Начало Идеи Гледна точка Жар-птица
Гледна точка

Жар-птица

2726

Какво беше това? Крясък, вик? Приличаше и на крясък, и на вик. Беше пълен с хрипкава болка – като крясък, но едновременно с това беше по-оформен, имаше контури, издигаше се отчетливо във въздуха подобно на трептяща, стремителна спирала. И, много интересно, извикваше представата за далечни праисторически времена, когато всичко е тънело в буйна растителност, сред която са се движели страховити същества, които са надавали точно такива звуци.

Особено отчетливо този смразяващ крясък или вик се чуваше през нощта. Не беше тайна откъде идва. Идваше от празния парцел, който тънеше в диворасляци. Преди време някакви хора, които в интерес на истината никой не видя, окосиха тревата и храсталаците в част от парцела и заградиха с мрежа два периметъра, външен и вътрешен. Във външния стовариха две кучешки колиби и пуснаха в него да се разхождат две големи бели кучета с паднали клепачи и тежко пъхтене. Във вътрешния също имаше няколко клетки и хората, живеещи наоколо, подозираха, че странните същества, които надаваха крясъците, живеят в тях, а кучетата са там, за да ги пазят. Но никой от съседите не беше успял още да зърне странните същества, които превръщаха нощите в кошмар.

Единият от живеещите наоколо, който стопанисваше голям кемпер, истинска старина, но в движение, миналото лято беше ходил точно с този кемпер чак до Диарбекир и по време на пътешествието се уби да пуска в социалните мрежи снимки на залези, на пазарища и на пълни трапези, като човек, който много е видял, беше най-дързък в предположението си:

– Това тук е жар-птица! – говореше той разпалено на онзи от съседите, който му беше паднал в момента на мушката. – Виждал съм ги, познавам звуците, които издават. Някой е решил да направи бързи пари, защото яйцата, които снасят жар-птиците, са по-скъпи от злато.

Така ли беше, не беше ли така, хората не знаеха, но собственикът на кемпера беше пътувал много и със сигурност беше видял повече неща от тях.

Друг един, който сутрин и вечер разхождаше едно толкова малко кученце, че поводът се виждаше, но кучето – на практика не, не беше склонен чак към такава мистика.

– Това са някакви най-обикновени птици – твърдеше той. – Я фазани, я пауни! Хората просто изперкаха и им се привиждат какви ли не страхотии.

Строителният работник, който се беше завърнал за кратко от Барселона, беше съвсем краен. Той настояваше, че звуците са чисто и просто магнетофонни записи, които се пускат дистанционно през различни интервали от време, за да ни се разклаща психиката.

Явно обаче, че около странните обитатели на празния парцел витаеше някаква тайна, защото междувременно стана ясно, че много често на улицата паркираше кола без опознавателни знаци, но с униформен полицай в нея, който обикновено дремеше или решаваше кръстословици, но така или иначе, можеше да се приеме, че бди по нечия заръка над преките виновници за загадката.

Напоследък неспирно валеше дъжд, всичко подгизна, зеленината избуя и скри и последните видими кътчета от празния парцел, а по асфалта потеглиха цели полкове от охлюви, които тъжно хрущяха под гумите на колите. И ето, един ден притежателят на малкото кученце, като пресрещаше следобед един подир друг съседите си, им разказа, че около пладне една огромна птица излетяла от онова място, издигнала се нависоко и скоро станала малка като въгленче, като искрица, преди да изчезне съвсем. – Наистина беше жар-птица – повтаряше като навита пружина той. – Аз мислех, че са фазани или пауни, но не! Това беше жар-птица!

И тези, които се бяха насъбрали наоколо, се спогледаха хем облекчено, хем някак, как да кажем, като хора, които са останали единствено със сънищата си. Но някой забеляза, че в края на повода няма никакво кученце и при това положение дали беше съвсем оправдано да се вярва на този човек? А и полицаят в колата продължаваше да кисне в края на улицата. Явно или неговият обект беше друг, или този, с липсващото кученце, приказваше празни приказки.

Все едно, тази вечер хората не си легнаха до късно. Излизаха на балконите, пушеха. Чакаха да разберат дали отново ще се чуе онзи крясък ли, вик ли, който ги превръщаше, разбраха го чак сега, в обитатели и на други светове.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора