От Вазов знаем, че „и ний сме дали нещо на светът”, но дали наистина знаем какво сме дали? Откъс от изследването на Кристин Димитрова.
В „Ефирни песни и тайни служби” на Кристин Димитрова (ИК „Колибри”) е изследван образът на България на страниците на британската, американската и англоканадската преса през последното десетилетие на социализма и първото десетилетие от демокрацията (1980–2000).
Разглеждат се съвпаденията или разминаванията между нашата представа за присъствието ни зад граница и резултатите от това присъствие навън. Установяват се стереотипите в погледа към нас, както и „белите петна” на неотразяването. Издирват се темите, във връзка с които България е най-често коментирана – с какви предварителни очаквания са натоварени те и как тези очаквания еволюират във времето.
От Вазов знаем, че „и ний сме дали нещо на светът”, но дали наистина знаем какво сме дали?
Кристин Димитрова е родена в София през 1963 г. Завършила е английска филология. Преподава в катедра „Западни езици” в Софийския университет. Автор на десет сборника с поезия, сред които „Образ под леда”, „Поправка на талисмани”, „Хората с фенерите”, „Сутринта на картоиграча”; на книгите с разкази „Любов и смърт под кривите круши” и „Тайният път на мастилото”; на романа „Сабазий”.
Кристин Димитрова,„Ефирни песни и тайни служби. Образът на България в британската, американската и англоканадската преса през периода 1980–2000 година”, изд. „Колибри“, 2015.
Симфонична музика
Българското присъствие в симфоничната музика за периода е още по-бегло, по-подразбиращо се в наличието си и по-екзотично от това в операта.
Попадаме в следите на едно мащабно събитие от 1998 г. с наше участие на страниците на „Файненшъл Таймс“. Френският композитор, музикант и продуцент Юг дьо Курсон прави премиера на международния си музикален проект „Моцарт в Египет“, в който тръгва от афинитета на Моцарт към Ориента и „събира музиканти от няколко привидно несъвместими култури – Египет, България, Франция“. Независимо от широките си интереси към музикалното наследство на света, Дьо Курсон проявява специално отношение към България – съпругата му е българка, изучавал е българския фолклор, в по-късни години работи с Теодоси Спасов, с български деца хористи и т.н. Това в някаква степен обяснява и българското участие в мегапроекта на Марсилската опера, където египетските музиканти ще изпълняват собствената си музика, колажирана върху тази на Моцарт, а български оркестър ще осигурява симфоничната част. Билетите са разпродадени веднага.
По същото време във Франция тече и Световното първенство по футбол.
Журналистът на „Файненшъл Таймс“ намира начин да ги отрази и двете. В първата част от статията, базирана върху интервю с Дьо Курсон, се говори за древните коптски песни, за египетските изпълнители от пустинята и разликите между западната и източната музика. Във втората се появяваме и ние:
Той [Юг дьо Курсон – К. Д.] каза, че терминът „музика от света“ твърде често е синоним на „електронизирана трактовка на екзотична музика от бедни страни, предназначена за консумация от млади хора от богати страни. Но ние се гордеем, че създаваме истинска среща между културите“.
Що се отнася до футбола, който в края на краищата също е среща на културите, за момента взела връх в родната му страна, Дьо Курсон се изказа двусмислено: „Харесва ми това, което се случва сега. Но в интерес на истината се зарадвах, че Англия падна от Аржентина, защото иначе техните фенове щяха да дойдат в Марсилия за уикенда и това щеше да предизвика голяма параноя. Както и да е, концертът няма да бъде някакъв вариант на Египет срещу Австрия с Моцарт за рефер. Всички тук сме на една и съща страна“. „Моцарт в Египет“ с участието на Българския симфоничен оркестър, дирижиран от Милен Начев, се разпространява от „Върджин Класикс“.
Всъщност това е и финалът на текста. Статията е интересна за нас с това, че този път египтяните се оказват представители на самобитността, фолклора, традицията, природата („овчари, хора от пустинята“) и Изтока (назован като „Ориента“), а ние сме с концертни фракове. Които, още повече, ни стоят естествено, тъй като текстът се занимава преди всичко с приносния етнографски елемент, а българското участие просто се обявява в последния ред. Няма особена сензация в това, симфоничен оркестър да свири Моцарт. Качеството на изпълнението се очаква и подразбира. В този случай ние се явяваме откъм „западния“, „европейския“, „цивилизационния“ край на музиката. И все пак не съвсем. В момента, в който домакините влязат в картината, триъгълникът „Египет, България, Франция“ е определен като „няколко привидно несъвместими култури“.
В следващите текстове симфоничната музика физически и пространствено се отдалечава от България, оставяйки след себе си затихваща символична диря.
