Видях с облекчение, че медицинските сестри и лекарят влязоха в канцеларията да подпишат документите. След това те дойдоха при нас в подножието на стълбата на самолета. Тогава преживяхме огромно вълнение, всички се разплакахме…
За пръв път Сесилия Атиа споделя с читателите истината за своя живот. От щастливото детство и изпълнената с несигурност младост до първия си брак с телевизионния водещ Жак Мартен, срещата с бъдещия президент на Франция Никола Саркози, влюбването им и съвместния им живот в Елисейския дворец. Благодарение на неговата безгранична амбиция, себеотдаденост и увереност Сесилия се научава да вярва в себе си. Бившата първа дама на Франция открито разказва и за решението си да се раздели с влиятелния политик, за да се омъжи за бизнесмена Ришар Атиа. Като най-големи постижения в своя живот тя определя раждането и възпитанието на трите си деца, участието си в освобождаването на българските медици в Либия, на което е посветена цяла глава в книгата, и учредяването на благотворителната фондация, която помага на жени, изпаднали в затруднено положение. Сесилия проявява изключителна воля и неотстъпчивост при преговорите с полковник Кадафи. Тя определя това събитие като най-разтърсващото в живота си, помогнало й да открие истинското си призвание: да помага на онеправданите.
Желание за истина, Сесилия Атиа, Издателска къща „Хермес“, превод от френски Венера Атанасова, 2014 г.
Думи към българския читател
Eдин ден пред мен изникна с пълна яснота желанието да кажа истината. Желание да разкажа историята на една обикновена жена, чийто живот е изтъкан от силни моменти, от изключителни обществени събития.
Тази жена съм аз – с моите силни и слаби страни, с моята увереност и противоречия, с моите колебания и ценности. Ндявам се, че читателят ще ме види такава, каквато съм в действителност, а не през медийния филтър, който деформира образа на всяка публична личност.
Има конкретни преживявания, които времето не може да заличи дори и след години. Изминаха седем години, откакто помогнах за освобождаването на петте български медицински сестри и палестинския лекар, държани в затвора от полковник Кадафи. Тогава ходих два пъти в Либия – първия път за двайсет часа, а втория за четиридесет и пет. Тези няколко часа в моя живот останаха завинаги запечатани в паметта ми.
Няколко часа, отделени, за да бъдат освободени пет жени и един мъж, държани повече от осем години в затвора, измъчвани и осъдени на смърт, защото – според техните съдии – са заразили с вируса на СПИН над 450 либийски деца.
По време на това пътуване видях оцелелите деца в болницата в Бенгази, както и медицинските сестри, гниещи в затвора; опитвах неуморно да преговарям с „вожда“, неговото правителство, сина му Сейф ал Ислам и други хора. Времето бе ускорило своя ход, странно концентрирано в това междувремие, където се бореха крехката надежда за живот и непреклонната сигурност на смъртта.
Не изпитвах никакви съмнения. Не престанах да се боря, за да ги убедя да оставят живота да победи. Никога нямаше да си тръгна без сестрите и без лекаря.
По времето, когато тази книга се подготвяше за издаване в България, аз се върнах в София. Петте медицински сестри поеха инициативата да ме поканят там, за да си спомним заедно това преживяване, което ще остане неразрушима връзка между нас.
Казах им го и те го знаят. Сестрите са добре, отново са започнали да работят и се опитват да забравят осемте години, прекарани в дълбините на ада.
Бих искала тази книга да се чете така, както преживях моя живот: откривайки изненада след изненада, последователно дискретен наблюдател и главно действащо лице, отдала сърце и душа в служба на онези, които ми оказаха доверието да ми поверят техните надежди. Една книга, която да разкаже и да остави следа за един живот, който продължава – свободно и пламенно. Един истинен живот.
