Може би очакванията за днешния ми текст са, че ще се говори за политическата ситуация, за следизборното и предстоящо балотажно следене и проследяване, или разсъждения относно гранатометите, за това, откъде се изсипват такива тежки оръжия на една спокойна софийска улица? Или пък за това как да се похвалим с нова дългоочаквана пречиствателна станция на Черноморието ни… Ще ви поведа в друга посока.
„Не всичко, което чух, записах, не всичко, което написах, чух.
Така схващам разликата между рупора и ехото. Наивно е да се усилват изкуствено гласовете на хората, които на следващите страници разказват за себе си, те са пределно мощни… Разговорите се водеха насаме, дори понякога се ядосвах, че присъствам. Искреността на самотата е най-дълбоката, но и най-крехката.”
Думите са на Георги Стойчев. Онзи Георги Стойчев, който в годините, в които българската журналистика е изцяло контролирана от цензурата на социалистическия режим, успява все пак да изведе и утвърди телевизионни предавания в ефира на държавната и единствена телевизия, които се промъкват през цепките на плътната маса от ясно оформено идеологическо вещество.
Съвсем наскоро излезе книгата „Ехо от автопортрети”. В нея са събрани някои от разговорите на Георги Стойчев с хора, чиито имена все още продължават да създават ехо. А книгата е озаглавена така, защото това ехо наистина се блъска и се отразява и сега в стените ни.
Говоря за сборник с интервюта на Георги Стойчев с български интелектуалци, артисти и фигури от периода на говоренето пред журналистите, което трябваше просто да прави ехо на задължителното говорене. Тези разговори са оставени в книгата като монолози.
„ Разговорите се водеха насаме, дори понякога се ядосвах, че присъствам. Искреността на самотата е най-дълбоката, но и най-крехката. Красотата на изповедта надделя страховете ми, скривам се, изповядалите се остават насаме с всички. С въздишка на облекчение проникнах във ватиканския идеал за авторство: пълно разтваряне в героя и в събитията, до изчезване, до ехо…”
Искрено предлагам тази книга да не остане пренебрегната, защото събраното в нея със сигурност е не просто документ, а художество. През деликатното и ценно, премерено, премислено самоотстраняване, през преднамереното отсъствие на питащия, което е неговото голямо присъствие.
Георги Стойчев успява да създаде рубриките „Насаме с всички” и „Гражданска трибуна”, които се задържат на екран, въпреки, можем да кажем, девиантния им за тогавашната власт тон. Разбира се, има толеранс от страна на властта, но този толеранс става наложителен за нея. Съобразяване. Защото стилът на Георги Стойчев и неговата дързост на моменти карат управниците на най-високите нива да го остави, да го преглътне. Да го остави да работи.
Георги Стойчев е необичайно директен за онова време с хората, които оставя да говорят. Тази самота, в която, както казва, ги оставя, тази интимност,е крехка, но заедно с това той не се крие като журналист, не се прикрива. Само иска да остава полуневидим. Нещо, на което настоява като принцип в провеждането на разговор с някого.
Книгата, за която говоря, е ценна с тези изповеди на хора, които са били оставени със себе си, докато са знаели, че ги разпитват. Една колекция от разкази за животи, разказани от живелите ги, но през въпросите на Георги Стойчев, разбира се. Питащият, извадил себе си от разговорите, защото въпросите са отворите, през които трябва да влязат разказите за животите, но въпросите не са предадени, за да се създаде и литература. Това не е отказ от показването на диалогичността, а опит за преливане между жанра на интервюто и този на повестта.
Ехо от автопортрети” е селекция от общуванията на Георги Стойчев със значими в някакво време за българското общество личности. Събраните в книгата неща са колажирани по начин, който впечатлява със своята стилистика. Интервю, превърнато в текст, в монолог, както казах. И по този начин интервюираните стават писатели, разказвачи с очарование, което поне мен ме развълнува. Ясно е, че интервютата са обработвани, за да бъдат събрани в себе си така, както са събрани. И в това е скритото авторство. Но без подлост. Такава аз не усетих.
„Силно ме блазни желанието да се нарека техен приятел, но би било злоупотреба с дълбокия смисъл на древната мъдрост – „Кажи ми описа приятелите ти”… – било провинциално самохвалство и фалшива визитна картичка… Разстоянието помежду ни е благоприятно: обичаш, но не си влюбен. Запазваш способността да различаваш цветовете и интонациите, разчиташ и на иронията, за да подбудиш другия да размисля и да си спомня без самоумиление, можеш да настояваш, че се държиш честно, доколкото честността ти е присъща.”
И това силно предизвиква съвестта и разума. В наши дни много от журналистическите опити в България са по-скоро пиар акции, както добре знаем, отколкото занимание, което отговаря на идеята за информиране и влизане в анализа на ставащото с почтеност.
При всички наслоявания, съмнения, битки, доведени от години, смея да кажа, че „Ехо от автопортрети” на Георги Стойчев е книга, заслужаваща много сериозно и задълбочено внимание. Вземете я.