Отзив пътепис от над 2000 думи за фестивал на класическата музика в Таити:
Българо-френският пианист Мишел Бероф, отново в режим на работа с две ръце, след като известно време беше изваден от релси в принудително левичарство, доблестно се бори с „Концерт в ре мажор“ от Хайдн, но влагата беше направила пианото толкова мудно, че той в крайна сметка се отказа от бързите арпежи и ги превърна в глисанди с надеждата, че поне някои от тоновете ще прозвучат.
Мишел Бероф е роден и образован във Франция, така че ако има връзка с българската симфонична музика, то тя е на етногенеалогично ниво.
Текст в „Гардиън“, посветен на симфоничния принос на дунавските държави и музиката, вдъхновена от голямата река, също ни отделя внимание. Пространното подзаглавие гласи: „Европа не би била Европа без Дунав – твърди Майкъл Куин, – особено при положение, че музикалното й наследство е далеч по-богато от шоколадовото клише на едноименния валс“. Следва изречението, отчасти посветено на нас:
Но ако Виена отдавна третира Дунав с безразличие (дребна работа в сравнение с българската антипатия), другаде реката е подмамвала, стимулирала и принуждавала хората да се опитват да изследват и използват многобройните й идентичности.
Текстът продължава с Яначек, Юлиус Фучик и Лехар. От една страна, нямаме с какво да се похвалим по темата, но пък и антипатията изглежда попресилена оценка.
И още един текст от „Файненшъл Таймс“, този път от 2000 година. В него става дума за Амазонския филхармоничен оркестър, който концертира на 50-градусови температури в град Манауш, в сърцето на екваториалната джунгла. Още от заглавието става ясно, че повечето от музикантите в този оркестър са от „бившия Съветски блок“. Диригентът Хулио Медалия е убедил местния губернатор, че може да върне към живот красивата неокласическа страда на тамошния театър, придобивка от търговията с каучук през ХІХ век. Така започва да се сформира този симфоничен оркестър, в който от 57 музиканти 35 идват от бившите социалистически страни:
Медалия получава зелена улица да състави оркестър от световна класа. Но най-добрите бразилски музиканти вече имат по няколко изпълнителски и преподавателски ангажимента в Сао Пауло и Рио де Жанейро и не искат да се местят на север. Тогава Медалия тръгва на лов за кадри из Източна Европа. Тамошната безкомпромисно висока традиция, съчетана с икономическите несгоди на бившия Съветски блок, се оказва богато поле за жътва. На обявеното от него прослушване в София, България, се явяват 200 кандидати. И не просто хора от типа млад авантюрист, споделя той, а най-добрите музиканти от местните оркестри. Същото се случва и в Минск, и в Санкт Петербург.
Точно както Щатите се обогатяват, привличайки хора на изкуството от следвоенна Европа през 40-те години на ХХ в., казва Медалия, така и Бразилия се възползва от икономическите проблеми на Източна Европа, за да подсили културния си живот.
Той се вълнува около музикалните перспективи: „Ако вземете агресивната техничност на източноевропейските музиканти и я съчетаете с лекотата и плавността на латинската музика, тогава може да създадете нещо наистина великолепно“.
Признанието за майсторството на музикантите и перфекционизма на школите от бившите социалистически страни в този текст е очевидно. От цитираните по-горе статии оставаме с впечатлението, че това признание не излиза с едри букви по вестникарските заглавия, но тук се вижда, че ако някой тръгне да набира обучени кадри, знае къде да ги намери. Освен че бележи края на разглеждания период, годината, в която текстът излиза, 2000, е в известен смисъл психически преломна за България. Надеждите и разочарованията на 90-те са приключили. Икономическото състояние е избистрено. Вече се знае чий труд ще се оценява по-високо и за кого няма да достигат парите. Остава влогът в една вероятно диспропорционално развита класична култура, който все още представлява капитал.
Междувременно разбираме, че Медалия има и други планове: да организира нов оркестър „в Пантанал, обширно блато с удивителна природна красота в Западна Бразилия. Той казва, че отново ще търси музиканти от Източна Европа“.
Статията завършва с изказвания на музиканти, цитирани с имената им. Сред тях има и българка:
Източноевропейските музиканти твърдят, че не бързат да си ходят. „Не искаме да сме от онези чужденци, които просто минават оттук и не оставят нищо след себе си. Искаме да създадем нещо в Манауш“, казва Мария Щерева, 28-годишна българска цигуларка, която преди това е свирила в Софийската опера.
Културният принос на българите в Манауш би могъл да бъде обект на друго изследване.
Представянето на книгата е на 23 май от 19 часа на сцената на Пролетния панаир на книгата в НДК.