Българските медицински сестри и палестинският лекар
Както бе планирано, седмица по-късно ние летяхме за Триполи, но този път бяхме шестима, тъй като госпожа Валднер се бе присъединила към нас в Париж. Първото ми пътуване бе продължило двайсет часа. Това се проточи четиридесет и пет часа и ме накара да преживея пълната гама от човешки емоции: надежда, отчаяние, умора, страх и накрая радост. Но докато летяхме към либийската земя, изобщо не си представях, че през тези два дни ще преживея най-напрегнатите моменти в живота си.
Щом пристигнахме, властите ни заведоха до Лептис Магна[1], отдалечен на половин час от Триполи, за да посетим един от най-хубавите археологически обекти в света. Всичко това щеше да бъде чудесно, ако бях дошла в Либия за туризъм, но случаят не беше такъв. Гневът ми започна да се засилва още повече, защото всеки път, когато попитахме някой член от комисията по посрещането ни в колко часа Кадафи смята да ни приеме, не получавахме никакъв конкретен отговор, а само неясна формулировка, която се очакваше да ни успокои: „Да, полковникът ще ви приеме, нещо повече, той лично се ангажира с въпроса“. Така че изобщо не оцених археологическата разходка. Докато под палещото слънце един екскурзовод усърдно ни разказваше за храмовете, мозайките и руините, аз не преставах да се питам: „Но какво правя тук?“.
После ни заведоха в хубав международен хотел – единствения в Триполи. Сцените, които следваха една след друга в продължение на няколко часа, придобиваха все по-сюрреалистичен характер. Ето ме как минавам от фоайето в съседния салон, говорейки със съветниците на полковника, с приближени на различни министри и най-вече с пратеника на Сейф ал Ислам, един от синовете на Кадафи – най-трудния от всички наши събеседници. Последваха безкрайни преговори, по време на които не постигнах никакъв резултат. Моите събеседници се връщаха към онова, което изглеждаше договорено при първото ми идване, и отказваха вкупом да вземат решение. Обещанието на Кадафи? Посланието, което той ми бе предал в момента на моето отпътуване? Никой сякаш не разбираше за какво говоря. Освен това ми съобщаваха, че е невъзможно да се видя с него, и то поради най-различни причини: защото полковникът е заминал в пустинята или че спи, или по друга причина… В течение на разговорите разбрах до каква степен клонът на исляма, към който принадлежеше синът му Сейф, се противопоставя на каквото и да е решение, договорено със Запада. Точно тогава едно дребно, закачулено човече ми съобщи: „Полковник Кадафи иска да ви види. Веднага“.
Нощта вече се спускаше над Триполи. Часовете, откакто бях пристигнала, ми се струваха безкрайни и все пак бе изтекъл цял ден. От мига, в който бях стъпила на либийска земя, имах чувството, че участвам в някаква слаба пиеса, изпълнена с безкрайни брътвежи и промени в настроението, толкова зрелищни, колкото и безполезни. Но още нищо не бях видяла. Защото това, което щях да преживея през предстоящата нощ, бе наистина изумително.
Така че тръгнах – сама, без бодигард, без Клод Геан, в кола, чийто шофьор ме караше в неизвестна посока. Странно защо не изпитвах страх. Клод Геан бе този, който изглеждаше ни жив, ни умрял. Видях го, когато колата потегли, да стои блед като смъртник на края на тротоара, измъчен, с щръкнал кичур коса, който в тази почти зловеща атмосфера придава комичен вид на този толкова сериозен човек. През изминалите часове на безплодни разговори той ме бе оставил да говоря, като понякога ми подаваше бележки, на които бе написал кратки аргументи, за да подхранва разискванията.
Превозното средство явно бе оборудвано със заглушаващи устройства за мобилни телефони, защото моите опити да се свържа с Никола останаха безплодни. И тъй като шофьорът не знаеше и дума английски, аз бях обречена на мълчание и чакане. Тъмнината бе обгърнала напълно града, когато най-накрая пристигнахме пред прочутата крепост, която служеше за резиденция на Кадафи. Слязох от колата. Един слуга отвори вратата и аз влязох в бункера, разположен под двореца, който се намираше в съседство с шатрата, където бях приета при първото ми посещение. Именно в това подземие, за което казваха, че се простира на площ от хиляда квадратни метра, живееше диктаторът, заобиколен от прочутите му амазонки. Най-странното бе, че стимулирана от предприетото дело, не изпитвах страх, влизайки на това място.
