Изданието съдържа текстове на проф. Димитър Михалчев (1881–1965), посветени на проблемите на морала. Те са били публикувани през първата половина на ХХ век, най-вече в издаваното от него сп. „Философски преглед“
Днес тези текстове са трудно достъпни както за специалистите, така и за широката публика. Преиздаването им цели да се даде възможност да се осмисли една от сравнително слабо коментираните страни в делото на изтъкнатия философ.
Димитър Михалчев е една от най-авторитетните фигури в културата на ХХ век в България. Творческите му изяви в първата половина на века доминират развоя на философската мисъл у нас. В най-ранното си творчество той проявява подчертан интерес към проблемите на етиката. След като се дипломира през 1905 г., той е назначен за учител в Първа софийска гимназия и още преди да е влязъл в клас, е изпратен в Германия, за да „усъвършенства своята специалност“. Желанието му да специализира при Вилхелм Шупе го отвежда в Грайфсвалд. Младият българин остава разочарован от срещата си с Шупе – както в теоретичен, така и в личен план, но пък е впечатлен от по-младия му колега Йоханес Ремке. По настояване на проф. Иван Шишманов и с цел да чуе и други „съвременни светила“, през 1906 г. Михалчев се прехвърля във Фрайбург при Хайнрих Рикерт. Там той подготвя и първото си значимо етическо съчинение „Психологическата и обществена страна на нравствената проблема“, излязло същата година в няколко последователни броя на сп. „Мисъл“. От 1909 г. той се установява в Мюнхен и започва работа по първото си голямо съчинение Philosophische Studien, обявено за философски увод към етиката като наука. Впоследствие обаче така и не публикува цялостна монография, посветена на нравствеността като социокултурен феномен. Минава близо четвърт век, преди да се върне в един свой критичен отзив (1932) към проблемите на етиката. После публикува две статии през 1938 и 1942 г., един отговор на читателски въпрос (1939) и втората си студия „Същината на морала в научна светлина“ (1940).
„Етически съчинения“, Димитър Михалчев, съставител и научен редактор Добрин Тодоров, автор на предговора Атанас Стаматов, изд. Институт за българска философска култура, серия „Извори“, 2025 г.
ПСИХОЛОГИЧЕСКАТА И ОБЩЕСТВЕНА СТРАНА НА НРАВСТВЕНАТА ПРОБЛЕМА
Всяка наука се занимава с изучване на някаква особена част от битието, от това, което ни е дадено в човешкия опит. Етиката има претенцията да бъде наука. Следователно, тя трябва да посочи преди всичко своя обект, своя предмет. Инак тя не би имала право на съществувание като отделна наука. И наистина, какъв е обектът на „етиката като наука“? Какви са тия „етически проблеми“, тия въпроси на научната етика, за които толкова много се приказва и пише днес?
Етиката – това е вербалният и най-близък отговор – се занимава с нравствеността. Туй изречение обаче е толкова самопонятно, че то не ни казва нищо… Днес всеки знае, че „това, което отсам Пиринеите се счита за нравствено, отхвърля се отвъд Пиринеите като безнравствено“. Може тая стара фраза в действителност и да не е съвсем вярна, но тя изразява факта, че нравствените положения и заповеди са нещо в значителна степен относително, нещо много променливо. Това, което аз считам за нравствено, може друг да го счита за безчестие. Ако пък работата на етиката беше да регистрира всички ония морални положения, които са важали нявга и важат сега, и да търси зависимостта на тия положения от целокупния живот на дадено време, тогава тя не би представлявала нищо друго, освен една голяма глава на всеобщата културна история.
Етиката, пише Хефдинг[1], е една практическа, нормативна наука. Тя – нека да ни каже тоя учен – се стреми покрай друго да ни посочи кое трябва (кое сме длъжни ние) да считаме за нравствено. А доколкото тя, като нормативна наука, се явява най-важен елемент на съзиждане на едно общо мировъзрение – добива във философията на Вундт например, отчасти религиозен характер.[2] – В маса книги вие ще видите етиката, изпаднала до положението на „наука“, която има за цел да ни поучи как трябва да живеем. С „етики“ от рода на изброените дотук аз няма да имам работа.
Етиката – нормативна наука! Преди всичко, това е една самопротиворечива фраза. Науката се занимава с битието, с това, което е (sein). Тя иска да ни покаже как е, как е било и как ще бъде. Няма обаче наука, която да си поставя за задача да ни поучи как трябва (soll) да бъде, да ни предписва норми и рецепти. Това не е работа на науката. Може то да е много полезно нещо, може да е – както мисли Вундт – най-необходимия фундамент за всяко закръглено мировъзрение – но неговото вмъкване в границите на научното знание е признак за оная голяма неясност, която владее днес върху смисълът на понятието „наука“.[3] Да се твърди, че етиката е практическа и нормативна „наука“ и е възможна само като такава, ще рече да се приема, че етиката като наука е невъзможна…
Има една друга група мислители, които казват, че изходна точка на моралната наука е „етическият принцип“, и като такъв считат „висшето благо“. След туй, мъчат се да извлекат всички факти на нравствено действие из тоя „върховен принцип“. Доколко това им се удава – то е друг въпрос. Важното е, че тука не „принципът“ се изважда от фактите, а наопаки. Естествено, търсенето на мащаби за оценяване на всяка конкретна нравствена постъпка, постулирани по такъв спекулативен път, не може да води към добър край.
„Ти трябва да обичаш ближния си като себе си!“ Това е например „принципът“ на християнската етика. Разбира се, всеки може да запита: защо пък да съм длъжен да обичам ближния си? Тука ние виждаме, че на прага на етиката стои една тъмна фраза: „ти си длъжен!“. Където и да намираме морала, ние го намираме облечен в тая форма: „ти си длъжен да не убиваш“, „ти си длъжен да служиш на интересите на партията“, „ти си длъжен да подкрепиш родителите си“, „ти си длъжен“ и т.н. Навсякъде: „ти си длъжен“! Във всяко от тия „ти си длъжен“ се крие едно ценностно съждение, едно съждение, в което нещо се признава за ценно, а друго се отхвърля като неценно. „Ти не трябва да лъжеш!“ – това ще рече: не е нравствено ценно да се лъже.
Прочее, всяко нравствено положение изразява (или пък има спотаено в себе си) някакво съждение за ценността на известни желания и деяния. Различни хора считат различни неща за нравствено ценни. Оня пункт обаче, върху който всички етически учения са съгласни, това е фактът, че всяко човешко съзнание различава, по-общо казано: е способно да различава „добро“ от „лошо“, нравствено от безнравствено. Фактът на това нравствено различаване е изходната точка на всяка научна етика; това е предмета, над който тя има да работи; това е даденото, което тя – като наука – предпоставя.
Цялата научна етика се върти около следните два полюса. Първо, от една страна тя има за цел да установи няма ли между оная грамада от ценностни съждения, за които ни съобщава културната история, известни законосъобразни отношения и ако има, какви са те. Второ, видяхме, че формата, в която ни е дадено всяко морално положение, е един императив, едно повеление, едно „ти си длъжен“, което всеки нравствен човек намира в дълбочините на своята душа. Научната етика се стреми да хвърли светлина върху това душевно явление, наричано обикновено съвест, да го анализира и да посочи фактическите условия на неговата възможност.
Несъмнено, двата тия „полюси“ могат и инак да бъдат формулирани. Онова обаче, което при всяка формулировка би трябвало – според мене – да изпъкне, то е, че една научна етика не може – не би могла, без да се самоопредели като наука – да си поставя въпроса: защо Иван или Стоян да е длъжен да върши това или онова? Всеки опит да се обоснове един нравствен дълг или една ценност – лежи вън от границите на науката. Най-многото, което последната би могла да каже, то е да обясни: защо известни хора считат това или онова за дълг, за нравствена ценност. Но защо, те са длъжни да се повинуват на тая или оная морална заповед – това може да бъде прекрасна задача на метафизиката, благодарно занятие на всяка религиозна спекулация, – но не и на науката.
Различието, което аз правя тука; границата, с която ограждам научната етика, е от грамадна важност за моята работа. Мене ми се струва, че на голямата неясност, която владее върху тия погранични области, се дължи онова презрение, с което мнозина учени посрещат днес всяко емпирическо обяснение на нравствените проблеми. И не са само привържениците на идеалистическата или пък на християнската етики, които искат от науката за морала да обоснове нравствените стремления на човека. Напротив, неясността върху тоя пункт отива дотам, че даже най-важният от философите на утилитаризма в Англия, Джереми Бентам, пише: „Много жалка би била една етика, която не би могла да ни докаже, защо сме длъжни да вършим нравственото“.[4]
Принудителното присъствие на нравствената проблема във всяко нормално човешко съзнание – казва Струве – е нещо несъмнено. Но невъзможността на нейното разрешаване по опитен път – е тоже безспорно. – Че всяко нормално човешко съзнание различава добро от лошо и намира в своето съзнание едно „ти си длъжен“, това е – пише руският учен – несъмнено. Но какво иска да рече той с втората половина на своето енергично изречение? „Никаква логика и никакъв опит – казва той на друго место[5] – не могат да убедят човека в обязателността на нравствените повеления“: защо аз да съм длъжен да обичам ближните си – това е един въпрос, на който опитът и науката не могат да ни отговорят. Заключението гласи: науката е безсилна да разреши нравствената проблема!
Аз приведох думите на Струве и Бентам, на един идеалист и един утилитарист, на представители на два противоположни лагери, за да изтъкна: коя и каква нравствена проблема науката (респ. научната етика) не може да разреши. Мисля, че голяма клевета би било за науката да се прокламира нейното безсилие пред наличността на въпроси от такъв характер. Може да е много жално, че науката се отказва да ни даде отговор на проблеми, които имат такава огромна важност за индивидуалния и обществения живот на човека. Може това да е твърде печално. Само че няма тука смисъл да се говори за някакво безсилие на науката. Работата се касае чисто и просто за нейната некомпетентност. А тая некомпетентност извира от факта, че светът и животът са нещо по-широко от науката. Повтарям: строгото логическо разграничаване на тия две страни – научното знание и практиката, битието и дългът – трябва да бъде ръководната нишка на всяка научна етика. Тая методическа разграниченост ще бъде пътеводно начало на настоящата моя работа…
В опита всеки от нас намира множество постъпки, които хората характеризират като „нравствени“. Етиката поставя тия така наречени „нравствения постъпки“ пред себе си и започва своето изследване върху тях. Обаче още на първата инстанция пътищата на етиците се разделят. Един казва: ние вършим така наречените „нравствени постъпки“ заради удоволствието, което ни доставят, заради благощастието, което те носят на нашата личност. Друг заявява: не, аз върша „доброто“ заради угодата на бога, на една висша сила, пред която моята съвест е отговорна. Следва трети, четвърти и т.н. Всеки от тях отговаря на едно заради. А една етика, борави ли с едно такова „заради“ (не, разбира се, с думата, а с духа на това „заради“) – тя не е съвършено свободна от оня плевел, който намерихме в приведените по-горе редове на Бентам, на Струве, и която образува крайъгълния камък на всяка нормативна етика – това ще рече, на всяка „наука за морала“, която търси отговор на въпроса: защо сме длъжни да вършим тая или оная нравствена постъпка.
Всяка етика, която борави с това „заради“, разглежда нравствените постъпки и вършенето на доброто като средство за една цел: върша доброто или за да угода на себе си, или пък на бога. Дълбоката мисъл на Кант обаче доказа веднъж завинаги, че вършенето на доброто въобще не може да бъде средство за каква да е цел. Там гдето в едно нравствено деяние има подобно отношение на „средство за дадена цел“ – там няма нравственост, там имаме работа с обикновената сметка на бакалина, който продава добра стока, защото в края на краищата очаква от това по-добър кяр… Може някой да нарича и това „морал“. Съвършено свободен е. Но не е въпросът за „наричането“. Работата е, че никое нравствено съзнание не цени това като морална постъпка.
Кант обаче даде на своята мисъл една форма, която би могла да породи недоразумение: аз върша доброто заради доброто. Значи и Кант оперира с едно „заради“! Съвсем не. Това е само една игра с думите. Кант иска с тия думи да каже именно това, че вършенето на доброто въобще е цел на себе си, а не средство. Иначе изразено: вършенето на нравствените постъпки е самоцел. Значи първото психологическо условие, на което отговарят всички нравствени постъпки, всички деяния, които човечеството е считало до днес за нравствени, е, че доброто е било винаги цел за съответния нравствен човек. Това, което културната история ни е дала, и онова, което всеки от нас намира в своето съзнание, доказва безспорността на тая истина. Но ако „нравственото“ е винаги цел, тогава ние пристъпяме една крачка по-нататък и върху почвата на съвременната психология правим втори извод: само едно съзнание, когато то е дадено като желаещо, може да има, да си поставя цели. Прочее, за нравственост може да се говори там, гдето е дадена преди всичко една воля.
Аз установих по-горе, че за нравственост и безнравственост може да се говори само там, гдето желаното е самоцел. Но понеже знаем сега, че цел има само в процеса на волята и че целта не е нищо друго, освен представление за едно бъдещо възможно променение, ние можем вече добре да разберем, че за нравственост и безнравственост не може и дума да става там, гдето постъпките извират от влечения, гдето действащо условие за промененията в мозъка не е съзнанието като моментно цяло, а някакво чувство. И наистина никое морално съзнание не цени като добра, като нравствена една постъпка, която не е извършена съзнателно, която е плод на инстинктивното.[6]
[1] Ethik, с. 20 и сл. Вж. също Philosophische Probleme, 1903, с. 84–85.
[2] Вж. първите страници от неговата Ethik. Срв. тоже новото съчинение на Хефдинга Moderne Philosophien, Leipzig, 1905, с. 33.
[3] Вж. върху това моята статия „Историята наука ли е?“//Мисъл, 1905, кн. VIII.
[4] D-r G. Burk, Sozial–Eudamonismus, Langensalza, 1904, с. 2.
[5] „Субъективизм и индивидуализм в общественной философии“, Санкт-Петербург, 1901, предговор с. LII.
[6] Седим да речеш, с няколко другари около една маса. Всеки има пред себе си чаша бира. Моята обаче още не е пристигнала. В своя разгорещен разговор, тласкан от чувството жажда, съвършено неволно, аз вдигам чашата на един от съседите да пия, да утоля голямата си жажда, влечението си. Даже и да се считаше посягането върху чужда чаша за най-голямо безчестие, то все пак никое нравствено съзнание не би останало възмутено от моята постъпка, понеже тя е била – според нашето допущение – „постъпка на влечение“, извършил съм я не защото пиенето от чашата на съседа е било моя цел, нещо „желано“ за моята воля, а напротив – за неволно (несъзнателно) извършената постъпка аз узнавам и си давам сметка чак след извършването ú.
