Начало Галерия Желания, отражения, любов
Галерия

Желания, отражения, любов

2067

Изложбата „1001 желания” на Надежда Олег Ляхова, открита в галерия „Аросита” в София, е отчасти ретроспекция, отчасти лична хронология от последните няколко години. Критическият текст за нея е съпътстван от разговор между художничката и куратора Мария Василева.

„Той помагаше в убиването на излишните кучета, отдавайки цялата си любов на всяко едно от тях.”

Цитирам по памет края на романа „Опозорен” на Джон Максуел Кутси. А за него ми напомни изложбата „1001 желания” на Надежда Олег Ляхова, открита в галерия „Аросита” в София.

Представеното в залата е отчасти ретроспекция, отчасти лична хронология от последните няколко години – и двете фрагментарни, наглед не особено значителни и значими. Но важното, което се извършва в тази изложба, според мен, е вплитането на линейното време в цикличното. Напомняйки –  като начало – за човешкото ни (цивилизовано) неудобство от естествения (природен) кръговрат.

В основата на изложбата е историята на глиганчето Гошко, потърсило убежище в двора на селската къща и гледано там с много любов през цялото лято. Художничката описва възхищението си от стегнатото му коремче, от нежната му трептяща муцунка, от дългите му извити мигли… Но лятото свършва, къщата се опразва. „И като не можахме да измислим какво да направим с Гошко, го изядохме.”

Шокиращо. Но само като конкретна история и от гледната точка на градския човек. А, от друга страна, това е циклично (ежегодно) събитие във всеки селски двор, в който се отглежда прасе. С храна, с внимание, с грижа, но и със знанието за неизбежния край – превръщането му в месо, зимнина, кожа, свинска мас… Все неща, които градските хора оттласкваме, ползвайки ги като стоки и продукти във всекидневието, докато сме заети с прогреса (собствен, а понякога и на обществото), желан и привиждан в линейно бъдеще време.

А на пресечната точка между времената художничката припомня своя работа от 1999 г. –  „Сапунени отражения”. Сапунени отливки от собственото й лице, подредени във ванички с вода на пода в няколко редици, бавно се разтваряха в течение на изложбата. За да „онагледят” проблема с изчезващия автор и размитото авторство в текущата културна ситуация. В сегашната изложба виждаме кутията с бял флакон  „НОЛ 100% течен авторски сапун”, придружен от изящен метален инструмент за сапунени мехурчета. Виждаме и фотодокументация от активното използване на „продукта”, а текст обяснява, че въпреки множеството произведени сапунени мехури е останал твърде много материал…

Впрочем собственоръчно и домашно приготвен от Надежда Олег Ляхова – от сода и свинска мас. И когато прочетох текста към малките симпатични бели фигурки на прасенца, разположени в стенните ниши на галерията – че дялкайки ги, художничката „освобождавала” прасетата от сапуна – направих препратка към глиганчето Гошко, разбира се. Но и към Микеланджело, който отстранявал излишния мрамор, за да освободи статуите си от него…

Давам си сметка, че написаното дотук създава представата за изложба с ясен прочит, смисъл и символика в идеален затворен кръг: имаме материал със съставка свинска мас, течен сапун, сапунени мехури, глиганчето Гошко, фигурки на прасенца, освободени от сапуна. Проследяваме низ от случайни и наглед изолирани едно от друго събития, които художничката извежда в затворен цикъл. Каквито впрочем често всеки от нас открива (или пък си създава), намирайки закономерни връзки между обстоятелства и мимоходно взети решения из собствения си житейски път – винаги ретроспективно, разбира се. В изложбата обаче този кръг е белязан само от лесните видими „маркери”, докато важното е сякаш между тях – като потенциал за нови цикли и смислови завихряния.

Представени са текстове, снимки и „веществени доказателства” от пориви и подтици за дейност, които сякаш нямат логично и разумно обяснение. Вкарването им в хронология и последователност е по-скоро неуспешен опит да бъдат „опитомени”: „Към края на зимата направих серия дигитални отпечатъци” – виждаме ги; „Приблизително по същото време започнах да дялкам прасетата” – виждаме кофа, наполовина пълна със сапунени стружки; „И приблизително по същото време започнаха протестите в София”… Следва намерен обект – „Снимка от нечий протест, около 1940 г.”, с текст за демокрацията, правилата и официалното разрешение за протест… Наблизо е книгата на Силвия Чолева, озаглавена „Гошко” – по повод историята с глиганчето (още не съм я чела)… И сякаш изневиделица се явява голям фотос от горската пътека към Демир Баба теке – с дървета и храсти, гъсто окичени с разноцветни парцалчета като израз на безброй индивидуални (по)желания за живот, здраве и добруване, които според поверието на това свещено място се сбъдват.

