0
2168

Желязната завеса

Откъс от новата книга на американската журналистка, издание на „Рива“ 

В дългоочакваното продължение на книгата „Лагерите на смъртта ГУЛАГ“ журналистката Ан Апълбаум прави проникновен прочит и дава убедително обяснение на събитията, довели до завладяването на Източна Европа от комунизма след Втората световна война и до чудовищното преобразяване на хората, попаднали в неговия плен.

Създадени под натиска на Сталин и тайната му полиция, комунистическите режими в Източна Европа променят коренно всекидневието на хората. Като проучва задълбочено нови данни от източноевропейските архиви, интервюта и лични изповеди, публикувани за първи път, Ан Апълбаум пресъздава със смразяващи детайли дилемите, пред които са изправени милиони хора, опитващи се да се справят с предизвикателствата към убежденията и битието си. В резултат съветският блок се превръща в провалена цивилизация, в която властват жестокост, параноя, извратен морал и чудновата естетика, точно уловени в тези разтърсващи страници.

Ан Апълбаум (р.1964 г.) е световно известна журналистка, сътрудничи на „Вашингтон Пост“. Пише най-вече за комунистическото минало и развитието на гражданското общество в Източна Европа. През 2004 г. получава наградата Пулицър за книгата си „Лагерите на смъртта Гулаг“. Била е редактор в „Икономист”, член на редакторския съвет на „Вашингтон Пост“ и „Слейт“.

Ан Апълбаум, „Желязната завеса. Рухването на Източна Европа 1944 – 1956“, изд. „Рива“, превод от английски Борислав Гаврилов, 2017 г.

Глава 2

Победители

По време на последните месеци на нацистката окупация почти всички бяхме проруски настроени. Очаквахме светлината от изток. Но тя изгори твърде много хора. Много от нещата, които се случиха, не може да бъдат разбрани. Тъмните улици все още ехтят всяка нощ от писъците на озлочестени жени.
Рут Андреас-Фридрих[1]

Руснаците… пометоха местното население напълно по начин, който няма равен от времето на азиатските орди.
Джордж Кенан[2]

В Будапеща Джон Лукач става свидетел на „океан от сиво-зеленикави руснаци, прииждащи от изток“[3]. В едно от предградията в източната част на Берлин Лутц Раков вижда „танкове, танкове, танкове, танкове“ и крачещи край тях войници, сред които и „амазонки с руси плитки“[4]. Това е Червената армия: гладна, гневна, изтощена, закоравели в бой мъже и жени, някои още облечени в същите униформи, с които са се били при Сталинград и Курск преди две години, всички носещи спомена за ужасяващи насилия, всички ожесточени от онова, което са видели, чули и направили.

Последната съветска офанзива започва през януари 1945 г., когато Червената армия форсира Висла, реката, която минава през сърцето на Полша. Преминавайки в бърз марш през опустошената Западна Полша и балтийските държави, към средата на февруари след ужасяваща обсада Иван завладява Будапеща, а Силезия – през март. Атаката срещу Кьонигсберг в Източна Прусия приключва през април. Към този момент две огромни армейски групи, Първи белоруски фронт и Първи украински фронт, вече са в подстъпите към Берлин, готови за последния удар. Хитлер се самоубива на 30 април. Една седмица по-късно, на 7 май, генерал Алфред Йодл от името на Върховното командване на Вермахта се предава безусловно на съюзниците.

Дори сега не е никак лесно да преценим какво точно се случва в Източна Европа през последните пет месеца от войната, защото не всички си спомнят събитията от тези кървави месеци по един и същи начин. В съветската историография последната фаза на войната винаги се показва недвусмислено като серия от освобождения. Според стандартния наратив Варшава, Будапеща, Прага, Виена и Берлин са освободени от игото на нацистка Германия, тримф след триумф фашистите са унищожени, населението се радва и свободата е възстановена.

Други разказват историята по различен начин. В продължение на десетилетия германците и особено берлинчани говорят много малко за събитията от май 1945 г. и месеците след това. В същото време обаче те си спомнят твърде добре за мародерството, произволното насилие и преди всичко за масовите изнасилвания, които следват съветската инвазия. Другаде в Източна Европа Червената армия е запомнена със своите атаки срещу местните партизани, които се бият срещу германците, но не са комунисти, както и с вълните на произволно или целенасочено насилие, които следват. В Полша, Унгария, Германия, Чехословакия, Румъния и България идването на Червената армия рядко се помни като чисто освобождение. Вместо това то се помни като бруталното начало на една нова окупация.

Но за много хора нито един от тези два противоположни възгледа не предлага цялата история. Защото идването на Червената армия наистина възвестява свобода за милиони хора. Съветските войници отварят вратите на Аушвиц-Биркенау, Майданек, Щутхоф, Заксенхаузен и Равенсбрюк. Затворите на Гестапо също са изпразнени. Те позволяват на евреите да напуснат своите тайни убежища в хамбари и мазета и бавно да се завърнат към нещо, което напомня нормален живот. Интернираната еврейка Женя Зонабенд излиза през портите на малък лагер в Източна Германия и влиза в първата германска къща, попаднала пред погледа ѝ да моли за храна. Отказват ѝ храна, докато минаващите руснаци не чуват нейната история и не разпореждат тя да получи храна и – както Зонабенд си спомня – „дори топла вода за миене“[5].

При това съветската помощ не се простира само до евреите. Пристигането на Червената армия позволява на поляците в западните части на Полша да говорят на полски след години забрана на публичната му употреба. Надписите Nur für Deutsche („Само за германци“) изчезват от магазините, трамваите и ресторантите в полските градове, които са били прекръстени с германски имена. В самата Германия противниците на Хитлер празнуват идването на съветските войници подобно на милиони чехи и унгарци. „Аз изтичах на двора и прегърнах първия съветски войник, когото видях“, ми разказа една унгарка и нейният разказ е само един от много подобни.[6] Друг неин съотечественик описва какво означава за него и съпругата му идването на Червената армия: „Ние се чувствахме освободени. Знам, че това е клише и тези думи вече нямат никакво реално значение, но колкото и да мисля, не мога по-добре да опиша чувството, което имахме, от това да кажа, че бяхме освободени. При това не само ние се чувствахме така, седейки в мазето, докато хлипахме и се държахме за ръце: всеки там имаше същото чувство, че светът най-после ще се промени и наистина си е струвало да се родиш“[7].

Един поляк ми разказа почти същото: „Ние нямахме смесени чувства към тях. Те ни освободиха“[8]. Но дори и тези, които се радват най-шумно, не отричат, че Червената армия оставя чудовищни разрушения по своя път. Когато описват случилото се, мнозина говорят за „нова татарска инвазия“, използвайки език, натежал от ксенофобия, за описание на безпрецедентното насилие. Джордж Кенан си спомня за „азиатските орди“[9]. Шандор Марай ги помни „като съвсем различна човешка раса, чиито рефлекси и реакции бяха напълно непонятни“[10]. Джон Лукач си спомня „тъмните, кръгли монголски лица с дръпнати очи, безразлични и враждебни“[11].

Съветските войници отчасти изглеждат толкова чужди на източноевропейците, защото те се съмняват в тях, а и защото самите войници изглеждат шокирани от материалното богатство на Източна Европа. Още от времето на революцията на руснаците е втълпявано за бедността, безработицата и мизерията на капитализма и превъзходството на тяхната собствена система. Но още с влизането в Източна Полша, по онова време една от най-бедните части на Европа, руснаците заварват там обикновени селяни, притежаващи по няколко кокошки, чифт крави и повече от един кат дрехи. Виждат малки провинциални градове с каменни църкви, павирани улици и хора на велосипеди, които по онова време са непознати за по-голямата част от Русия. Виждат ферми със солидни хамбари и различни култури, засети в правилни редове. В сравнение с отчайващата бедност, калните пътища и малките дървени къщурки на провинциална Русия това са картини на богатство и изобилие.

При срещата си с кьонигсбергските църкви, будапещенските апартаменти и берлинските домове, пълни със стари и тежки мебели, с „фашистки“ жени, живеещи в невъобразим разкош (поне така изглежда в техните очи), с тайнствата на модерните тоалетни с течаща вода и на електрическите уреди те са напълно шокирани: „Нашите войници видяха двуетажните къщи от предградията, електрифицирани и газифицирани, с вътрешни тоалетни и прекрасно поддържани градини. Нашите хора видяха вилите на богатите берлински буржоа, невероятния лукс на замъците, именията и дворците. И хиляди бойци повтаряха този гневен въпрос, оглеждайки се наоколо в Германия: „Но защо те дойдоха при нас? Какво искаха от нас?“[12].

Задавайки си тези въпроси, руските войници се опитват да намерят някакво обяснение. Един политически офицер в свое писмо до роднини в Москва обяснява, че това е „кулашко земеделие, основаващо се на експлоатация. Затова всичко изглежда толкова хубаво и богато. И когато нашите червеноармейци, особено онези, които са незрели в политически план и още имат дребнобуржоазни, частнособственически възгледи, сравняват дори без да искат, един колхоз с една германска ферма, те харесват фермата. Имаме дори някои офицери, които харесват германските неща…“[13]. Или вероятно всичко е откраднато: „Всичко, което виждаме, очевидно говори, че Хитлер е ограбил цяла Европа, за да зарадва своите оцапани в кръв фрицове“, пише един войник в свое писмо до дома. „Техните овце са като най-добрите руски мериносови породи, а техните магазини са затрупани със стоки от всички фабрики и заводи в Европа. В близко бъдеще тези стоки ще се появят в руските магазини като наши трофеи.“[14]

Всичко това развързва ръцете на руснаците да грабят награбеното. Напитки и дамско бельо, мебели и порцеланови съдове, велосипеди и чаршафи са отмъквани от Полша, Унгария, Чехословакия и Балтика, от балканските държави, както и от Германия. Изглежда, ръчните часовници имат някакво почти мистично значение за руските войници, които се разхождат в някои случаи с по пет-шест на ръката си. Една от известните фотографии на руски войник, издигащ съветското знаме на покрива на Райхстага, е трябвало да бъде ретуширана, за да се скрият часовниците от ръката на младия герой.[15]

В Будапеща лакомията на освободителите за подобни вещи става част от местния фолклор и помага за оформяне на представата за Червената армия. Няколко месеца след войната едно будапещенско кино показва кинохроника за Ялтенската конференция. Когато президентът Рузвелт вдига ръката си, докато разговаря със Сталин, няколко души от публиката започват да викат: „Пази си часовника!“[16]. Същото се отнася и за Полша, където много години след войната децата, които „играят“ съветски войници, викат: „Давай часы!“ – „Дай ми часовника си!“[17]. Една от любимите телевизионни серии от края на 60-те години включва сцена с руски и полски войници, по време на войната разквартирувани в една напусната от германците сграда, където се радват на голяма колекция от откраднати часовници.[18]

За мнозина тези грабежи възвестяват една горчива раздяла с илюзиите, която ще бъде преживяна от всички, очаквали с нетърпение пристигането на съветските войски. Марай разказва за възрастен човек, една „истинска патриархална фигура“, който приема своя първи съветски посетител тържествено и му съобщава, че е евреин: „Съветският войник се засмя, свали автомата от шията си, приближи се до стареца и по руски обичай го целуна отдясно и отляво по бузите. Той каза, че също е евреин, и дълго, мълчаливо стискаше ръката на стареца. След това окачи отново автомата на шията си и нареди на стареца да застане в ъгъла на стаята заедно с цялото си семейство, с вдигнати ръце, обърнати към стената… подир което, без да бърза, ги обра напълно“[19].

Някои съветски войници също намират това за много смущаващо. Години по-късно писателят Василий Гросман разказва на своята дъщеря, че след преминаването на съветската граница Червената армия се „промени към по-лошо“. Гросман си спомня, че една нощ заедно с неколцина други войници, сред които и един „величествен“ полковник с „добро руско лице“, трябва да преспят в една германска къща. Цяла нощ от стаята на инак „уморения“ полковник се чуват странни шумове, а на сутринта той напуска, без да се сбогува. Когато влизат в неговата стая, войниците откриват пълен хаос, като всички шкафове се оказват напълно изпразнени, ограбени като от истински мародер.[20]

Онова, което не могат да откраднат, обикновено се унищожава. Уличните боеве в Берлин и Будапеща довеждат до онова, което днес наричаме „съпътстващи поражения“, но Червената армия практикува и целенасочено разрушаване, очевидно заради самото разрушаване. В Гнезно, люлката на християнството в Полша, съветските танкове нарочно разрушават хилядолетната катедрала, която не е имала каквото и да е военно значение. Фотографии на това събитие, крити в продължение на седемдесет години, показват градския площад, по който има само съветски танкове, стрелящи към старинната сграда без никаква провокация.[21] След превземането на град Бреслау (Вроцлав) съветските войници нарочно подпалват сградите в стария градски център, като изгарят безценната книжна колекция на университетската библиотека, градския музей и няколко църкви.[22]

Грабежите и разрушенията продължават през следващите месеци, като с времето стават все по-изтънчени, приемайки официалната форма на „репарации“. Но и неофициалните грабежи продължават още много месеци. Дори през 1946 г. източногермански служители се оплакват, че съветски офицери в Саксония са се настанили в частни апартаменти и заповядват да им се изпращат мебели, картини и порцелан както от саксонските държавни колекции, така и от местните замъци: „След като напуснат района, те ги отнасят със себе си“. Собственикът на замъка Фризен близо до Райхенбах се оплаква, че е загубил маса на стойност 4000 райхсмарки (предвоенни), три килима на стойност 11 500 райхсмарки, един шкаф в стил рококо на стойност 18 000 райхсмарки и едно махагоново бюро на стойност 5000 райхсмарки. Няма документи, които да сочат, че нещо от тези неща е било върнато.[23]

Много по-ужасяващи и с много по-голямо политическо значение са насилствените нападения, предприемани срещу цивилното население доста преди Червената армия да достигне Берлин. Те започват, когато Червената армия навлиза в Полша, засилват се в Унгария и стигат своя връх с навлизането на съветските войски в Германия. За тези, които са засегнати от тях, оскотелите и гневни войници от Червената армия изглеждат сякаш погълнати от желание за отмъщение. Разгневени от смъртта на деца, роднини и приятели, разгневени от изгорените селища и масовите гробове, оставени от германците в Русия. Гросман разказва за една колона от съветски деца, които напускат германски плен, движейки се бавно на изток. Съветските офицери и войници, които в тържествено мълчание стоят отстрани на пътя, гледат напрегнато в лицата на тези деца. Тези мъже са бащи, търсещи своите изгубени синове и дъщери, които са били депортирани в Германия: „Един полковник стоя там в продължение на няколко часа, изпънат и стегнат, с мрачно и тъжно лице. На свечеряване той се отправи към автомобила си: така и не бе открил своя син“[24]. Разбира се, червеноармейците биха могли да бъдат разгневени и от своите собствени командири, от тяхната безсърдечна тактика и постоянното използване на заплахи и политически доносници, както и от собствените си загуби. Историчката Катрин Меридейл, интервюирала стотици ветерани, смята, че те често изразяват политическа ярост: „Съзнателно или не… червеноармейците скоро щяха да дадат воля на своя гняв, натрупан през десетилетия на държавно потисничество и непрекъснато насилие“[25].

Жените от новоокупираните територии ще изпитат цялата сила на тази ярост. Жени на всякаква възраст стават жертва на групови изнасилвания, нерядко завършващи с убийство. Макар и по-известен като хроникьор на ГУЛАГ, руският писател Александър Солженицин също влиза в Източна Прусия, където се сблъсква и по-късно пресъздава в стихове ужасяващи сцени, преведени от Робърт Конкуест:

Стенание, полузаглушено от стените:
Майката е ранена, но е още жива
Малката дъщеря е на дюшека
Мъртва. Колко са били отгоре ѝ
Взвод, рота?
Момиче, превърнато в жена,
Жена, превърната във труп.
Всичко е сведено до проста фраза:
Не забравяй! Не прощавай!
Кръв за кръв! Зъб за зъб![26]

Тези актове на отмъщение често са аполитични и дори невинаги са насочени специално срещу германци или симпатизанти на нацистите. Както отбелязва Гросман: „Съветските момичета, освободени от лагерите, сега страдат много. Тази нощ няколко от тях се скриха в стаята на нашите кореспонденти. През нощта бяхме събудени от писъци: един от кореспондентите не бе устоял на изкушението“. В своите мемоари Лев Копелев, който по това време е политически офицер в Червената армия, си спомня за съдбата на едно руско момиче, което е било отведено на принудителна работа в Германия, но сега е погрешно взето за германка. Тя беше „прекрасна, млада, усмихната, със златиста коса, която се спускаше по гърба ѝ – няколко войници, пияни, предполагам, се разхождаха по улицата и я видяха – „Хей, Фрици, хей, кучко!“ – и изстреляха един откос с автомата в гърба ѝ. Не живя и час. Непрекъснато плачеше и питаше: „Защо?“. Тя току-що бе писала на майка си, че се прибира у дома“[27].

