Спомнете си, че съществува един особен тип хора, самото същество на които излъчва самота.
Очите им винаги гледат сякаш от бърлога на диво животно и дори когато се повдигнат, за да се взрат в определен предмет, пред тях остават спуснати някакви незрими завеси.
Зениците им са прозорци, непозволяващи да се проникне зад тях, ушите стърчат като къртичини, цялото им тяло е сякаш хипнотизирано заслушано в самото себе си. Техните пръсти са по особен начин глухи за осезаваните повърхности, за ръцете и дланите на другите; стойката им като че ли е уязвена от самото това, че стърчи открита и оголена насред света. Имаш чувството, че в тях, макар непрестанно да нахлуват събития, звуци, лица от околното пространство, цари постоянен психически сумрак, в който не се отразява същински нищо друго освен неподвижния им вътрешен свят.
Само те, единствено само те са в себе си. Всеки друг, застанал пред тях, внезапно се усеща по един непреодолимо-смущаващ начин навън – както се усещаш навън пред заключена врата, иззад която долавяш дишането на стопанина през шпионката.
В какъвто и досег, в какъвто и контакт да влизаш с този тип хора – дори да живееш редом с тях дълги години – ти неизменно си даваш сметка, че за тях светът е друго – друго с една много по-основна, непреодолима от никаква близост – безпощадна, съдбовна другост. Това са хора, които са изначални чужденци в плътно стегнатия около тях кръг на света. Те притежават себе си като… затвора си, като клетката, в която са се родили и от която са осъдени да не излязат никога.
Тези хора са, разбира се, стеснителни, но те са стеснителни по един много особен начин. „Аз“ и „сам“ за тях изначално и по принцип са синоними.
Ако би могло да се проникне някога в самата съкровеност на едного от тия странни, органично самотни люде, би могло да се види, че там, вътре, техният „вътрешен човек“ стои постоянно изтръпнал пред хората и нещата, намира се в някакво непрестанно и най-искрено недоумение: „Какво участие имам аз във всичко това? – пита той – Нима имам някакво истинско участие? Не спирам ли аз всичко друго на границата си? И не моята воля го спира, а самото това, че съм го спира. Защото – не е ли моята самост моето отчуждение?“.
„Аз наистина се чувствам самотен – признава той – но не просто защото нямам никого, а защото… не мога да имам никого като себе си.“
И другите хора нямат в себе си мен. Досами мен те ме нямат, нищо от мен нямат – освен тази нелепа външност, освен това стърчащо тяло, освен тези планове и намерения по отношение на мен, които нямат нищо общо с мен. Аз съм невидим, недостижим и непроницаем в себе си; аз съм принципно-отвъден на всичко – със самото това, че съм, че съм аз – нещо тъй различно от целия този свят… Другите хора не усещат това, или по-скоро – те не успяват да го усетят достатъчно. Те твърде „леко“ имат себе си, твърде „леко“ имат другите, твърде „леко“ поради това са пред другите и сред другите – сякаш това е съвсем естествено.
„Но аз – изповядва този човек, – аз съм се родил в себе си и не мога да игнорирам този основополагащ факт. Благодарение на него аз се чувствам… ничий. И да бъда „аз“ – това за мен означава да бъда „ничий“. Моето „аз“ е моето проклятие, моето „аз“ е формата на моето отчуждение от света. Моето „аз“, което е положено в света, е моята самота в света. Моето „аз“, което е захвърлено в света с раждането ми, съвсем не е, както казват, онова което ме е включило в света; напротив – то е онова, което в него ме е изключило от него. Аз съм се родил в своето заточение. Аз съм своето заточение от света още от първия миг, в който същински съм се почувствал „себе си“ – нещо тъй различно от всичко друго. Още щом ме е вместил в себе си като едно изключително същество – светът ме е изгнал от своята шир.
Моето „аз“ е именно онова съдбовно, което ме е разграничило от всичко друго. Ето защо аз постоянно чувствам него – собственото си същество като натрапеното ми. Аз не мога да се освободя от него, не мога да се разделя със себе си, за да се „събера“ със света, за да се „събера“ с вас.
Аз се стеснявам, притеснявам се от света по принцип – защото стоя в него със своя „аз“, който е… съвсем друг, спрямо всичко в него. Моето „аз“ е чуждо на света – тъкмо понеже е само мое. Светът не ме познава – тъкмо защото обстъпва мен – т.е. чуждия нему“.
Такава, струва ми се, би била тайната изповед на тия странни люде, с които съдбата понякога ни среща и с които всъщност така и не успяваме да се срещнем. Наистина нещо смущаващо и потискащо има в тях. Когато се разделим – след оскъдните думи и погледи, които мъчително сме разменили – ние имаме необяснимото усещане, че те през цялото време твърде прекомерно са изпълвали собственото си пространство, че буквално са о-тегчавали себе си със самите себе си… Досещаме ли се, че самотата на тези хора идва от самото ми „аз“, че със своето сумрачно присъствие, те сякаш неутешимо свидетелстват: „В този свят съм изправен аз, който не мога да се потопя в него, защото съм потопен в себе си. С този свят съм срещнат аз, който не мога да се срещна с него, защото съм осъден да бъда със себе си. Моят „аз“ е моята „външна тъмнина“, моят „свят“ е моята „чужбина“.
