На 10 ноември от 14 ч. във Френския институт в София ще се проведе международна конференция в памет на д-р Желю Желев по повод двойната годишнина на първия демократично избран президент на България – 90 години от неговото рождение и 10 години от неговата смърт.
Невероятна, живописна и странна личност беше Желю Желев – личност, изтъкана от странности, характер, съвместяващ несъвместимости. Неговата необикновеност се състоеше в обикновеността му, неговата логичност – в парадоксалното. Сиреч в умението му да съчетава несъчетаеми на пръв поглед качества. При което през многото изпитания и превратности, през които съдбата му не по негова воля го прекара, той съхрани несъмнено едно: простодушието си. Той бе честен до невероятност, а понякога и до глупост честен бе – честен дори в заблудите си. С тази му пословична честност злоупотребяха един през друг и врагове, и приятели. Най-много и най-нагло злоупотребяваха обаче неговите политически противници, а след разгрома на тоталитарното мракобесие това бяха преди всичко бивши комунисти, дегизирани в тон с духа на новите времена като демократи. Злоупотребяваха и на едро, и на дребно с добротата и щедростта му, с президентските му пълномощия, с многото му лични добродетели.
Една от странностите, които споменах, се съдържаше в обстоятелството, че при цялата си доброта той беше безбожник – такъв си остана чак до края на земния си път. Доколкото понятието атеист съдържа и нещо войнствено, нещо дори милитаристично, една сектантска, една доктринерска непримиримост към християните и християнството, атеист аз не бих го нарекъл. Подобна непримиримост в неговия благороден нрав нямаше – той уважаваше правото на вярващите да вярват, зачиташе безусловно техния Бог, но Той не бе негов идол. За разлика от Асен Игнатов и мен (двама измежду най-близките му приятели), Бог Желю нямаше. Но той зачиташе нашето християнско боголюбие – така, както ние неговото безбожие зачитахме. Интересно бе друго – макар и материалист, Желю живееше далеч по-одухотворено от милионите днешни вярващи, които ден след ден пълнят черкви и катедрали. Той не беше християнин, а по християнски, по Христово делеше риза с ближния – макар никога да нямаше по две. Това го правеше праведник в много по-голяма степен от милионите формално, канонично, тартюфски вярващи.
Както виждате, аз връщам сюжета към далечната аспирантска младост на Желю Желев, нейде около средата на 60-те – и това не е случайно. Правя го със съзнанието, че биографията му след победата на демокрацията, когато името му придоби общонародна популярност, е добре известна, многократно разказвана и коментирана – както добронамерено, така и недобронамерено. Малко останахме под слънцето обаче другите, ние, неговите спътници през дебрите на тоталитаризма. И все по-малко ставаме с годините и десетилетията, все по-редки, все по-бледи и по-дефицитни стават и нашите спомени от онези проклети деспотични времена, а дефицитът вдига цената им. Оттук и мемориалният характер на настоящите ми размисли – бързам да споделя онова, което старата ми памет все още е съхранила, преди безпощадното време да го погуби.
В духа на казаното си спомням ясно онова, на което вече само малцина от нашите живи съвременници са били свидетели – първите дисидентски стъпки на лишения от аспирантура аспирант Желю Желев. Те са свързани с аспирантската му дисертация „Определението на материята и съвременното естествознание“, с която стартираха и всичките му последвали беди. В нея аспирантът оспорва определението, което Ленин дава на материята. Желю предлага материята да бъде дефинирана не както това прави Ленин, чрез нейните свойства, а да се върнем към дефиницията на Спиноза за материята като протяжно битие. Само по себе си това оспорване се превърна в основание дисертацията (кварталният отговорник, който претърсваше къщицата ни на „Батак“ 27, я наричаше десерция) да бъде отхвърлена и от партийното ръководство на факултета, и от съответните академични комисии и заклеймена идеологически като антимарксистка. А да те нарекат антимарксист в онези времена, беше по-опасно, отколкото да те нарекат бандит. Погледне ли обаче човек, нямаше защо – цялата дандания беше по шекспировски много шум за нищо. В разработката си авторът оспорваше само едно частнонаучно определение на Ленин, а не ленинизма като политическа концепция. Но неосталинисткият догматизъм, в който тънеше и факултетът ни, и цялата ни академична общност, бе сляп за подобни нюанси. Ленинизмът не обича нюансите – черно-бялото еднозначие обича.
Обвиниха Желю, че цели да подмени Ленин със Спиноза – сякаш е възможно да подмениш идеолог с философ. Онова, което последва, не успя да предвиди никой – дори изпитаните в класово-партийни битки апаратчици във факултета се видяха в небрано лозе. След като бе прогонен от аспирантура, но все още се крепеше на магия на столична земя, нароченият антиленинец отвърна на удара, предприемайки един гениален тактически ход. Желю сбра оттук-оттам малко парици и в една случайна държавна (тогава всичко бе държавно) печатница разпечата на циклостил в 200-300 екземпляра творбата си. Това стана възможно по недоглеждане – Желю правилно прецени, че печатарят едва ли ще седне да чете контролно сложната философска материя, преди да я разпечата. Пък и на един редови печатар и през ум няма да му мине, че някой безумец ще дръзне да оспорва авторитет като Ленин. Така и стана и един хубав ден Желю докара разпечатките в квартирата ни. Още на другия ден той разпрати препоръчано по един екземпляр до всички министри и членове на ЦК и още една бройка – лично до Тодор Живков. Когато след някой и друг ден го привикаха, както му е редът, на разпит в ДС и го обвиниха в нелегално книгоразпространение, обвиненият се сопна: „Как така нелегално! ЦК нелегален ли е?! Министерският съвет нелегален ли е?! Тодор Живков нелегален ли е?!“ И разпитваният размахал обратните разписки, документиращи пратките му. От което разпитващият офицер се видял в чудо. Не му оставало нищо друго, освен да го пусне – само временно, разбира се, до следващия арест. На който, както разказах в предното си есе, не му се размина.
Станал свидетел на цялата операция, аз чудом се чудех откъде се е взел у един толкова наивен и простодушен човек един толкова изострен тактически и стратегически усет за конспиративност? Отговор на този си въпрос аз нямам и до днес – не успя да ми отговори и Желю. Така генезисът на тази му идея си остана като генезиса на битието по философски необяснен – той май и необясним ще се окаже. Ние, свидетелите на тези колкото вълнуващи, толкова и опасни събития, можем само да гадаем. Вероятно отговорът се крие в старата народна мъдрост, че неволята учи. И тази изстрадана факултетна неволя явно се оказа толкова далновиден учител, че научи Желю на онова, което бе най-малко присъщо на природата му – конспиративност.
А как бе посрещната, как бе приемана и отхвърляна първата родна самиздатска творба под слънцето на мира и социализма във Философско-историческия факултет на Софийския университет, какви вълнения, какви страхове, какви възторзи и какви проклятия предизвика тя сред студентите и сред преподавателите, ще разкажа може би в следващия си мемоар.
(Следва продължение)
