В годините на социализма в България се установи официалното становище, че Е.Т.А. Хофман спада към представителите на „пасивния, реакционен романтизъм”, наложи се схващането, че е автор предимно на детски приказки.
Съдбата на Хофмановото творчество в България е сложна и странна. Първите преводи на негови произведения датират от преди повече от сто и тридесет години – най-напред се появява в превод от френски приказката „Щастието в играта”; тънката книжка излиза в Сливен през 1882 г., а четири години по-късно – и в Пловдив. Преводач е Димитър Бръзицов. През 1898 г. Никола Денчев превежда от руски и публикува в Севлиево новелата „Песъчний человек. Нощен разказ, любопитен за всекиго”. Две десетилетия по-късно Иван Кръстев превежда вече от немски и публикува в библиотеката за деца на Ал. Паскалев „Слънчеви лъчи” приказката на Хофман „Троши-Орешко”. А през 1926 г. Петър Спасов предлага в списание „Хиперион” разказа „Дон Жуан. Приказно събитие, което се случи с един пътуващ ентусиаст” – всички преводи вече са от немски език. Пак по това време в поредицата на Ив. Игнатов „Любими романи” излизат повестта на Хофман „Принцеса Брамбила” в превод на Екатерина и Вера Бояджиеви и романът му „Еликсирите на дявола. Следсмъртни книжа на капуцина отец Медардус” в превод на Панайот Чинков. Едва през 1933 г. в седем поредни книжки на сп. „Седмичен преглед” са публикувани откъси от новелата „Мадмоазел дьо Скюдери”. Това е всичко за период от половин век.
Опасният романтизъм
В годините на социализма в България се установи официалното становище, че Е.Т.А. Хофман спада към представителите на „пасивния, реакционен романтизъм, който търси идеала в миналото, а мечтите му са свързани с отмиращи форми на обществен живот”. Хофман бе определян като антиреалист, творбите му се обявяваха за нездрави, упадъчни и консервативни. После обаче настъпи втори етап, в който към „реакционера” Хофман – а и не само към него – бе приложен по-диференциран подход. През шестдесетте години на XX век въпросът за отношението между „прогресивния” и „реакционния” романтизъм стана дискусионен. Някои учени започнаха да изтъкват не само принципните различия между двете течения в романтизма, но и да виждат между тях „сложна и противоречива диалектическа връзка”. Така в тома от 1969 г. на „Кратка българска енциклопедия” четем: „Най-характерното у Хофман е бягството от дребнобуржоазния свят в света на фантазията и мистиката с цел да проникне в същността на нещата. Въпреки това в творчеството на Хофман има известни реалистични черти.”
Тези „известни реалистични черти” нарушиха стройния догматичен модел и затова трябваше да бъдат включени в нов модел, не по-малко догматичен. Като със скалпел учените започнаха да извършват своеобразна дихотомия върху творчеството на Хофман – и не само върху неговото. То бе разделено на два периода – реакционен и прогресивен, или романтичен и реалистичен. Нещо повече: някои се заеха да доказват, че в края на живота си Е.Т.А. Хофман е преминал изцяло на реалистични позиции, че се е прехвърлил в лагера на прогресивната литература.
Така и в предговора към сборника „Немски романтици” от 1980 г. може да се прочете за Хофман следното: „В края на живота си безспорният романтик Е.Т.А. Хофман пише във формата на диалог „Прозорецът на братовчеда”. Новелата показва момент от прехода на романтизма към реалистични творчески похвати и е изява на предишно твърдение на Хофман, че литературата трябва да отразява живата реалност.” Също и в послеслова към първия том на „Избрани творби” от Хофман, но вече от 1987 г., продължава да се твърди: „Еволюцията на Хофман, който в последните си години надраства романтизма, стига до нови тези и реалистични творчески похвати, характеризира самия романтизъм като интегрална фаза в литературния процес.”
Лошата дихотомия
Разделянето на цялостното творчество на един писател като хем „безспорен романтик”, хем „надрастващ романтизма” бе характерно за критическата оценка и на други „спорни” автори – да споменем „дискусиите” около периодизацията на Пенчо Славейков и Пею Яворов, а и съществуващите разногласия относно литературното дело на Гео Милев, което също се подлагаше на дихотомия. Но в съветската литературна наука, която бе задължителен образец за следване, още през шестдесетте години вече бе отхвърлена дихотомичната концепция „реализъм – антиреализъм”. Според акад. Леонид Тимофеев романтизмът не е нещо противопоставено на реализма – той е тип на художествено обобщение, „тип на творчество”, в което доминират повишената субективно-емоционална мисловност и „пресъздаването” (а не: „възпроизвеждането”) на действителността по посока на мечтаното и желаното.
Това схващане възстановяваше цялостния характер на романтическото творчество и освобождаваше изследователя от принудата да издирва в него непременно „известни реалистични черти”. Нещо повече: някои литературоведи доразвиха възгледа на Тимофеев за романтичния тип художествено обобщение и го приложиха към съвременната литература; заговори се за социалистически романтизъм успоредно със социалистическия реализъм като за два творчески подхода, които се преплитат, а не се противопоставят – така се характеризираше например творчеството на Константин Паустовски.
Приказки за приказката
Трябваше да се очаква, че също и в България ще бъде преодоляно дихотомичното оценяване на романтичния тип на художествено обобщение, прилагано дълги години към творчеството на Е.Т.А. Хофман. Но остарелите информационни източници звучаха по-убедително с тяхната догматична категоричност и моделна яснота. Така у българския читател се наложи схващането, че Хофман е автор предимно на детски приказки. Причината е, че в резултат на схоластичното отношение към романтизма името на Хофман безпокоеше издателите, то се свързваше с представата за нещо упадъчно и разложително. Ето защо познавахме по-добре операта на Офенбах „Хофманови разкази”, отколкото самите разкази.
Е.Т.А. Хофман обаче никога не е писал приказки за деца. Неговите романтични новели са само наречени приказки и са предназначени главно за възрастни читатели с романтично светоусещане, които имат усет към приказното. Художествената приказка у Хофман е специфичен романтичен жанр и когато прочетем „Край на приказката”, това означава не само завършек на текста, но и край на приказното изживяване, край на щастието. Неслучайно последното изречение от новелата на Хофман „Златната делва” гласи: „Нима висшето щастие на Анселмус е изобщо нещо друго, а не живот в поезията, в която светото съзвучие на всички същества ни се разкрива като най-дълбока тайна на природата?”
Текстът е откъс от подготвяната за печат книга „От Танхойзер до Шумахер”.
Венцеслав Константинов е автор на книги с есета и афоризми, на студии, статии и радиопредавания върху немската, австрийската, швейцарската и българската литература. Чрез преводите му до българския читател стигат творби на Макс Фриш, Бертолт Брехт, Хайнрих и Томас Ман, Ерих Мария Ремарк, Стефан Цвайг, Фридрих Дюренмат, Валтер Бенямин, Ханс Магнус Енценсбергер, Фридрих Кристиан Делиус и много други.