Стигнах до долния край на стълбите. Следвайки мъжа, който ме водеше, преминах през една фитнес зала, после през библиотека, последвана от кухня, където някакви хора се размотаваха без работа. Най-накрая пристигнах в една стая, чиито стени бяха покрити с книги. Мястото бе абсолютно невероятно. От фалшиви прозорци струеше бяла светлина, идваща иззад пердетата, сякаш бе дневна светлина, докато вентилатори раздвижваха тези пердета, за да се създаде илюзията за вятър. Разбрах, че се намирам в кабинета на Кадафи. Зад гърба ми заключиха вратата.
Нямах време да осъзная какво се случва. Отвори се друга врата и влезе полковникът – същият стар изнемощял атлет, с подпухнало лице и отегчено изражение, толкова лош актьор, колкото и декорът, сред който вървеше насреща ми. Но аз не му дадох време да вземе думата, а го засипах с упреци:
– Давате ли си сметка как си позволявате да се отнасяте с мен? И ви моля да не ме доближавате! Ако ми се случи нещо, знайте, че ще трябва да отговаряте незабавно пред цялата международна общност. Но не ми се вярва, че искате точно това.
Да създам баланс на силите, да го изненадам, аз да водя играта – това бе единственият начин да победя този човек. Възползвах се от предимството си.
– Знаете ли, че не сте никак сговорчива? – подхвърли той.
След това на английски език, примесен тук-там с френски думи, полковникът се впусна в дълга критика на преговорите ми с неговите министри. Заключението му не ме изненада.
– Ако слушам тях, не мога да позволя на сестрите да заминат. Това е невъзможно.
– Но тогава вие сте човек, който не държи на думата си! Изпратихте онази жена на летището да ми съобщи, че сте съгласен да ми поверите шестимата затворници. А в Корана се казва, че да престъпиш думата си е много тежко прегрешение.
– Трябваше да ви обясня някои неща. Опитах се да се свържа с вас следобед, но ми казаха, че спите.
– Аз? Не съм мигвала от вчера. А най-странното е, че на мен ми казаха същото нещо за вас: че си почивате. Или че сте заминали в пустинята. И още какво ли не…
Долових смущение, което не му беше присъщо. И тогава осъзнах какво вероятно се случваше: решението не бе блокирано от самия Кадафи, а от неговото правителство и неговия син Сейф. Оттам и това протакане – полковникът търсеше почтен изход, за да не загуби достойнството си. Бях стигнала дотам с разсъжденията си, когато той изненадващо заяви:
– Искам да поканя съпруга ви в Триполи.
– Знаете много добре, че ще дойде само ако освободите медицинските сестри и лекаря!
Видях светлинка в тунела. Единственият аргумент, който можеше да има тежест пред Кадафи, бе този за неговия международен авторитет. Това, че решенията му ще повлияят положително или отрицателно върху неговия имидж и този на режима му, бе единственото нещо, което имаше значение за него. Така че се възползвах от тази пробойна, повтаряйки многократно как в дадения случай режимът му може да излезе с чест пред световната общественост. Усетих, че е заинтригуван, понякога объркан от моята самоувереност, защото продължавах ту да го хваля, ту да го упреквам. Изведнъж Кадафи се ядоса и сякаш искайки да приключим на всяка цена, ми каза троснато:
– Но аз съм готов да ви ги дам тези медицински сестри! Ето, давам ви ги! Доволна ли сте?
След това, също толкова внезапно, сякаш се беше избавил от проблема, ми отправи неочаквана покана: трябваше да отида на гости на дъщеря му, която той нарече „доктор Айша“.
– Искам тя да се поучи от вас, защото сте жена с необикновена енергия. Точно дъщеря ми Айша ще ме наследи, а не синовете ми, и е добре, че ще се срещнете с нея. Освен това тя ви очаква.
– Прекрасно. Отдъхнете си, ще се видя с дъщеря ви.
Кадафи се изправи, поздрави ме набързо и излезе от стаята.
И така „сънят“ с нереални обрати продължи. Щеше ли да се превърне в кошмар? Не си зададох този въпрос, защото в онзи момент се намирах в някакво четвърто измерение, където всякаква логика и чувство за бъдещето бяха изчезнали. Днес, като се връщам назад, осъзнавам, че съм си играла с огъня и съм поела ненужни рискове. Ала не можех да постъпя по друг начин. Или това, или нямаше да получа нищо от този човек.
Не знам как успях да се измъкна от леговището на Минотавъра, защото бях оставена сама. После седнах в колата, която ме бе докарала дотам, и тя се понесе с висока скорост през предградията на Триполи, докато аз се опитвах – без повече успех от предния път – да използвам мобилния си телефон, за да се свържа с Никола.
Сцените, които изглеждаха като излезли от филм за Джеймс Бонд, следваха една след друга. Ето че колата спря пред нещо като холивудско имение. На верандата ме чакаше Айша – прелестна блондинка с шестмесечно бебе на ръце. Опитах се да изровя от паметта си какво ми бяха казали за тази дъщеря: блестяща, доктор по не знам какви си науки от не знам кой си университет. За момента това бе жена, която посрещаше своята гостенка, сякаш се срещахме на светска вечеря някъде на хълмовете край Лос Анджелис. Но ние бяхме в Триполи, трябва да беше един-два часът през нощта и аз се опитвах да спася шестима невинни, осъдени на смърт от един стар надут диктатор.
Айша се обърна към мен изключително учтиво:
– Моят баща ми говори много за вас. Твърди, че проявявате голяма смелост, и тъй като аз съм призвана да го наследя, бих искала да ви опозная по-добре.
Какво да отговоря на това изявление? Нищо. Отвърнах й с усмивка и се настанихме край кръгла маса, за да вечеряме – само двете, посреднощ, – докато около нас се суетеше армия от прислужници. След няколко минути любезната жена се преобрази в арогантна личност, която запълваше тишината, говорейки баналности, на които нямах какво да отговоря. За да бъде пълна картината, аз не бях в състояние да преглътна нищо. Ясно бе, че ако аз се питах какво правя там, Айша със сигурност си задаваше същия въпрос.
Нощният сериал се проточи може би два часа. Айша продължи да поддържа разговора, слугите все така се суетяха, а аз украсявах мълчанието си с бегли усмивки. Най-накрая си тръгнах, изпратена с многословни благодарности от домакинята, която моето посещение явно бе просветлило за бъдещото й управление. Сбогувахме се като стари познати, но във взаимните ни благопожелания имаше по-скоро облекчение, че се разделяме, отколкото радост от срещата ни.
Беше около четири сутринта, когато стигнах до колата, която ме чакаше пред вилата. Поисках от шофьора да ме закара обратно до хотела, където Клод Геан ме осведоми, че по-късно трябва да се срещна с някаква важна личност в мароканския ресторант на покрива на хотела. Качихме се там. В ранната утрин, все още без да съм мигнала, видях да пристига самият министър-председател, придружен от няколко министри. Всички те образуваха група от хора, които крещяха повече, отколкото говореха, и отново ме обхвана отчаяние, че този разговор може да доведе до нещо. Изобщо не грешах. Безплодните дискусии се проточиха и аз удвоих усилията си да повтарям, че в замяна на това освобождаване ние ще им помогнем да завършат болницата, която скоро ще бъде пример за цяла Африка. Обаче все повече ме обземаше ужасното чувство на безпомощност, което не можаха да смекчат дори насърчителните думи на вдовицата на Ясер Арафат, която по една случайност обядваше в съседство с помещението, където ожесточено се водеха разискванията. „Никога не съм виждала някой да се бори като вас, поздравления“ – написа ми тя в есемеса, който ми изпрати.
