В Библията има един характерен и тайнствен топос, който срещаме на много места в необятността на нейното повествование.
Бог извиква „от небесата” (което означава същевременно – и в дълбините на съзнанието) определен човек: „Аврааме” (или „Моисее”, „Анание” и т. н.) и извиканият отвръща – „ето ме”. Наистина, това „ето ме” спокойно би могло да се прочете и като по-тържествена форма на едно „да”, „чувам”, „слушам Те, Господи”. И все пак, има нещо решаващо, съдбоносно, жертвено в това „ето ме”. То звучи като „на мястото си съм”, „на своето място съм”, „тук съм, където трябва да ме намери Твоя глас” и същевременно казва: „ето този когото търсиш е готов да Ти се предостави, той е налице”. Не може да не се забележи също, че Бог извиква към определения човек, за да получи този негов отговор в ключови, повратни моменти от свещената история, когато течението на времето трябва да прекъсне своя обичаен ход, да направи рязък завой, да започне нещо – сиреч, когато Бог търси да намери персоналност, лице, което трябва да превърне от просто „потомък” на своя „дом”, „род”, в родо-началник на нещо, което ще започне да носи собственото му име. Впрочем, както става именно с Авраам, когото Бог извиква от неговата земя, от неговия род и „от дома на баща му” (вж. Бит. 12:1) в Ур Халдейски, за да стане той, Авраам, „баща на много народи” (Бит. 17:3) и от чреслата му да произлезе потомство колкото звездите по небето (вж. Бит. 15:5). Или както е с Адам, когото Бог също извиква в Едемската градина след греха му и който тъкмо поради греха вместо да отговори с „ето ме”, скрива своята нововъзчувствана голота (вж. Бит. 9:10) и с това се оказва родо-началник на укриващия се, отчуждилия се от Бога, опозорения човешки род.
Този библейски призив, идващ от една вертикална дълбочина, прозвучаващ „отгоре” и застигащ човека в привичните му пътища по лицето на земята, в привичните пътища на неговата род-ова род-ина е призив към уникалната персоналност на човека и дори – призив за персоналност, за раждането, за изнедряването на неговата персоналност от неговата родовост; приз(о)вание на собственото му име, търсещ отговор (от-зив) на това приз(о)вание – „ето ме”, „в своето собствено име съм”, „в себе си съм”.
Ето защо, ние трябва да кажем, че битието на човека изглежда изначално, онтологически, освен в универсалното поле на човешкия „род”, призовал го, пожелал го, извикал го „да бъде” в него (да се яви в универсалната човешка „род”-ина) е ситуирано и в един друг, тайнствен диалог – с Някой, трансцендентен на това хоризонтално земно поле, призоваващ го вече „да стане”. Ако на хоризонталния, идващ от лоното на човешкия род призив „да бъдеш”, ти се от-зоваваш чисто и просто като синът на Тара – Авраам, т. е. като потомък на Таровия дом, като същество на род, същество на „род”-ината си, то на онзи, по-скоро вертикално идещ отгоре призив „да станеш”, ти се от-зоваваш вече като Авраам, синът на Тара, т. е. като същинска персоналност.
Наистина, на битието ни на „родови” същества е отправен от самото ни раждане и този тайнствен въпрос-призив, който ни търси, вече родени в рода ни, за да ни пита „къде си” и който е прозвучал за първи път, парадигматично при първото персонално извършено (и затова историческо) събитие в Едемската градина. „Адаме, къде си”, извикал там онзи тайнствен глас – къде си ти, когото назовавам с това само твое, собствено име. Къде си ти, къде е съществото ти (лицето ти), твоят от-зив на при-зива, отправен към теб. От-зоваваш ли се, от-зова ли се на този призив за „Адамовост” или свърна от пътя си, изгуби се, по-губи се в него? Защото наистина теб може и да продължава да те „има”, като съществуващ (като род Адамов), но теб, теб в този „съществуващ” вече (или още) да те няма.
