0
2811

Етичният бутон

Ще пропусна да коментирам интервюто на Слави Трифонов, както и плачевната политическа ситуация, която ни обещава нестабилност, незащитеност, хаос в прииждащите една след друга кризи. Ще пропусна тези неща не защото не ги виждам, а защото зная, че да се говори за друго в този момент е много по-благодатно и успокоително за всички ни. Ще пропусна, защото не искам политическата встрастеност да се разпространява сред нас с темпото, с което четвъртата вълна на ковид набира сила. Ще пропусна и заради това, защото намирам, че когато центърът на живота ни стане политиката на алчни и некадърни държавни мъже и жени, ние самите се изместваме от себе си, а това води до лични пропадания и катастрофи.

Затова ще разкажа за нещо неполитическо, което дълбоко ме впечатли.

В превод на Иван Станков на български език излезе романът на Мирча Картареску „Соленоид”. Сигурно ще пиша за тази нестандартна книга в отделна колонка, когато стигна до края ѝ, а нейният обем е наистина внушителен. Но сега искам да изтегля една нишка от нея, въпроси, които сякаш бяха зададени и на мен.

Главният герой е учител по румънски език и разговаря със своята колежка Ирина в учителската стая в междучасието. Тя му предлага да отговори на една гатанка или, както казва, по-скоро етична басня, нещо като тест за личността, на която трябва да се отговаря искрено. Това е единственото условие. Това беше първото, което стопира вниманието ми. Често по повод и без повод чуваме израза „Ако трябва да бъда искрен…“ А ако не трябва? Или в кои случаи не трябва? Трябва ли само в специални случаи и при изрично условие да бъдем искрени? Живеем в среда на добре камуфлирана неискреност. Затова при зададените въпроси искреността е единственото условие. При неискреност не само отговорите ще бъдат неверни, а самите въпроси изгубват всякакъв смисъл.

 „Ако знаеш, че при натискането на един бутон ще умре някой от другото полукълбо, когото не си виждал никога, и в същото време ще получиш огромно богатство, би ли го направил?” В отговора на главния герой става дума, разбира се, за Разколников, който вече е направил това. Ирина му задава втора етична басня. „Какво ще направиш, ако имаш възможност да спасиш едно единствено нещо от къща, обхваната от пламъци, и можеш да избираш между всеизвестна картина и новородено бебе?”

Бих спасил детето, отговаря след дълго мълчание той.

Ще спасиш детето, нищо, че картината е на Рембранд или Вермеер? Или триптихът на Бош?

Ще спася детето, прекъсва я главният герой.

Ами ако знаеш, че това дете ще бъде аутист и никога няма да погледне никого в очите, че за него хората ще бъдат винаги предмети или пейзажи?

Детето.

И ако знаеш, че пеленачето, което плаче сред пламъците, ще стане Адолф Хитлер? Или Пол Пот? Или Сталин?

Ако ми се каже, че това пеленаче ще стане Хитлер, „ще знам, че съм мамен и подлаган на изпит. Че съм съблазняван от онзи, който някога е казал: „Ако си Син Божи, хвърли се от стрехата на храма и ангелите ще те спасят”. Още по-категорично ще избера детето, Ирина. Защото едно дете няма само едно бъдеще, ами милиарди креоди пред себе си. Всяко камъче, на което стъпи, всяка тревичка, която гледа, е стрелка, която може да промени посоката на живота му. Всеки миг от живота е кръстопът.“

Спрях, замислих се и в съзнанието си разширих този въпрос. Ако Бог е знаел, че онова пеленаче в триетажната къща в Браунау ще стане Хитлер, защо го е допуснал? Или Бог не е знаел, че пеленачето ще стане Хитлер? Но такава възможност не може да се допусне поради Божието всезнание. Или можем да подложим на съмнение Божието всезнание? Ако го подложим на съмнение, то подлагаме на съмнение самия Бог, защото без това качество Той е лишен от божественост. Но как да примирим в съзнанието си, че Бог е допуснал пеленачето Адолф и пеленачето Йосиф да пораснат, да подпалят не една къща, а целия свят, да избият хиляди други пеленачета? Защо Бог не е спасил хилядите пеленачета, като лиши от живот Хитлер и Сталин още в пеленаческа възраст? Над подобни въпроси разсъждава и Волтер в новелата „Кандид“, но моите мисли са в противоположна посока.

Пеленачетата Адолф и Йосиф още не са Хитлер и Сталин, а само любими деца на своите майки. Тяхното развитие, техният жизнен път не са предопределени. Грешката в нашите разсъждения настъпва, ако ние мислим, че съществува предопределение и Бог предопределя човешките съдби. Бог не ни е дарил с предопределение – добро или лошо. Дарил ни е с противоположното на предопределението – свобода. И в условията на безусловна свобода ние правим нашия избор или множеството наши избори за добро или зло. И нашата свободна воля променя Божията.

По прегръдката и сълзите на бащата ние разбираме колко много той е обичал своя блуден син. Обичал го е през цялото време на неговото блуждаене. Сърцето му се е разкъсвало от болка, когато е поискал своя дял от наследството и е напуснал бащиния дом. Но не е имал властта да го спре, защото го е дарил със свобода. Свободата е първият дар от Бога и оттам нататък се простира Божията воля. Бог е самоограничил Своята воля до линията на нашата свобода. Божията воля не може да нарушава нашата свобода. Бог не се намесва в свободата, която е дал, не нарушава собствения си Закон. Ако ни се струва, че това принизява Божието величие, нека да си спомним, че Бог Сам „понизи Себе Си, като прие образ на раб“ (Фил. 2:7).

За да илюстрираме злото, едва ли е нужно да даваме примери с Хитлер, Сталин и Пол Пот. Не е нужно да си световен злодей, за да вършиш зло. Даваме такива примери най-често от прикрито лукавство, защото на фона на световните злодеи ние изглеждаме добри. Но тежко ни, ако сме добри само на такъв фон.

Изкуството също използва хиперболизацията, за да ни разтърси и да ни изкара от комфорта на „баналното зло“. Така е и в романа – отначало Ирина поставя дилемата просто между „всеизвестна картина и новородено бебе“. Впоследствие хиперболизира дилемата и плачещото в пламъците на горящата къща новородено бебе „става“ Адолф Хитлер, или Пол Пот, или Сталин. Тогава протагонистът на романа с пълно основание възразява, че ако питащият в крачка преформулира въпроса, че това пеленаче ще стане Хитлер, това означава, че е мамен и съблазняван както лукавият мами и съблазнява Иисус в пустинята.

Ако и да знае, че някое пеленаче ще се превърне в злодей, Бог Сам е ограничил Своята власт да предопределя неговата съдба. Така разсъждава и авторът: „всяка тревичка, която гледа, е стрелка, която може да промени посоката на живота му.“ В този привиден парадокс е скрита истината за съдбата на света – Бог не се намесва в свободната воля на човека дори колкото една тревичка. Човекът е самовластен и е единствено отговорен за своята съдба. Никое дете не е Хитлер, затова трябва да бъде спасено от горящата къща.

Човекът от другото полукълбо, когото никога не си виждал, също трябва да бъде спасен. Всяко натискане на метафоричния бутон всъщност означава натискане на реален спусък. Но и всяко богатство, което не е спечелено с честен труд, е спечелено чрез натискане на бутона от етичната басня. Сами решаваме дали да сложим пръста си на бутона. И не е важно колко голямо е богатството. Ние предпочитаме да обсъждаме световните злодеи, докато собственият ни пръст е на етичния бутон.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияИма ли живот без Бойко и Слави?
Следваща статияЕдна крава в книга като на кино