След това постепенно – първо едва забележимо, после по-ясно – забелязах, че умората взе да надвива моите събеседници. Борис Боайон дискретно направи жест, сякаш завързваше пакет. И беше точно така: ние наистина бяхме на път да приключим успешно преговорите с министрите и съветниците! Аргументите им започнаха да стават все по-несигурни и сега мъжете ме слушаха по-внимателно – решимостта им се стопяваше. Когато им повторих, че полковникът ми обеща да освободи затворниците, те не протестираха. Най-накрая спечелих, както ми потвърди един от присъстващите мъже: шестимата затворници щяха да бъдат освободени.
Отправихме се бързо към летището, където най-сетне успях да се свържа с Никола чрез сателитния телефон на самолета – единствения, който не можеше да бъде заглушен. Информирах го, че краят е близо. Впрочем към малката ни група се присъединиха трима посланици: на България, на Европейската общност и нашият. Междувременно ми предадоха съобщение от либийския премиер, в което ме информираше за предстоящото освобождаване на сестрите. Клод Геан и Бенита Фереро-Валднер незабавно се заеха с уреждането на формалностите по извеждането им от страната, а българският посланик донесе паспортите.
Но какво означаваше в либийския дипломатически език думата „предстоящо“? Съвсем скоро щяхме да разберем. Защото тогава започна едно дълго чакане – аз седях на стълбите на самолета, без да откъсвам очи от сградата, сякаш всеки момент оттам щеше да изскочи групата затворници. Стисках в ръка паспортите им като символ на една сигурна победа.
Но нищо не се случваше, въпреки че затворът бе само на половин час път с кола от летището. Изминаха четири, след това пет часа. Все така нищо. Никола и аз си звъняхме непрестанно, за да споделим малкото информация, с която разполагахме.
Какво ставаше? Дали Кадафи пак ни въртеше номера с чакането, за да ни изнерви и да вземе отново инициативата в свои ръце?
Не можейки повече да понасям това положение, при което нищо не се случваше, взех сериозно решение: поисках от моите двама служители по сигурността да отидат да вземат медиците от затвора. Веднага си пролича гордостта, която ги изпълни, защото щяха да преживеят един изключителен момент и да срещнат своя миг на слава. Можеха да докажат на практика своето себеотрицание, което не отстъпваше пред никаква опасност. Искаше ми се да се присъединя към тях, но Клод Геан ме възпря:
– Сесилия, изобщо не си го и помисляйте! Не забравяйте рисковете, на които вече се изложихте!
Едва се въздържах да не му отговоря, че вместо да ме възпират, именно предизвикателствата и рисковете ме подтикваха да отида, но се вслушах в гласа на разума и си замълчах. Двамата служители по сигурността седнаха зад волана на два джипа и напуснаха пистата. Така че случилото се след това ми е известно благодарение на техните разкази.
Те пристигнали пред затвора, заблъскали с юмруци по портата, събудили директора и охраната, предизвиквайки паника зад стените – доказателство, че там нищо не се е правело, да не говорим за подготвяне на предстоящото заминаване на освободените затворници. Но колкото и да е парадоксално, нещата се задвижиха. По бордовия телефон на самолета – пак той свърши работа – обясних положението на директора и му съобщих за заповедта на Кадафи. Защото и този път тя не бе изпълнена; правителството бе премълчало нарежданията, за да предотврати тяхното изпълнение.
По вътрешнополитически причини, сред които без съмнение голямо място заемаха религиозните борби, ангажиментите, поети от полковника, не се спазваха от другите.
Настанала суматоха. Директорът се размърдал, пазачите събудили жените, които напуснали набързо килиите си, без да имат време да си вземат вещите. Палестинският лекар, който неотдавна бил прехвърлен в същия затвор, също бил доведен. Изведнъж нашите двама служители по сигурността видели няколко джипа да пристигат пред затвора. Директорът, още по-паникьосан от този факт, наредил да освободят затворниците, които се качили в джиповете, и всички незабавно потеглили.