Ето защо на този призив-изпитване „отгоре”: Адаме (Аврааме, Моисее и т. н.), къде си” може да се даде (или да не се даде) ответ единствено със същество – ето ме, ето го в мен Авраам, Моисей, когото Ти призоваваш да бъде този. Той се е от-зовал на приз(о)ванието си, осъществил го е; той е вече не само именуващият се с това име (Адам, Авраам, Моисей), той е Адам (Авраам, Моисей), отзовал се е (или загубил се е, погубил се е) в пътя си, осъществил (изпълнил) или пропилял приз(о)ванието си. Можещ (или не можещ) да каже със същество „ето ме”, аз не съм просто в някакъв „род”, в някаква обща „род”-ина, аз съм аз, аз съм тук.
Този призив, чийто отзив си чисто и просто „ти” и идещ „отгоре” (или от далнината, от хоризонта към род-ината ти) се преживява като мистериозно изискване към твоята персоналност и дори, както бе казано – на твоята персоналност, като нещо сиреч, което ти е „съдено” и поради това – като твоята „съд-ба”. „Съдбата” на човека, с други думи, за която говорят още древните, не е фатална пред-определеност, а драматична отговор-ност, предполагаща неизбежно онтологичен излаз от „род”-овия дом, от „род”-ината, където си все още само Таровия син Авраам, но не и Авраам, където си само „след” (рус. „потом”) Тара, само Таровият потом-ък, само продължение, но не и начало, където има все още само траене, нераздвижено от история.
„Съдбата”, сиреч, по необходимост, по библейска „парадигма” означава трагическо отдалечаване от своята земя и своя род, равнозначно на приближаване към твоето собствено име, изгубване в далечината (или в дълбочината), което е същевременно намиране на себе си самия, постоянна тяга към хоризонта, една носталгия по бъдещето и края (есхатона), която от самото ти начало те натоварва с „вина” спрямо тях – тяга, пряко противоположна на тягата към майчиното лоно, към „кърмещата гръд” на рода, на род-ината. Обратна гравитация на лицето, към което Бог изисква да се издигнеш от земята.
С напредването на живота си всеки човек все по-дълбоко и по-тревожно започва да чува този глас, който го търси с „къде си” (къде си Аврааме, Моисее, Савле и т. н.), къде си ти, който си приз(о)ван да станеш „себе си”, да реализираш този уникален, пределен отзив, който си „осъден” да дадеш и което е съденото ти, съдбата ти, зашифрована в тайната на собственото ти име. Не вече къде е този Таров, Ситов, Адамов син, внук, правнук, а – къде си ти, Аврааме. Побързай да излезеш от своята (хоризонтална) родина, за да намериш тайнствения Ханаан на името си, да изговориш от-зива на при-зива, призванието, отправено още в тайнството на името ти – съществото ти да успее да се окаже там, където ще го застигне Божият глас, в онзи „кайрос”, в който или ще го предоставиш с „ето ме” или ще се скриеш като първозданния Адам, защото си го изгубил, погубил и се усещаш гол.
В нашето собствено име, следователно, е закодирано не само словото на рода ни за нас; то е не само името, с което родът ни, ни е призовал за себе си и при себе си, но призивът, с който, „перпендикулярно” на това разпростряло се по земната шир родово лоно, Бог ни зове изсред рода на човеците. В този смисъл то по-скоро не назовава лице, а го при-зовава, призив е за лицето ни, отправен към дълбините ни, от които то трябва да се извае. Призив за лице, което трябва да се осъществи, като отговор – като отговорът: отговорът-Моисей, отговорът-Павел. Моето битие на човек е и този тайнствен диалогичен възел, той е предварящата ни при-зованост от Бога, която се от-зовава (така или пък иначе) на Бога и по този начин реализира персоналната (собствено религиозната) си съдба. Моето същество е конститутивен елемент, освен от универсално родовия, още и от мистериално вертикалния диалог, то е призовано да стане съдбата си и съществуването му в това битие е, още от самото начало, даване на отговор на отправения към него въпрос „къде си”. То е раждане на мен в мен и жертвено произнасяне на моето „ето ме”.