Понякога жертвите са полякини, отведени на принудителна работа, които са имали нещастието да попаднат на пътя на Червената армия: „Изведнъж се чу ужасяващ писък и едно момиче влетя в склада; дългата ѝ руса коса бе разрошена, роклята ѝ – разкъсана на гърдите, тя крещеше пронизително: „Аз съм полякиня! Исусе, Марийо, аз съм полякиня!“. Преследваха я двама танкисти. И двамата още носеха черните си шлемове. Единият от тях беше страшно пиян“[28]. Когато Копелев се опитва да се намеси – теоретично изнасилването се наказва с разстрел на място, – неговите придружители го упрекват, мърморейки: „Ама че командири… Ще разстрелят собствените си хора заради една германска кучка“. Подобна е реакцията и когато възразява, че войниците застрелват немощна възрастна жена, подозирайки я в „шпионаж“: „Нима ще застанеш срещу собствените си хора заради една въшлива германска дъртачка?“[29].

Изнасилванията и насилието ужасяват местните комунисти, които веднага разбират какво би могло да бъде тяхното политическо отражение. Пред обществеността изнасилванията са приписани на „диверсанти, облечени в съветски униформи“. В частни разговори обаче местните комунисти молят властите да помогнат за установяването на контрол. През 1945 г. един полски офицер от органите за сигурност пише до шефа на пропагандния отдел на полската армия с оплакване, че бойците от Червената армия „се отнасят към поляците по начин, който вреди на полско-съветската дружба и отслабва чувствата на благодарност, които хората на Познан имат към своите освободители… Изнасилванията на жени са нещо обикновено, понякога в присъствието на съпрузи или родители. Още по-разпространени са случаите, при които войници, обикновено по-млади офицери, примамват жени в своите квартири (понякога под претекст да помогнат на ранени) и там ги нападат“[30].

Други се опитват да отрекат, че подобни неща изобщо се случват. Един млад унгарец, по онова време комунист, обяснява, че не знае нищо за никакви изнасилвания: „В нашия семеен кръг една жена каза, че това са „нацистки измишльотини“… По това време ние още бяхме убедени, че те [руснаците] са нови хора“. Но с времето местните откриват, че „новите хора“ не са точно това, за което ги мислят. В даден момент на него е поверена отговорността за група млади руснаци: „Всяка нощ те редовно прескачаха през прозорците и отиваха да пият или да търсят курви, което ни причиняваше голям срам. Ние не им правехме забележки, но знаехме какво се случва…“[31].

Някои са засегнати лично. Робърт Бялек, един от малкото активни нелегални комунисти в тогавашния германския град Бреслау, пристига у дома след първия празничен контакт със съветските комендантски власти в окупирания град (като комунисти, той им предлага своята помощ) и открива, че жена му е била изнасилена. За него това е началото на края: „Скотските инстинкти на двама прости руски войници срутиха моя свят така, както нито нацистките мъчения, нито най-хитрите домогвания бяха успели да го сторят“. Както посочва сам той: „искаше ми се да бъда погребан, както много от моите приятели, под руините на града“[32].

В изследванията често и коректно се отбелязва, че тази вълна от сексуално насилие не е планирана – нито в Германия, нито където и да било другаде – и не съществуват документи, „нареждащи“ подобни нападения.[33] Но вярно е и това, че офицери като Копелев и Солженицин забелязват, че техните преки началници не са особено заинтересовани да ги спрат – и изнасилванията, и произволните убийства са толерирани, поне в първите седмици на окупацията. Макар че решенията са оставени в ръцете на низовите командири, тази толерантност произтича от най-високите възможни нива. Когато югославският комунист Милован Джилас се оплаква от поведението на Червената армия на Сталин, съветският лидер най-безсрамно настоява да узнае защо Джилас, един писател, не може „да разбере как един войник, преминал хиляди километри сред кръв, огън и смърт, не може да си позволи малко забавление с една жена или да вземе някоя дреболия“[34].

Този тип „разбиране“ е подсилено от съветската пропаганда за Германия и германците, която става особено кръвожадна по време на последната атака срещу Берлин, както и от желанието да бъдат унизени германските мъже. „Не бройте дните; не бройте километрите. Бройте само германците, които сте успели да убиете“, пише един военен кореспондент в статия, която често е четена и препечатвана след февруари 1945 г.: „Убий германеца – това е молитвата на твоята майка. Убий германеца – това е зовът на руската земя“[35].

Но дори мародерството, насилието и изнасилванията да не са част от някакъв политически план, на практика те имат дълбоко и трайно политическо влияние върху териториите, окупирани от Червената армия. От една страна, насилието кара хората да проявяват недоверие към съветското управление и дълбоко да се съмняват в комунистическата пропаганда и марксистката идеология. В същото време насилието, и то най-вече сексуалното насилие, причинява травмиращ страх у мъже и жени. Червената армия е брутална и могъща и не може да бъде спряна. Мъжете не могат да защитят жените; жените не могат сами да се защитят; нито едните, нито другите могат да защитят своите деца и своята собственост. Ужасът, причиняван от тези обстоятелства, не може да се разисква публично, а официалните отговори обикновено са уклончиви. В Унгария Националният комитет, заседаващ в Будапеща, вдига забраната над абортите през февруари 1945 г., без да обяснява защо. През януари 1946 г. унгарският министър на социалното подпомагане издава двусмислен декрет: „По причина на фронтовата обстановка и на съпътстващия я хаос има родени много деца, чиито семейства не желаят да се грижат за тях… По тази причина се обръщам към бюрото по сиропиталищата… да квалифицира всички бебета, които са родени от девет до осемнадесет месеца след освобождението, като изоставени“[36].

