокендрол дизайнер“ казвате: „Взех да пиша. И тогава започна трагедията. Веднъж направиш ли го, вече си се пристрастил, превръщаш се в наркоман… Разбираш, че абсолютната свобода е само там и никъде другаде“. Вашите родители как гледаха на тази „трагедия“? И ако писането е наркомания, какво представлява писателската абстиненция? Кой е дилърът на писателя?
Родителите ми нищо не знаеха за литературните ми занимания, до момента, в който още като ученичка взеха да публикуват мои неща в национални вестници и списания. Дори тогава те гледаха доста скептично на тези мои опити. Единствено майка ми се радваше на литературните ми успехи, както вероятно всяка майка го прави. Баща ми беше доста саркастичен. Някак и двамата ми нямаха доверие. И в общи линии бяха прави, защото бях доста дива тийнейджъра и им докарвах много ядове. Аз съм от поколението, което се отгледа само. Сами ходехме на училище, сами си готвехме обяда, сами си учехме, много играехме навън. Родителите ми бяха по цял ден на работа.
Иначе писането си е жив наркотик. Аз лично се чувствам изнервена, ако не мога да пиша. Случва ми се винаги след като издам книга. Казвам си, че си почивам, ама ми е притеснено, че не ми се пише. Даже, ако този период продължи по-дълго, започвам да си мисля, че съм приключила с творчеството. Викам си: Аз ли написах тези книги, как го направих?! Изпадам в паника. Май това е писателската абстиненция. Дилърът го няма никакъв и си гризеш ноктите. И тогава в някакъв неизвестен миг и час, незнайно защо и как вдъхновението те връхлита. Прекрасен миг.
В книгата казвате: „именно то (писането – бел. ред.) ме отчуждава от всичко останало“. Защо писането ви отчуждава? Не е ли именно то, което сближава със света и хората?
Писането изисква време, изисква самота, спокойствие. Когато имам вдъхновение да пиша, не ми се излиза, не ми се вижда с никого, искам да мисля, да пиша, да редактирам. Не искам никой да ме разсейва. С това писането ме отчуждава от другите. Крада от съня, от почивките. Не искам да останете с впечатлението, че така е всеки ден. Разбира се, че имам време и за всичко останало, дори за мързелуване. Така е само когато ми се пише. После, когато текстът е готов и влезе в книга, постепенно ме приближава към останалите. Но вече по съвсем друг начин.