Всичко, всичко, което намирам у себе си – изповядва този човек – моите мисли, моето говорене, моят изглед, дори моите жестове – всички те сякаш напук на мен, инсталират в света някаква непреодолима посредственост, някаква противна баналност. В самия себе си аз непрекъснато се натъквам на една проклета, почти осезаема чуждост. Сякаш от рождение съм зашит в чужда кожа, сякаш съм попаднал в този, който съм – по недоразумение.
Не мога да определя защо и как – казва този човек, – но във всичките си проявления (дразнещи ме още повече с това, че те са безспорно мои проявления), аз се чувствам фалшифициран – фалшифициран от… самия себе си. А това, повтарям, е още по-досадно, поради факта, че аз действително съм ето това и значи – тук няма никакво фалшифициране… Няма, а все не мога и не мога да се приема спокойно. Моето същество се превръща постепенно в моето съдбовно разочарование. Моят свят става коренно раз-очарован свят поради простата причина, че в него живея аз, а аз съм перманентната си неудача.
Скучно ми е, в мен самия и с мен самия ми е скучно.
Когато съм с други хора – дори с най-близките си, аз не преставам да се усещам по особен начин сам, защото така и не успявам, никога не успявам да се идентифицирам напълно с този, който е с тях. Вътрешно недостатъчна ми е самата ми свързаност с тях. Аз я чувствам по-скоро като нелепа, наложена ми случайност, произтичаща от постоянната неудача да бъда с онези, с които „всъщност“ би трябвало да бъда. Чувствам, че в някакъв смисъл моите близки не са тъкмо с мен. А и как би могло да бъде другояче, след като те постоянно виждат пред себе си, познават и общуват с този проклет фалшификат, който съм аз. Те са с мен – с този на когото все не се удава да бъде „себе си“.
В последна сметка мен – същинският, истинският, никой ме няма, защото аз и… не съм този, който съм. Не съм този, който се оказах, макар че, уви, не съм и никой друг.
Да, истината е, че аз съм лишен от себе си и самият аз – какъвто се оказвам – съм си лишението. А щом съм лишен, бидейки такъв какъвто съм, аз съм лишен и в това, което имам. Нещо повече дори – околните ми, тези, които са с мен, даже увеличават самотата ми, изострят я, защото постоянно потвърждават мен – тоест този, който ме „подменя“. Те са досада, защото свидетелстват мен – поради който все не успявам да бъда „себе си“.
Мен, мен ме няма – себе си не мога да намеря в себе си. В мен намирам само тези мисли, само тези реакции, само тези способности, тези привързаности, които до една не изразяват онова, което бих искал да съм. Аз съм пленник, пленен от този, който, за съжаление, изглежда съм.
Това поражда у мен – казва този човек – една постоянна, изгаряща носталгия по онзи, който би трябвало да бъда. И тази носталгия по самия мен, непрестанно ме отнася от този, който съм в действителност, в мечти по един, уви, невъзможен, непосилен „мен“. Този, който не успявам да бъда, превръща този, който съм, в един изоставен и заточен човек – заточен не другаде, а в собствената си душа – в собствените си чувства, в собствените си слаби мисли и даже – в собствените си жестове и в собственото си лице. Прави ме самотен, ограбен – не от тези хора, които са с мен, но ограбен именно с тези хора, ограбен в самите си връзки.
Хората, които ме заобикалят – някои от самото ми раждане – са моето наличестващо лишение, моят привично-населен затвор. Те са сякаш преградата през онези – истинските хора, с които аз, ако само се бях състоял, би трябвало да бъда.
Животът ми – казва този човек – е едно постоянно томление. Аз самият съм си тежестта, която нося и която не тъкмо живея, а по-скоро понасям.
И най-страшното е, че облекчаване на това томление изглежда е невъзможно. Защото да се освободя, това означава да престана да бъда този, който, уви съм, да стана друг човек. Но нали самият аз правя това невъзможно. Всеки опит да се изменя ми разкрива горчивата истина, че доколкото аз правя този опит, аз не мога да не го провалям. Да стана друг? Но ето – не съм искрен, държейки се по различен начин, не съм си убедителен, не съм си истински. Да живея като друг човек, аз не просто не успявам – на мен е чуждо да съм друг, не ми е родно да съм друг. Аз скучая без своите грижи, аз се томя без своите близки… както скучая и се томя с тях.
Това, което ми тежи в мен самия, съм сам аз и затова – колчем се опитам да се освободя от себе си, аз не мога да го сторя. Защото аз не мога да бъда друг. „Другият“, който се опитвам да бъда, не ми е „даден“, макар че, уви – непоносим ми е и този, който ми е даден, непоносим съм си аз.
Пречката да се освободя от отегчаващото ме, от измъчващото ме в мен самия, съм сам аз самия. Тясно ми е в живота ми, тясно ми е в мислите, които мисля, в способностите, които притежавам, тясно ми е с хората, към които съм привързан. Но макар да ми е тясно, аз, уви, имам само тези мисли, само тези способности, привързан съм само към тези хора. И наистина, мен ми е тясно, защото съм този. Затова и не мога да се изменя, не мога да се „поправя“. Сам на себе си не стигам, но понеже именно сам на себе си не стигам – аз съм неудовлетворителният си и… не съм никой друг.
___________
Типът самотник, в който се опитвам да се вживея в този психологически етюд, много често може да бъде съзрян в някои от баналните, неудачните, но не можещи да се примирят с баналността и неудачничеството си герои от драмите на Чехов. Срещал съм ги обаче и в моя свят и тук се опитвам да артикулирам онова, което се е излъчвало от тях към мен без думи.