Дори и индивидуалните отговори остават недодялани и формални: всъщност какво друго би могло да се каже? Много години по-късно един инак много красноречив германски пастор, който по време на окупацията е дете, все още мънка и заеква, когато се опитва да опише какво си спомня от тези времена: „Руснаците дойдоха и изнасилванията започнаха, трудно ни беше да повярваме. Човек просто не може да го забрави. Аз бях на петнадесет… Някои жени се скриха, но други ги нападнаха, моята майка също, беше много тежко… Беше ужасно и в същото време изпитвахме чувство на облекчение, че сме успели да оцелеем. Усещах в себе си някакво странно напрежение“[37].

Само веднъж в окупираната от съветските войски Европа масовите изнасилвания са ясно и публично дискутирани. През ноември 1948 г. източногерманските власти организират публичен дебат по този въпрос в берлинския „Дом на съветската култура“. Дискусията е инициирана от Рудолф Хернщат – по това време редактор на берлинския вестник „Берлинер Цайтунг“, а по-късно редактор на партийния вестник „Нойес Дойчланд“, – който публикува провокативна статия, озаглавена „За руснаците и за нас“. Дискусията привлича огромна тълпа, толкова много хора, че по-късно „Нойес Дойчланд“ се оплаква, че залата е била „твърде малка, за да се осигури сериозна дискусия на този въпрос“.

Дискусията е открита от самия Хернщат, който провокативно повтаря тезата от своята статия, отпечатана в „Нойес Дойчланд“ няколко дни преди това. Той заявява, че Германия не би могла да преодолее настоящите трудности без неограничената подкрепа на СССР, и отхвърля обществения гняв и недоволството от Червената армия. Омаловажава изявленията на онези хора от публиката, които говорят за „своя зет, на когото, докато стоял край пътя, велосипедът бил откраднат, макар че е гласувал за комунистите през целия си живот“. Та как би могла Съветската армия да знае, че той е комунист? Защо този човек не се бие заедно с Червената армия срещу нацистите? Защо цялата германска работническа класа стои край пътя, очаквайки да бъде спасена?

Дискусията продължава четири часа и се планира да се възобнови на следващата вечер. Но с напредването на вечерта фокусът постепенно се измества от откраднатите велосипеди. В ключов момент една жена се изправя и заявява: „Много от нас преживяха неща, които определят реакцията ни при среща с членове на съветската армия“. Използвайки евфемизми, тя споменава „онова чувство на страх и недоверие, с което е приеман всеки, който носи дадена униформа“. При четенето на протокола от този дебат става някак странно ясно как всички веднага разбират, че истинският проблем на дискусията не са кражбите, а изнасилванията.

Едно след друго са представяни оправдания за поведението на руснаците. Германците трябва да се научат разумът им да надделява над емоциите. Германците трябва да продължат класовата борба. Германците започнаха войната. Германската бруталност научи руснаците да бъдат брутални. Но са представени и контрааргументи – някои жени се връщат към въпроса, други искат да узнаят как руските жени са третирани у дома си – докато накрая, през втората вечер на дискусията, се изправя един руски офицер и фактически слага край на разговора. Той заявява: „Никой не е страдал повече от нас: 7 милиона убити, 25 милиона загубили домовете си. Какъв бе войникът, който дойде през 1945 г. в Берлин? Да не би да беше турист? Да не би да беше дошъл по покана? Не, това беше войник, изминал хиляди километри по опожарената съветска земя… Той може би е намерил тук своята отвлечена съпруга, доведена на принудителна работа…“.

След тази намеса обществената дискусия на практика приключва: никакъв реален отговор не би могло да бъде даден на този аргумент. Думите на офицера напомнят на всеки в залата не само за германската отговорност за войната и дълбокото желание на Червената армия за отмъщение, но и за безсмислието да се говори и прави нещо срещу това.[38]

След това официалните реакции престават. Но спомените за масовите изнасилвания, за мародерството и насилието не изчезват от Германия, Унгария, Полша и всички други места. Те просто се добавят към „страха и недоверието, с които ние приемахме всеки, носещ дадена униформа“, по думите на жената от берлинската дискусия – страх, който продължава много след като насилието вече е прекратено.[39] С времето става ясно, че тази особено силна комбинация от емоции – страх, срам, гняв, мълчание – помага да се сложат психологическите основи за натрапването на един нов режим.

Насилието не е единствената причина за възмущение. Няколко години след края на войната Съветският съюз насърчава бързата индустриализация на Източна Европа, но междувременно Сталин настоява за военни репарации. На практика това означава буквалното разглобяване на индустриалните предприятия в целия регион, което понякога има извънредно дълготрайни последствия. Подобно на масовите изнасилвания масовото ограбване на германските заводи често изглежда като някаква форма на отмъщение. Екипировка и неща, които едва ли биха имали някакво приложение в Съветския съюз, парчета разнокалибрени тръби и счупени машини са отмъкнати наред с произведения на изкуството, обзавеждането от частни домове, дори масиви от архивни документи, стари и нови (архивите на Великото херцогство Лихтенщайн, на семейство Ротшилд, на холандските масони), които имат малко значение за съветските историци. Случайни хора, хванати за тази цел на улицата, са принудени да опаковат индустриално оборудване, което изисква специално третиране и поради това по принцип бива повредено.