Аз все още седях на стълбата на самолета, очаквайки по-нататъшното развитие на събитията. Внезапно, тъкмо когато слънцето изгряваше – някъде към шест час, двата автомобила, карани от нашите служители по сигурността, се появиха на пистата. Аз се втурнах към тях.
– Къде са медицинските сестри и докторът?
– В джиповете на либийците. Скоро трябва да пристигнат.
Но все още на хоризонта не се виждаха никакви джипове. През това време властите опънаха червена пътека между една малка канцелария на партерния етаж на аерогарата и самолета. Най-накрая пристигнаха автомобилите с шестимата освободени затворници, плюс четиридесетина войници от личната охрана на Кадафи, облечени в сини камуфлажни дрехи, държейки в ръце автомати „Калашников“. Клод Геан ми прошепна:
– Странно, изобщо не се чувствам спокоен с всички тези господа с калашници.
Вероятно не грешеше, защото охраната зае позиции на пистата и блокира цялото летище, като по този начин възпрепятстваше излитането на нашия самолет. Точно тогава се случи един от онези инциденти, които могат да превърнат в драма една и без това напрегната ситуация. Когато единият от нашите служители по сигурността понечи да снима с мобилния си телефон, един либийски охранител се втурна към него, за да го спре. Само че не бе взел предвид моята реакция. Аз на свой ред се спуснах към охранителя, за да го възпра, докато другият ни офицер по сигурността подхвърли:
– Госпожо, при цялото ми уважение, не е ваша работа да се биете!
За щастие, разбирайки, че не може да ни надвие, охранителят отстъпи.
Напрежението спадна. Видях с облекчение, че медицинските сестри и лекарят влязоха в канцеларията да подпишат документите. След това те дойдоха при нас в подножието на стълбата на самолета, без никой от охраната да понечи да ги спре; тъкмо обратното – пазачите се отдалечиха от самолета. Тогава преживяхме огромно вълнение. Всички се разплакахме: медицинските сестри, лекарят, пилотът, стюардесите, аз и моите спътници в приключението. След като този кратък миг на взаимни прегръдки приключи, се качихме в самолета, за да излетим колкото се може по-бързо. Докато не напуснахме либийското въздушно пространство, сдържахме нашите жестове, думи, дори и дъха си.
После изведнъж се разнесоха радостни викове – пилотът ни съобщи, че навлизаме в международното въздушно пространство. Веднага се появиха бутилки шампанско. Те начаса бяха отворени и всички бяхме обзети от луда радост. Успях да осъществя това, което дълбоко в себе си бях обещала да доведа докрай – да измъкна шестима невинни от лапите на един от най-ужасните диктатори на нашето време. От началото до края моето дело бе хуманитарно, единствено и само хуманитарно, без намеса на каквито и да е политически мотиви. Така че онези, които впоследствие поискаха да го изкарат политически обвързано, за да могат по-лесно да го критикуват, дълбоко грешаха.
След два-три часа полет самолетът кацна в София, където ни чакаше престижна делегация, начело с президента на страната. Двете с Бенита слязохме от самолета, хванати за ръка, под аплодисментите на присъстващите хора. Но докато разговарях с българския президент, не можах да сдържа напиращите в мен емоции, дадох воля на чувствата си и избухнах в сълзи. Множеството журналисти, представителите на правителството… вече нямах сили да стоя изправена пред тях. Залитнах от изтощение и едва не припаднах. Сякаш всички тези напрегнати часове, без да сложа нищо в уста и без минута почивка, внезапно се стовариха върху мен.