Именно пред този фотос си спомних за края на книгата „Опозорен” на Кутси. Поради отложените за бъдещето надежди в линейното ни житейско време, обречени на финално не-сбъдване в цикличното. И с усещането, че след като убягва смисълът, остава… любовта. Конкретна – към глиганчето Гошко или към убиваните кучета, но и всеобхватна, неподвластна и неизмерима с времетраене. Мотивираща постоянния стремеж да съвместим линейния си житейски отрязък с големите природни и социални цикличности. И в крайна сметка сбъдваща желания и надежди – поне някои и поне донякъде…

P.S. В изложбата си Надежда Олег Ляхова поставя въпроса „Защо?” – и там той получава максимално смислен отговор. А извън изложбата същият този въпрос напоследък се прехвърля от многомесечните граждански протести към студентите, окупирали университети и аудитории в страната: защо сега, а не еди-кога си; защо така, а не иначе; защо тук, а не другаде и т.н. В синхрон с контра-протестите и производните им явления бих казала, че „Защо?” се явява контра-въпросът на „Кой?”…

Прасенцата, макар и от сапун, не са сапунени мехури

Надежда Олег Ляхова разговаря с Мария Василева, куратор на изложбата й „1001 желания” в галерия Аросита”.

1001_zaPRESATA

Защо прасета?

От една страна заради любовта ми към прасетата, от друга – заради материала. Сапунът, забъркан от свинска мас, носи прасето в себе си.

Откъде дойде любовта ти към прасето? Заради някое конкретно прасе или защото всеки от нас носи по едно прасе в себе си?

Любовта ми към прасетата е провокирана от Гошко глиганчето. Гошко глиганчето дойде в селската къща на майка ми по-миналата пролет. Живя там с нея цялото лято. Ходехме специално да го гледаме. Той ни гледаше изпод гъсти дълги мигли с кръгло черно око, после се обръщаше по гръб да го чешем по коремчето. Коремчето му твърдо като камък, цялото му телце твърдо като камък, а муцунката му мекичка, трептяща. Дойде есента. Майка ми се прибра в града. Като не можахме да измислим какво да направим с Гошко, го изядохме.

Всъщност ти извайваш прасета от остатъците от инсталацията „Сапунени отражения” от 1999 г. В нея от собственоръчно направен по класическа технология сапун ти беше отляла маски на собственото си лице. Те плуваха във вода, която постепенно се превръщаше в противна слузеста субстанция от отмитите пластове материал. Но така или иначе водата не успя да унищожи напълно лицата. Сега ти като че ли искаш да довършиш този процес на собственото си унищожаване, но възраждайки Гошко. Вярваш ли в прераждането?

Не, не вярвам в прераждането. По-важно според мен беше, че трансформирам не собственото си лице, а лицето на „автора”. Страховитото и вонящо разлагане създаваше материал за красиви сапунени мехури. Цялата изложба според мен представляваше нещо като фабрика за производство на сапунени мехури. Повече ме занимаваше какво се случва с „изкуството” днес, след „края на изкуството”. Сега използвам останалия материал и се опитвам да не си задавам въпроси.

От една страна, правенето на прасета от сапун държи ръцете ти заети, а ума празен. От друга, скулптирането е класическо изкуство от най-чиста проба. Смяташ ли, че такъв тип ръкотворчество няма място в съвремието освен като вид терапия? Или с други думи – разбра ли какво се случва с „изкуството” след „края на изкуството”?

Не, не разбрах, дори вече нямам и желание да разбирам. Но усещам, че след концептуализма, макар и потисната, чувствителността към материала в ръцете си остава. Остава си след „края на изкуството” човешкото желание за цялост, за преодоляване на недостатъчността. Остава си копнежът по кратките мигове пълнота, достигани понякога. И вероятно чрез тези остатъци, все едно точно как забъркани, се проявява изкуството.

Какво друго се влива в процеса на това „омесване” на материала освен чисто човешка енергия? Могат ли в изваяните образи да се разчетат конкретни събития, случили се по това време? Имам предвид и показаната снимка от комунистическа манифестация, която препраща към едни други събирания на групи хора, случващи се напоследък? Въобще този сблъсък на мечти и реалност се разчита в цялата изложба – от сапунени балони и летене, през ритуали за сбъдване на желания, до социално приземяване. Превръща ли се миловидното прасенце в чудовище?

Дялкането за мен е повтарящ се жест, нервен тик, а прасенцата са продукт на тази моя необходимост. Не се увличам в „изграждане на характер”, „интерпретиране на форма” и др. Просто си дялкам. Ако се знае обективно случващото се, отключило тази моя необходимост, може би е възможно да се привиди нещо чудовищно. Извън това си остават малки белички прасенца или поне аз не мога да ги определям. Изглеждат ми хубавки, гладички, приятни на пипане. Понякога харесвам някое повече от останалите, но в различните дни любимците ми се менят.

Тогава да приемем, че това е една оптимистична изложба?

Да, може да се приеме като оптимистична. Прасенцата, макар и от сапун, не са сапунени мехури. Трансформацията, дори и като продукт на „нервен тик”, е повече от спукания мехур. „Животът не е такъв какъвто си го представяме и изобщо не е справедлив”, но вярвам, че нашите желания поне малко зависят от нас и че трябва „да се борим за тях”. А  вярата ми в тези клишета си е оптимизъм.

 

Диана Попова e изкуствовед, критик, куратор, журналист. Завършила e „Изкуствознание“ в Художествената академия в София. През 90-те години работи като редактор във вестник „Култура“. От 2009 г. е автор и водещ на предаването „Музей в ефира“ – БНР, програма „Христо Ботев“. В критическите си текстове изследва явления от миналото и настоящето на българското изкуство, представя изявите на новите поколения художници и стимулира развитието на националния дебат по проблемите на българското и европейското съвременно изкуство.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display