За разлика от кражбата на часовници и велосипеди тези мащабни репарации са много внимателно предварително планирани още от 1943 г., макар че съветските власти не могат да предположат реакцията, които те ще предизвикат. Точно когато ходът на войната започва да се обръща, ръководителят на съветския Институт за световна икономика и световна политика Евгений Варгас (съветски икономист от унгарски произход, известен и с унгарското си име Йеньо Варга) пише доклад, в който предсказва масовите репарации и допуска, че те може „да отчуждят работническата класа“ в Германия и по други места, ако се проведат неправилно. Варгас смята, че плащанията в натура са за предпочитане пред паричните отношения, които може да включват банкери и капитализъм. Той смята също така, че всяка бивша държава от Оста, която възприема комунизма по съветски образец, трябва да бъде освободена напълно от изплащането на репарации.[40] Варгас и съветският външен министър Вячеслав Молотов завършват доклада с предложението за смесена форма на репарации: конфискация на германската собственост извън Германия и радикална селскостопанска реформа в самата Германия, както и демонтаж на германските предприятия (чиято работна сила може да бъде отведена в СССР на принудителна работа) и редуциране на германския жизнен стандарт до съветското ниво. Тази политика по-късно е приложена в действие повече или по-малко по описанието, дадено от Варгас, в съветската окупационна зона в Германия.[41]

Останалите съюзници са наясно с тези планове. Сталин за първи път говори на тази тема по време на конференцията в Техеран, а на Ялтенската конференция съветската делегация дори предлага разчленяването на Германия – Райнланд и Бавария да станат отделни държави – заедно с демонтажа на три четвърти от германските индустриални мощности, от които 80% трябва да отидат в СССР. Произволно е формирано едно число – 10 милиарда щатски долара, които според Сталин се „дължат“ на СССР. Около това има малка дискусия, като Чърчил изтъква, че тежките наказания, наложени на Германия след Първата световна война, не спомагат за създаването на една по-мирна Европа. Но Рузвелт не е склонен да спори. Неговият собствен финансов министър Хенри Моргентау-младши също настоява за разчленяване и деиндустриализация на Германия, която в неговите представи трябва да се превърне в чисто аграрно общество.[42] Този проблем не е разрешен и по време на конференцията в Потсдам, като дискусиите около репарациите продължават и през цялата 1947 г., и въпреки че СССР представя разчети за общата стойност на щетите, причинени от нацистите в Съветския съюз – 128 милиарда щатски долара, – по този въпрос никога не е подписван какъвто и да било договор.

В крайна сметка това няма особено значение, тъй като никой от останалите съюзници няма възможност да повлияе върху поведението на Червената армия в нейната окупационна зона в Германия или в другите окупирани от нея места. Към март 1945 г. една съветска комисия вече е изготвила списък на германските активи, а през лятото около 70 000 съветски „експерти“ започват да надзирават тяхното изземване.[43] Според данни на съветското Министерство на външните работи, събрани от Норман Наймарк, 1 280 000 тона „материали“ и 3 600 000 тона „оборудване“ са иззети от Източна Германия в периода между нахлуването и началото на август.[44] Тези числа може да изглеждат напълно произволни, точно както и Сталиновите 128 милиарда щатски долара, макар че може основателно да се твърди, че от 17 024 средни и големи предприятия, идентифицирани от руснаците в тяхната зона, повече от 4500 са демонтирани и изнесени. Други петдесет или шестдесет големи компании са непокътнати, но стават съветски. Между една трета и половината от източногерманския индустриален капацитет просто изчезва в периода 1945 – 1947 г.[45] В много отношения това е началото на истинското разделение на Германия. Въпреки че и останалите съюзници със сигурност „рекрутират“ германски учени и други експерти, в западната зона не може да се наблюдава сравнимо изземване на активи. Като последица от съветските репарации икономиките на двете германски половини незабавно започват да се раздалечават.

Но дори и тези данни не казват цялата история. Заводите може да бъдат преброени, но няма начин да се проследят количествата валута, злато или дори хранителни продукти, иззети от източната зона. Германските бюрократи от съветската зона се опитват да следят нещата. В папките на Отдела по репарациите има около шестдесет и пет фиша с по около двадесет до тридесет вписвания във всеки фиш, които оформят някакъв частичен свод с данни. Те включват всичко, от „68 варела с боя“ до геодезични инструменти и лещи от оптическия завод „Цайс“ в Йена. Според тези данни през 1945 г. Червената армия дори конфискува храната за животните в Лайпцигската зоологическа градина. Няколко седмици по-късно Червената армия конфискува и самите животни, които очевидно са отведени в Русия.[46]

Освен да предадат собствеността, някои компании са принудени и да заплатят транспортните разходи. Други са задължени да продават стоките си на занижени цени: собственикът на завод за килими в Бабелсберг се оплаква, че е принуждаван да продава на руснаци под пазарните цени, в противен случай изобщо не му се заплаща за доставките.[47] Демонтажът на даден завод понякога е придружаван и от депортирането на работниците, които просто са натоварвани на влакове с обещанието за нови работни договори след пристигането им в Съветския съюз.[48] Притежателите на фабрики (както и отговорникът на Лайпцигската зоологическа градина) се обръщат за компенсации към Берлин, но това се оказва напълно безрезултатно. Слушатели пишат писма до радиостанцията Deutsche Rundfunk – една от малкото видими германски институции по това време, задавайки същите въпроси: Как германската администрация смята да им плати за стоките, взети от руснаците? Кога хората, които работят за руснаците, ще си получат заплатите?[49].

Частната собственост също изчезва с мотива, че е собственост, принадлежала на нацисти, независимо дали това е вярно, или не. Руснаците секвестират градски къщи, вили, апартаменти и замъци – а впоследствие това правят и германските комунисти, които се нуждаят от „партийни централи“, почивни домове и квартири за настаняване на своите нови кадри.[50] Нито един частен автомобил не е в безопасност, което се отнася и до мебелировката и други ценни вещи. Предполага се, че маршал Жуков обзавежда разкошно няколко московски апартамента именно със своите лични трофеи.

Понякога германските работници се борят здраво за спасяването на своите заводи, често апелирайки към комунистическата партия да се застъпи пред руснаците. През 1945 г. лидерите на партията в Саксония пишат до партийните власти, протестирайки срещу демонтажа на завод, който единствен осигурява индустриално стъкло за местната промишленост. „Ако бъде демонтиран – пишат те, – това ще се отрази на много други компании.“ Заводът се обръща към местните съветски командири и към местните и провинциалните партийни лидери, но това няма особен успех, затова накрая апелират към комунистическата партия в Берлин, надявайки се на някаква намеса. През 1945 и 1946 г. икономическият отдел на Централния комитет на партията получава десетки подобни писма, като в повечето случаи не може да окаже помощ.[51]

Въпреки че мащабите на репарациите са най-големи именно в Германия, тя не е единствената засегната от тях. Като бивши съюзници на нацистите, Унгария, Румъния и Финландия също трябва да заплатят големи репарации под формата на петрол, кораби, индустриално оборудване, храни и гориво.[52] Унгарските вноски непрекъснато са променяни, тъй като галопиращата инфлация прави невъзможно определянето на цените. Тогавашните оценки фиксират плащанията на около 300 милиона долара (по курса от 1938 г.) към СССР, 70 милиона към Югославия и 30 милиона към Чехословакия. Казано по друг начин, репарационните плащания изсмукват около 17% от БВП на Унгария за 1945 – 1946 г. и още 10% през 1946 – 1947 г. След това репарационните плащания възлизат годишно на около 7% от БВП до прекратяването на доставките през 1952 г.[53]

Съветската окупация причинява и други разходи. Изхранването и подслонът на Червената армия сами по себе си се оказват огромно бреме за унгарците, които към лятото на 1945 г. се оплакват, че цената вече възлиза на около 10% от държавния бюджет и е довела до „пълно изпразване на продоволствените магазини“. Унгарците трябва да осигурят изхранването и настаняването и на около 1600 невоенни съюзнически служители – съветски, американски, британски и френски, чиято издръжка също не е никак малка. Сред разходите на британските и американските служители, които най-придирчиво са представени на унгарските власти, има сметки за „коли, коне, клубове, ваканции, вили, голф игрища и тенис кортове“. През 1946 г. няколко сметки от цветарски магазини предизвикват голям скандал, когато подробности от тях излизат в партийния вестник „Неп Сабад“ („Свободен народ“): членовете на британската и американската делегация изпращат огромни количества цветя на своите нови унгарски приятелки, очаквайки унгарското правителство да покрие сметката.[54]

Подобни скандали не са отбелязани за съветската делегация, защото съветските служители не представят никакви сметки. Вместо това те третират всичко като военна плячка, конфискувайки храни, дрехи, църковна утвар и музейни експонати. Редовно разбиват сейфовете на различни офиси и касетките на хранилищата, изземвайки пачки с обезценената унгарска валута, т.нар. pengö. При един известен случай англо-американски завод за електрически крушки е демонтиран от руснаците въпреки протестите на унгарците и оборудването му е пратено в Съветския съюз. По време на този период на „диви“ репарации са демонтирани още около сто други завода.

По-сложен е въпросът с германската собственост в Унгария, която според решенията на конференцията в Потсдам следва да бъде предадена на СССР. Въпреки че е изготвен един начален списък – първо около двадесет големи завода и мини, а след това още петдесет компании, – не е никак лесно да се каже кое в Унгария е „германско“ и кое – не. На практика австрийските и чешките компании са конфискувани, както и компаниите, в които има германски акционери, макар да не са мнозинство. Еврейската собственост, която преди това е конфискувана от германците, сега е конфискувана от руснаците. Руснаците твърдят, че имат морално право върху тази собственост, тъй като „тези компании принадлежат на германската военна машина и целта им е разрушаването на Съветския съюз“[55].

Едва през 1946 г., когато инфлацията излиза извън контрол и икономическата стабилност на страната е застрашена, претенциите за репарации към Унгария са намалени и в крайна сметка прекратени.

Но страните от Оста не са единствените, които плащат високата цена на окупацията. На малцина е известно, че по това време, в нарушение на международните споразумения, Полша също е принудена да плаща репарации. Съветските военни архиви имат данни за демонтажа и транспортирането, между другите неща, на оборудването на един завод за трактори в близост до Познан, на металургичен завод от Бидгошч и на печатарско оборудване от Торун, като и трите района не са германски преди войната. Оправданието за подобни конфискации, че това е „германска“ собственост, е много съмнително, като се има предвид, че повечето от „германската“ собственост в Полша (както и в Унгария) е била преди това конфискувана от поляци или евреи.[56]

Благодарение на най-нови архивни данни сега става ясно, че СССР внимателно планират демонтажа и изземването на „германската“ собственост от Горна Силезия, която е част от предвоенна Полша (Долна Силезия, която се намира на север, е част от предвоенната територия на Райха). През февруари 1945 г. Сталин нарежда създаването на специална комисия, която да разследва и подготви опис на имуществото, „спечелено“ в хода на войната, с оглед неговото изнасяне в Съветския съюз. До март комисията вече е наредила демонтажа и изземването на оборудването на един стоманодобивен завод и на завод за производство на стоманени тръби, както и на пещи и машини от заводи, намиращи се във или около Гливице, също част от предвоенна Полша. Само един стоманодобивен завод в Украйна получава 32 влакови композиции (1591 вагона) с оборудване.

