Гледна точка

Жал

14254
Първи състав на Народния съд заседва в Софийския университет

Ако напоследък обръщам все по-голямо внимание на онази числено нарастваща гвардия от автори и читатели, която ден след ден по медии и социални мрежи неуморно идеализира и глорифицира комунистическото ни минало и проклина демократичното ни настояще, то е, защото според мен това идеализиране и това проклятие се превръщат във все по-сериозна заплаха както за гражданското ни настояще, така и за гражданското ни бъдеще. Опасността се съдържа в обстоятелството, че по естествен път в социалното ни битие все по-масово навлиза онова младо поколение, което няма лична среща и личен опит с еднопартийната диктатура. Затова на тези вече трийсетинагодишни наши съграждани, които са не само съавтори на днешната национална обществено-политическа действителност, а и, казано на езика на унаследената убога партийна идеологическа риторика, цветът, надеждата и бъдещето на нацията, не им остава нищо друго, освен да разчитат на спомените на бащите и дедите си, по техните спомени да разгадават картината на тоталитаризма. А с времето тези спомени не само избледняват – те стават и все по-изкривени, все по-неблагонадеждни и неправдоподобни. Така в девственото съзнание на подрастващите дума по дума и образ по образ се създава една фалшива, една изопачена представа за близкото ни историческо минало – представа, която неусетно прераства в мироглед, в светоусещане, пренаредило, разместило и объркало до неузнаваемост понятията за добро и зло, за граждански добродетели и граждански пороци. А тази трансформация е пагубна – тя вещае днешни крушения и утрешни беди.

Откакто комунизмът се самоуби със собствените си ръждиви оръжия, доводите на апологетите на добрите стари времена са едни и същи: под строгия обществен надзор на Партията ръководителка навремето е имало, видите ли, социална сигурност, ред и чистота, битовата престъпност била, отново видите ли, непозната в днешните ѝ ужасяващи размери, престъпниците са били преследвани безпощадно и наказвани подобаващо, а благодарение на тази безкомпромисна принципност в цялата страна царели спокойствие и ред.

Това са – продължават днешните хвалители и пазители на злото – все фактори, които подсказват необходимостта час по-скоро да се върнем към старите порядки и старите нрави. Нещо, което според мен ще е гибелно за страната ни и за нейното евроатлантическо бъдеще. Защото става дума не за факти и фактори, а за измами. Измамни, изцяло измамни са предимствата на еднопартийното минало – пороците на многопартийното ни настояще пък са преувеличени до неузнаваемост. Така се фалшифицират и минало, и настояще. Дори битовата престъпност в условията на тоталитаризма да е била в по-малки размери, във въдворената свише социална и политическа престъпност тънеше цялата ни страна. Цялото общество бе пропито не от упование в реда и сигурността, въдворявани от Народната милиция и от ДС, а от духа на мнителност, на взаимна подозрителност, на врагомания и шпиономания. Преследваха и арестуваха, изключваха от университета, уволняваха от работа, изселваха и въдворяваха на местожителство за другомислие, за един прошепнат политически виц, защото си слушал чужди радиостанции, защото си общувал със западняци, защото си притежавал чужда валута, защото си дръзнал да се черкуваш, защото не си упражнявал общественополезен труд и дори за неприличен външен вид. По държавните ни граници пък стреляха на месо по всеки, осмелил се да потърси щастие в чужбина. Съдеха и осъждаха не само за опит за бягство, съдеха и осъждаха дори само за подготовка на бягство, сиреч само защото си възнамерявал да емигрираш. В един исторически момент, в който всеки западняк и дори всеки югославянин имаше в джоба си международен паспорт, с който можеше да обиколи целия широк и пъстър свят, а американските астронавти стъпиха без паспорт и виза на луната, с личния си паспорт гражданинът на НР България, гордият творец на благата и до родния Петрич не можеше да отиде – за целта се изискваше специален пропускателен документ, наречен открит лист и издаван от Народната (тя наистина бе народна – даже общонародна бе) милиция само на политически благонадеждните. Между които аз, разбира се, не бях. Така пропуснах сватбата на съвойника си, старшина-школник Беров, който живееше в едно недостъпно за мое нищожество погранично село.

Всичко това на ред и сигурност ли ви прилича? На мен ми прилича на тотална несигурност, на произвол, който аз бих окачествил като колосално престъпление на една самозвана държава към собствения ѝ народ.

Но и що се отнася до криминалната престъпност, данните сочат, че по време на тоталитаризма тя съвсем не е била по-ниска от днешната. Напротив: по-висока е била, значително по-висока – особено тежката престъпност. Който не ми вярва, да прочете обстойното изследване на д-р Стефан Иванов „От кражби до убийства. Криминалната престъпност в България (1944–1989)“. На базата на документални статистически данни и най-вече на разсекретени архиви на МВР д-р Иванов доказва, че криминалната престъпност в НР България е била далеч по-масова и брутална, отколкото в Република България, а нейната разкриваемост – далеч по-ниска. Само че благодарение на партийното господство над всички средства за масова информация и на въдворената от еднопартийната цензура непрозрачност, престъпността, както и всички останали пороци са били умело премълчавани и скривани от общественото внимание. Спомням си и как дори природните бедствия като земетресения, наводнения и суши биваха политизирани и идеологизирана: родните – премълчавани и омаловажавани, а тези, станали на територията на класовия враг – афиширани и преувеличавани до неузнаваемост. Така дори майката природа бе мобилизирана в борбата срещу империализма. Ето, на това му се вика избирателен класово-партиен подход към обективната действителност. Той наистина е селективен и избирателен, но негативно селективен и негативно избирателен – селектира истината от лъжата, фаворизирайки лъжата за сметка на истината.

А едно общество, в което истината е дискриминирана, а лъжата – фаворизирана, е обречено на гибел. Да избегнем тази смъртоносна опасност можем само като реабилитираме истината, пред която ние свенливо затваряме очи. Дано ни стигнат морални сили за реализирането на тази нелека кауза!…

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи”, „Белият слон” и др.

Свързани статии

Още от автора