В тази шопска околия земята е песъчлива и камениста, пръст почти няма, на нейно място има бигор, който ражда само диви редки треви, билки, особено щедра е почвата към белия и черния бъз, които виреят почти навсякъде из околността, към белия равнец и жълтия кантарион, към змийското мляко, особено към мащерката, която може да се бере с шепи, когато цъфне, също и към шипковите храсти и магарешките бодили. Зимата е сурова и люта, из равнинната околност вилнеят вихрушки, чийто вой нощем се чува особено отчетливо в замръзналата тишина. Небето се спуска над нея, облаците изглеждат на нивото на очите ти, обгръщат те отвсякъде и спират погледа ти. Съвсем спокойно можеш да се депресираш, ако не си свикнал с лютия климат. Лятото е горещо, кратко, „колкото тридневен махмурлук”, казват местните с дяволита усмивчица, наситено е с дъх на диви треви, идва с буйна зеленина, която затулва порутените и необитаеми къщи на селцата, пръснати из тази околност. През април долитат щъркелите и се заселват в миналогодишните си гнезда, увити по високите електрически стълбове. С пристигането си обитателите започват усърдния ремонт на домовете, в които ще отгледат своето ново потомство. В дългите летни следобеди се чува любовното тракане на клюновете им, с която единият щъркел приветства онзи, който се завръща от лов или друга работа, която си е набелязал. С течение на годините новопостроените или поддържаните стари къщи от кирпич с дървени чардаци вече са повече от онези, оставени да грохнат, чиито покриви са пробити и протекли, чиито красиви някога огромни дървени греди са непоправимо проядени от дървояд и килнати настрани, а дворовете, останали без ограда, обрасли в храсталаци. В много от тези селца преди години се настаниха англичани, чиято първа работа беше да съборят вековните плевни и курници, да освободят двора от всякакви стари постройки, тленни останки от отдавна забравен бит, да го изравнят с камиони пръст, да посеят райграс, да създадат типичен английски ландшафт и изведнъж доскоро занемареният, тесен двор като че ли с магическа пръчица добива простор, широта, пред къщата се открива гледка, която преди това не се е забелязвала и величието на дърветата и боровете започва да се откроява. И не само англичани направиха това с шопската околия. Много наши сънародници сториха същото с дворовете, с оградите, варосаха къщите си, окичиха прозорците и чардаците с червени мушката и бегонии, така че отдалеч селцата искрят в огнени цветове.
Хората по тези места имат характерна антропологична особеност. Те са слаби, високи, телата им са гъвкави и жилести, мускулести, крачките им са пъргаво забързани, вървят с лекота и издават издръжливост на физически труд. Изглеждат крехки, а могат през целия юлски ден от ранна утрин до късна вечер да разстилат или товарят изсъхналото сено в каруците си, и отново да го прехвърлят в хамбарите си. Почти никой не носи шапка, свикнали са с огненото слънце на полето. Дори овчарите и козарите, които по цял ден вървят след животните и им подвикват неразбираеми думи, възгласи, възклицания, не са с шапка, а само с дълъг, собственоръчно издялан прът, на който стоят неподвижно облегнати в неподвижната жега и следят някоя овца да не се отдалечи от стадото и да се изгуби. Вечер мъжете се събират много по-често на пейките пред кръчмата, отколкото вътре в нея, с по някоя и друга бутилка бира в ръка и си говорят за своите делнични работи, припомнят си казармените години, шегуват се, като понякога обсъждат дори международното положение. Децата карат колелата и тротинетките си в кръг на площада пред кръчмата. С напредването на вечерта 17-годишните момичета минават по две, по три под ръка, силно гримирани и на високи токове. Отнякъде се появяват момчета със сребристи коли и също спират. Сигурно се разбират с момичетата да отидат някъде – до близкия град или в съседно село, след половин час компаниите са се разпределили, сребристите коли тръгват с мръсна газ нанякъде, децата се прибират по домовете си, мъжете в къщите си, площадът тайнствено опустява, и само някой закъсал пияница го пресича на зигзаг.
Дори в непоносимо горещите дни вечер в тази шопска околия става студено. От реката, която минава през селцата, започва да полъхва така жадувания хлад, примесен с жабешко крякане. С напредването на вечерта прохладата се превръща в студ и ти изведнъж осъзнаваш, че трябва да облечеш наметнатата дебела вълнена жилетка с цвета на овцете, само че на други фигури. Ако искаш да останеш навън и да наблюдаваш появата на звездите на кадифеното небе, ще чуеш как те ти казват, че трябва да си с вълнена дреха.
В тази шопска околия най-често ще чуеш израза „Е, па…”, който е универсален, изрича се при всякакви случаи и констатации, въпроси и отговори и в зависимост от интонацията и паузата след него, и поклащането на главата, и жестовете на ръцете и главата, може да означава примирение със съдбата или негодувание срещу нея, възхищение, недоумение, гняв, болка, съкрушение… А може да означава просто край на разговора, точка или многоточие.
Чувала съм и съм запомнила отделни реплики, които местните си разменят на опашката в магазина или в пощата:
– Ти чу ли, че Еди кой си е умрял?
– Е, па…
Или:
– Синът на Еди кой си в неделя ще вдига сватба, точно на съборо…
– Е, па…
Или:
– Господжа, оти тръчите така из селото?
– Спортувам, отвръща господжата.
– Е, па…
И се сещам за едни случка с известен писател в ранните 50 години на миналия век. Тогава по домовете нямало топла вода, а се ходело веднъж седмично на Централна баня, пред която особено в неделя се нареждала километрична опашка. Пред известния писател оставали около десетина души, което означавал поне още час чакане. Особено дразнещо било, че идвали разни хора при байчото, който стоял на пропуска, с важен вид му прошушвали „аз съм партийният секретар на един кой си завод” или „ аз съм директорът на еди коя си фабрика”, показвали му някакви карти ли, що ли, той кимвал с уважение, все едно вътрешно козирувал и с бърз жест на ръката ги пускал да минат, без да са чакали дори минута на виещата се овчедушно опашка. Най-накрая и писателят не издържал, напуснал опашката с риск изобщо да си изгуби реда и отишъл при байчото. Той го изгледал въпросително. Писателят казал: може ли и аз да вляза, аз съм писател. Онзи го гледал недоверчиво, но все пак изчаквал да се каже и някоя друга вълшебна думичка, да покаже някоя членска карта ли, партийна книжка ли, или някой друг белег на значимост, който да те отличава от тълпата. Но не, писателят не притежавал нищо такова. Стояли двамата и се гледали. Най-накрая байчото казал: Е па? и отстранил само с един жест писателя от пропуска, без да го удостои с повече внимание. А хората от опашката вече се били пренаредили, писателят вече нямало как да заеме предишния си ред.
Сигурно и вие като прочетете този текст, ще се зачудите за миг и въпреки че не сте от онази шопска околия, ще си кажете наум: е, па…