Единият от служителите по сигурността ми се притече на помощ. Той ме придържаше, докато изкача стълбата, и ме настани в спалнята на самолета. Там плаках дълго от умора, от вълнение, от облекчение. Клод Геан, който ме бе търсил навсякъде, отвори вратата, видя ме и като каза „извинете“, отново затвори. Не бях в състояние да му отговоря, толкова силно ме разтърсваха риданията. Дъщерите ми позвъниха, за да ми кажат колко много се гордеят с мен и ме обичат, но не можах да спра сълзите си. Защото си дадох сметка, че току-що съм преживяла най-силния момент в живота си и съм разтърсена от това. Мобилният ми телефон иззвъня. Ришар, от когото нямах никакви новини, ми каза: „Това, което направи, е изумително. Мястото ти определено е там, където си“. Не можах да отроня нито дума.
Изминаха много часове. Самолетът кацна на летище „Вилакубле“ – затворено за журналисти, където ме чакаше Никола. Потеглихме за „Ла Лантерн“. Но въпреки огромната умора, сънят не идваше. Прехвърлях в ума си отново и отново и най-незначителната сцена от последните четиридесет и осем часа: Кадафи, бункерът, безконечните преговори, срещата с медицинските сестри в затвора, вечерята с Айша, безкрайното чакане на летището…
Как можеше човек да преживее такива моменти? Как тялото успяваше да издържи, крепено от надеждата и подхранвано единствено от волята? Човешка мистерия. Повтарях си, че бях спасила от смърт невинни хора и това ме изпълваше с дълбока радост. И все пак нещо в мен, някакви задръжки ми пречеха да повярвам напълно в реалността на тези два дни. Бях насред калейдоскопа от сцени, които не преставах да прехвърлям в ума си с чувството, че става дума за друг човек.
Френското общество разбра и приветства моите действия, или поне не бях подложена на обичайните критики от страна на медиите. Всички хора, които срещнах тогава, ми казаха думи, които ме трогнаха искрено. Не исках да правя официално изявление, защото нито такава бе ролята ми, нито желанието ми. И все пак не можех да се отърся от преживяното изпитание. По някакъв странен начин ми беше по-трудно да го преживея отново в спомените си, отколкото го бях преживяла в реалността. Картините се редуваха неконтролируемо и нервното напрежение не намаляваше. Мислех само за онези драматични часове, прехвърлях ги през ума си и не успявах да заспя. Когато сънят най-после ме обори, засънувах объркани сънища. Преживяното не само изпълваше съзнанието ми, аз бях обсебена от него. Бях се сблъскала с ужасяваща реалност и бях преговаряла с един психически нестабилен човек. И нищо от това не ме напускаше и не ме оставяше на мира.
След това се върнах към живота си в Елисейския дворец, но по малко по-различен начин. Това събитие – най-разтърсващото в моя живот, бе променило виждането ми за нещата. Трябваше да стигна до крайност, за да открия онова, което винаги бях искала да проявя в живота си: силна воля.
Това, че не пристигнах в София по време на официалната визита на Никола, нямаше връзка с дeйствията ми в Триполи, а се дължеше на лични причини. Всичко бе започнало да ми тежи, все по-трудно ми бе да изпълнявам официалните си задължения, бе дошло време да обърна нова страница. Знам, че обществото не разбра моето отсъствие и че някои французи ми се разсърдиха. По-важното бе, че спасих тези жени и мъжа, а не да получа почести за това.
Ако аз постигнах резултат, който другите не бяха успели да постигнат, то е, защото бях наистина много убедителна и действах така, че да се променят нещата, благодарение на позицията, която заемах. След либийския случай взех да получавам молби за помощ от различни места по света.Тогава преживях истински морални терзания. Накъде да поема? Обзеха ме колебания. Към личната ми дилема се бе добавила и една перспектива, която надхвърляше моя сантиментален избор и стабилността на семейството ми. Вече не се чувствах на мястото си, при все това знаех, че мога да направя много за другите.
Тази дилема ме измъчваше чак до моето заминаване. Но човек не отхвърля това, което съдбата му диктува. Всичко бе приключило, животът ми трябваше да се промени. И той наистина се промени.
[1] Най-добре запазеният древен град на света. Бил е първата търговска колония на финикийците в Триполитания и е достигнал своя разцвет по време на управлението на римския император Септимий Север. Намира се край днешния град Хумс. – Б. пр.