Начало Галерия Желание за бунт
Галерия

Желание за бунт

Мария Василева
17.01.2015
1933
mosei
Снимка Фейсбук

Изложбата „Асамблея на срама” с над 100 участници е първата групова изложба, подредена до 30 януари в  „Мозей”– свободно пространство за съвременно изкуство на Иво Димчев.

След падането на комунистическата система през 1989 г., в началото на болезненото преминаване от един строй към друг, се появява т.нар. „боклучаво изкуство“ (превод от английския термин trash art). То използва намерени обекти, евтини материали, създава абсурдни и неприемливи за „високото“ изкуство комбинации. Това има своето обяснение. От една страна, мизерията от първите години на прехода директно се проектира в избора на изразни средства. От друга, този избор много повече се определя от политическите, отколкото от икономическите условия. Той изразява протест – протест срещу статуквото, срещу форматираното мислене и поведение, наложено от комунизма, срещу тесните рамки, в които се разрешава художественото мислене, срещу издигането на изкуството на пиедестал и отделянето му от публиката. Това е бунт, към който се присъединяват и професионални, и полупрофесионални художници; с тежнение към завладяване на непривични пространства и с пърформативни уклони. Боклучавато изкуство всъщност разбива много норми и се опитва да върне ентусиазма и енергията.

1
Александър Александров, Семейни тайни, 2014

Двайсетина години по-късно то се завръща. Под формата на изложба „Асамблея на срама“ с над 100 участници в полупреустроен бивш стол в едно от най-мултикултурните софийски места около Лъвов мост. Разпознаваме някои от същите белези – масовост, повик за демократичност (отричане фигурата на куратора; еднакво по размер място от 1 кв.м. и право на всеки сам да си го избере; липса на жури), безогледно струпване на работи с активното участие на авторите, небрежност по отношение на означаването (етикетите са проблем), използване на стоки от магазините за 1 лев, предоставяне на възможности на зрителя да участва, като излее душата си върху плочките на бившите сервизни помещения.

Защо това се случва отново през 2014 г.? Защо така активно се посещава това място (от личните ми наблюдения и по разкази на очевидци)? Защо носи енергия, която все по-рядко се среща в институционализираните места на изкуството? Защо има толкова много желаещи да участват, сред които професионални художници от различни поколения, но най-вече млади (Спартак Дерменджиев, Виолета Танова, Нора Ампова, Анжела Терзиева, Николай Маринов, Борис Делчев, Никола Михов, Силвана Илиева)? Дали най-големият срам в нашата държава е да произвеждаш изкуство, от което никой не се нуждае?

3
Силвана Илиева, Автопортрет, 2014

Мнозина разбират темата на изложбата като изразяване на самото състояние на срам (Соня Димитрова). Все още българинът е завладян от срама от голото тяло, от телесността и половите органи, и от секса във всичките му разновидности. Подчинен на срама от собствените си болести (Светослав Беловски). От срама да признаеш, че си обект на домашно насилие (най-силният акт в изложбата – признанието на Мария Силвестър). Разкриването на политически срамотии са рядкост. Като цяло личният, интимният срам надделява пред социалните и общи срамни безобразия. Авторите предпочитат да винят себе си, вместо да се обърнат към реалните причинители извън тях. Самобичуването, самоизтезаването се превръща в неотменна и сякаш любима характеристика. Очакването изложбата да разкрие грандиозните срамни тайни на обществото, прехода и националния характер не се състоя.

Заявените предварително от организаторите цели на изложбата са наивни и смешни. Голям процент от показаното не надхвърля категорията „боклук“ и предимно издава графоманските наклонности на участниците. И все пак в изложбата има нещо… Нещо, което излиза извън конкретните работи (те съвсем не са толкова важни) и именно то ме кара да се опитвам да напиша този текст.

2
Никола Михов, Не само циганите крадат цветни метали, 2009

Изложбата в МОЗЕЙ и ентусиазмът, който генерира, показва, че очевидно обществото ни е зациклило и има нужда от отпушване. Омерзението е стегнало всички за гушите и движението е повече по инерция. Усещането за тъпчене на едно място и дори за връщане назад е смразяващо. Все още обаче не всичко е загубено. Съществува голяма доза енергия, която не е впрегната от нито една институция – държавна, общинска, частна. Под повърхността бълбукат сили, които рано или късно ще си намерят пътя навън. Изложбата прилича на бунт или поне на желание за бунт. А щом има такова желание, значи условията за това са налице.

„Асамблея на срама“ е кошмарна изложба. Тя обаче е знак за нещо, който не бива да бъде подминат.

Текстът е написан по молба на Иво Димчев за каталога на изложбата „Асамблея на срама“ в МОЗЕЙ, но впоследствие публикуването му е отказано.

Мария Василева
17.01.2015

Още от автора