0
2182

Жан Реноар говори

 

Есето на Георги Марков е прочетено през 70-те години на ХХ век по Дойче веле, публикувано е в „Ходенето на българина по мъките“, Есета, част 3 (Фондация „Комунитас“).

За моето поколение и за по-възрастните от мен в България Жан Реноар ще си остане един от забележителните спътници на нашата младост. Неведнъж, припомнили си софийските кина, ние внезапно се питаме с носталгично вълнение: „А помниш ли „На дъното”? Помниш ли „Великата илюзия”? Луи Жуве? Жан Габен? Видял съм не знам колко филмови и театрални постановки на „На дъното”, но никоя не може да се сравни с тази странна смесица на реализъм и романтизъм, на благородно изящество и неподправена истинност на филма, създаден от Жан Реноар. Преди няколко дни гледах „Тони” и ме развълнува чистата му, неподправена човечност. Всъщност бих могъл да кажа, че филмите на Жан Реноар са човешки филми – нещо, което за съжаление не може да се каже за огромния процент други филми.

Миналата година през септември Жан Реноар навърши 80 години и по този повод имах възможност да прочета автобиографията му „Моят живот и моите филми”. Много от опита и мислите на Реноар ми направиха силно впечатление и ми се искаше да ги споделя с онези слушатели, за които името на Жан Реноар все още значи нещо. Този месец той получи най-голямото официално признание – специалната награда „Оскар”, с която се отдава почит към огромните му заслуги. По този повод се каза, че той е един от първите трима режисьори, които световното кино е родило досега. И това сигурно е вярно. Защото Жан Реноар беше първият, който освободи киното от нашествието на формалистични вълни след Люмиер, първият режисьор в света, който започна да прави филми за живи хора и за жива действителност. Първият, който отиде отвъд захаросаните холивудски филми на онова време, за да ни даде по-скоро да почувстваме чрез екрана истинския вкус на живота.

В дългия си творчески път Жан Реноар създаде 44 художествени филми. Първият му филм бе „Дъщерята на водата”, създаден през 1924 г. Последваха такива големи филми като „Тони”, „Престъплението на г-н Ланг”, „Животът ни принадлежи”, „Човекът-звяр”, „Великата илюзия”, „На дъното”, „Марсилезата” и шедьовърът му от 1939 г. „Правилата на играта”. Положително пропускам други значителни филми. Не се спирам също на периода на войната, когато той работи в Холивуд, и от което време може би най-силно се помни „Южнякът” и „Реката” (1950 г.).

Лишени от огромната част от световното културно наследство, българските кинозрители от наше време едва ли имат възможността да видят филмите на Жан Реноар, които най-общо изповядват една философия, твърде далечна от официалната българска култура, а именно, че човекът преди всичко е човек, което не е празна горкиевска фраза, а призив за благородство. Нека припомня само отношенията между коменданта на военнопленническия лагер фон Рауфенщайн и двамата френски офицери Де Боалдийо и Марешал и тази чудна носталгия, че човешкото благородство е обречено на смърт[1]. Отношенията на дълга се заменят с отношенията на зъба. Гледането на кой и да е филм на Жан Реноар, включително на холивудските му филми, оставя неизменно това чувство за „страдаща” и за „радваща” се човечност. И ако вярваме на думите му, че той просто е възпроизвеждал живота, който е наблюдавал, тогава можем да сме щастливи, че човечеството притежава повече чистота и благородство, за да се спаси от огромни бъдещи мъки. У Жан Реноар има винаги тази нотка на тъжен оптимизъм, недеклариран, а само загатнат и напълно достатъчен да ни вдъхне доверие.

„Аз имах един приятел – разказва Реноар – един руснак, който е бил моряк в турската флота. Той можеше да постави една монета, където и да е, след което замахваше с грамаден ковашки чук с всичка сила и спираше удара точно на два сантиметра от монетата. С такъв човек вие винаги можете да бъдете сигурен!”

Мисля, че тези думи се отнасят повече за вярата на самия Реноар в двата сантиметра преди да се е сплескала монетата. Вероятно тази история ни издава нещо и от формата и стила на Реноар. В много от неговите филми вие ще видите тези два сантиметра преди да е нанесен удара. Например във „Великата илюзия”. Абсурдните два сантиметра, когато френските военнопленници копаят таен тунел за бягство и го завършват, но преди да избягат им се казва, че ги местят в друг затвор. И когато те се разминават с пристигащите на тяхно място английски военнопленници, оказва се (много правдоподобно), че нито един от англичаните не знае френски, за да им се обясни, че могат да използват тунела. Абсурдът се превръща в ирония, иронията се превръща в тъга.

Но нека предоставя на самия Реноар да разкаже за опита и мъдростта на своя дълъг и богат живот. Той казва:

„Мисля, че откритията, които хората правят за себе си, са винаги нови и ни карат да гледаме на живота с други очи. Най-сигурният подход към действителността е да снимаш това, което вече съществува. Но възприетият стил на филма няма нищо общо с действителността, съществувала преди създаването му. Така че, когато снимате, вие фактически създавате вашата действителност, както децата създават собствена действителност. Аз вярвам, че големият творец трябва преди всичко да бъде дете, да изобретява, да създава, да бъде автор на собствената си действителност. Моя стара теория е, че природата копира художника. Природата сама за себе си е нещо неясно, почти несъществуващо. Аз дори не съм сигурен, че небето наистина е синьо и дърветата наистина са зелени. Вероятно първият художник, който е нарисувал дърветата зелени, е бил толкова способен, че ни го е внушил и оттогава ние вярваме, че дърветата наистина са зелени. Вие знаете тези чудесни думи на Оскар Уайлд, който казал за лондонските мъгливи пейзажи на Търнър: „Преди Търнър в Лондон нямаше мъгла”. И трябва да е било истина. Че къде в английската литература преди Търнър някой говори за лондонската мъгла? Къде има мъгла в Шекспир? Или в Бен Джонсън? Но след Търнър всеки английски роман е пълен с мъгла. Затова Търнър е голям художник. Той откри нещо, което очевидно никой преди него не бе видял. Той измисли мъглата. И мъглата стана истина.”

Човек не може да не се усмихне на тези думи на Жан Реноар, а аз ги смятам за по-голямо откровение, отколкото маса естетически теории, преливащи от пусто в празно. И същевременно ме изпълват с възторг спрямо онзи, който е измислил синия цвят на небето. Реноар продължава:

„Вземете например примитивните изкуства, които са най-великата форма на изкуство. Във всяка цивилизация най-хубавите творби са първите творби, най-ранните. Поради една причина. Хората не са имали теории, а просто са се опитвали да копират живота. Стилизацията е дошла от факта, че всъщност те не са могли да копират живота. Няма никакво значение дали вие ще се опитате да копирате действителността или друг творец, стига да създадете нещо, което в край на краищата ще представлява самия вас…”

Особено интересни са спомените на Жан Реноар за първите дни на неговата френска кариера.

„Когато започнах да правя филми, най-успешни по онова време бяха американските филми. Но те бяха напълно подсладени. Все пак трябва да кажа, че аз ги обичах, възхищавах им се и още им се възхищавам. За мен Холивуд преди говорящия филм е най-великият период в историята на киното. Беше фантастично. Джазът и немите филми бяха най-важните художествени постижения на онова време. Но аз знаех, че като французин, който работи в Париж, трябваше да направя нещо друго, ако исках да бъда искрен… Първите филми, които аз направих, бяха ужасни. Ужасни в смисъл на напълно сбъркани. Не ужасни, които могат в бъдеще да бъдат признати за добри, а просто напълно лоши филми. Те представляваха приспособени сценични пиеси. После аз започнах да мисля и си казах: „Ако ще правя филми за французите, трябва да помня, че те знаят всичко за сирене и червено вино… После аз започнах да гледам хората, които живееха срещу мене… Аз се взирах в движенията на една жена, която виждах през прозореца, че мие косата си, или как един мъж мете… И аз възприемах реалистичния филм, защото се опитвах да копирам онова, което виждах около мене, и да го копирам доста непохватно, по детски…”

Тези последни думи на Реноар бих искал да изпратя на всички мои приятели български кинорежисьори, за да им кажа още веднъж, че онова, което липсва в техния живот, е тъкмо действителността, видяна през техните собствени очи. Огромна част от онова, което те произвеждат, е предубедено, то е видяно от някого другиго и което е още по-лошо – далеч от действителността. И това отсъствие на действителността е главната причина за много неуспехи и творческа посредственост. Ако по филмите на Реноар абсолютно всеки може изключително точно и ясно да си представи истинската Франция на 30-те години, аз се съмнявам дали цялата продукция на българските му колеги може да комбинира една вярна картина на тяхната действителност. Защото те прекалено много са се увлекли в „големи идеи” и „големи” сюжети, та са изпуснали тази малка, но съществена дреболия – как една жена си мие косата.

Реноар, създателят на два от най-големите световни филма, казва:

„Аз съм против големите теми и големите сюжети. За мен темата е точно това, което е пейзажът за художника. Един повод, едно извинение. Вие не можете да снимате идеи. Камарата е инструмент, който регистрира физически обекти”. И по-нататък:

„Много рядко един човек, някой много надарен талант, светец, велик учен, философ или художник внезапно открива една истина, която след това става абсолютно очевидна. Някои хора имат тази способност да преобразяват света, защото те го обичат и разбират повече от другите…”

Да разбираш и обичаш света е неделимо от пресъздаването на действителността. И когато аз говоря за тази действителност, че я няма в т.нар. „социалистическо изкуство”, аз имам предвид, че няма разбиране и любов. Има обратното – неразбиране и омраза, които винаги са вървели заедно. Дори патосът, който залива тези произведения, всъщност не е патос, а декларация за патос. Защото никой не се опитва да приближи действителността, а само избягва от нея. Но нека пак се върна при Жан Реноар, към едно мнение, което много харесвам:

„Аз така много мразя постоянството, което между другото критиците винаги изискват, тъй като иначе се объркват, и това постоянство кара истинските творци да започнат да копират себе си и бързо да се заковат на едно място, веднъж щом разберат, че светът ги е приел. Много трудно е да излезеш всеки път пред света с нещо ново. Най-големият страх на съвременния творец е да не бъде отхвърлен. Така думата постоянство е само красив синоним на думата сигурност, а думата сигурност – красив синоним на емоционално гниене. Представете си колко ужасно е да пристъпите към нещо ново, нов разказ, ново приятелство, нов филм – с идея или мнение вече предварително изготвени. Ама това е абсолютно безсмислено!… Аз вярвам, че на екрана може да бъде използван всеки стил, и когато снимам, се опитвам да възприема съвсем нов стил и да забравя всичко, което съм правил преди това. Аз просто искам за знам повече за този свят!…”

Жан Реноар. Много малко творци са дръзвали така ясно и категорично да защитят правото си на търсачи против огромната ужасна и паразитна машина на критици и признат успех. Във всеки филм на Реноар ние виждаме колко постоянен е той в творческото си непостоянство, как към всеки сюжет той подхожда по новому, макар това да го лишава от стари, изпитани оръжия за успех. И всеки път той се опитва да бъде верен на своята действителност, колкото и опасно да е понякога това. Той бе първият френски режисьор, който през 1936 г., всред атмосфера на краен шовинизъм и антигермански настроения, дръзна да покаже във „Великата илюзия” благородния образ на германския комендант фон Рауфенщайн, незабравимо игран от Ерик фон Щрохайм, защото Реноар вярваше, че лесно се прави изкуство от злото, но трудно се прави изкуство за доброто. „Великата илюзия” е най-силният антивоенен филм, а приятен или неприятен на френските патриоти, образът на фон Рауфенщайн е един от най-силните образи на световното кино…

Сега Жан Реноар е в своята 81 година. Ония, които са го видели, твърдят, че външността му, естествено, е доста променена, леката му походка вече е натежала, но чувството му за хумор, състраданието му и простотата му са си останали неизменни. Неотдавна един критик писа, че човечеството преоткрива действителността всеки двайсет години, но Жан Реноар успява да се приспособи към всяко повтарящо се преоткриване и така да поддържа душевната си и творческа младост. В края на краищата какво е времето за истинския творец? Негово собствено царство.

 

[1] Става дума за филма „Великата илюзия” (1937), чието действие се развива в немски военнопленнически лагер по време на Първата световна война. Капитан де Боалдийо (Пиер Френе) загива, подпомагайки бягството на своя сънародник лейтенант Марешал (Жан Габен). Б. р.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияОбратна хармония
Следваща статияПризрачната гондола