В последвалите месеци Червената армия продължава изземването на оборудване от райони, намиращи се далеч от германската граница, като например Режов, в югоизточния ъгъл на Полша. Демонтирани са и няколко електроцентрали, почти винаги без предупреждение за полските власти. Хенрик Розански, който по това време е заместник-министър на промишлеността, по-късно си спомня, че руснаците изземват не само полските влакове, но и самите релси: „Започна някаква игра, свързана с боядисването и пребоядисването на различните символи по влаковете, която се превърна в сериозен конфликт между полските и руските железничари“. По едно време Розански пътува до Катовице, където местните власти го информират, че руснаците демонтират оборудването на фабрика за производство на цинков оксид. При неочакваното си посещение в завода Розански открива машини и пещи, вече подготвени за изземване, оставени направо на снега. Той протестира пред местните съветски власти, че това е полски завод, на територия, която е била полска и преди началото на войната и никога не е имал германски собственици. Този завод никога не е бил част от някакъв договор за репарации. Инициативата му обаче е напълно пренебрегната. Макар и съюзник, за руснаците Полша си остава враг.[57]

Нахлуването на Червената армия в Източна Европа през 1944 и 1945 г. не е планирано внимателно и нищо от онова, което го последва – насилие, грабеж, репарации и изнасилвания – не е част от някакъв дългосрочен план. Съветското присъствие в района всъщност е инцидентният резултат от хитлеровата инвазия в СССР, от победите на Червената армия при Сталинград и Курск и решението на западните съюзници да не навлязат по-бързо и по-навътре на изток, когато имат шанс да го направят. Би било некоректно да приемем, че никога преди това съветските лидери не са обмисляли една военна инвазия в този район или че са станали безразлични към отворилата се възможност. Точно обратното – те вече повече от един път са се опитвали да променят политическия строй в Източна Европа.

Ако обикновените червеноармейци са били шокирани от относителното благоденствие в Източна Европа, основателите на Съветския съюз изобщо нямаше да се изненадат, тъй като те познават този район изключително добре. Самият Ленин прекарва няколко месеца в Краков и в полската провинция.[58] На свой ред Троцки прекарва няколко години във Виена. Всички те внимателно следят германската политика и смятат, че политическите процеси в Германия и Източна Европа са жизненоважни за Съветския съюз.

За да разберем защо, трябва да познаваме както историята, така и философията, тъй като болшевиките четат творбите на Ленин и Маркс не както те се четат днес – като текстове от един университетски курс или като една от многото възможни теории за историята, а като научен факт. Разработена в произведенията на Ленин (и подсилена от Троцки), съществува също толкова „научна“ теория за международните отношения, според която руската революция е първата от множеството комунистически революции, които ще последват в Източна Европа, в Германия и в Западна Европа, както и по целия свят; когато целият свят бъде управляван от комунистически режими, ще настъпи и царството на комунистическата утопия.

Уверен в това розово бъдеще, самият Ленин говори за бъдещите брожения с убеждение и увереност. „Зиновиев, Бухарин и аз самият смятаме, че революцията в Италия трябва да започне незабавно – отбелязва той в една бележка до Сталин от юли 1920 г. – Моето лично мнение е, че Унгария трябва да бъде съветизирана, вероятно заедно с Чехия и Румъния. Трябва да го обмислим внимателно.“[59] Една година по-рано той говори за „световния колапс на буржоазната демокрация и буржоазния парламентаризъм“ като за нещо неизбежно.[60]

Но болшевиките нямат намерение да очакват пасивно настъпването на тези революции. Като революционен авангард, надеждата им е улеснят предстоящия смут чрез пропаганда, инсинуации и дори военни действия.[61] През пролетта на 1919 г. те създават Комунистическия интернационал, известен като Коминтерн, като специален орган, насочен за свалянето на капиталистическите режими според плана на Ленин, разработен в негови книги, например в „Какво да се прави?“ (книга, в която Ленин гневно заклеймява социалдемокрацията и левия плурализъм, публикувана през 1902 г.).[62] На практика, както пише Ричард Пайпс, Коминтернът представлява „обявяване на война на всички съществуващи правителства“[63].

В хаоса, последвал Първата световна война в Европа, вероятността от провал на всички правителства не изглежда толкова абсурдна. В първите години на нестабилност изглежда напълно възможно сбъдването на Марксовите пророчества дори в неговата собствена страна. Версайският договор и неговите наказателни санкции веднага предизвикват недоволство в Германия. Германските другари, които по онова време са най-голямата и най-добре организираната комунистическа партия, веднага се опитват да се възползват. През 1919 г. германските комунисти организират серия от въстания в Берлин. Няколко седмици по-късно двама ветерани от руската революция застават начело на въстание в Мюнхен, което за кратко установява Баварска социалистическа република. Тези събития са възторжено приветствани от Ленин. При баварските работнически съвети са изпратени съветски емисари, които пристигат там непосредствено преди провала на въстанието.

Тези германски въстания не са напълно неочаквани. Следвоенният хаос довежда на власт и други краткотрайни комунистически режими, като този в Унгария – още една страна, която е жестоко наказана от мирните договори, които орязват почти две трети от нейната територия. Подобно на германските въстания и краткотрайната унгарска революция има дълбоки съветски връзки. Нейният лидер Бела Кун взема активно участие в руската революция и е основател на първата чуждестранна делегация в рамките на Съветската комунистическа партия, личен приятел на Ленин и семейството му. Неговото краткотрайно, но кърваво въстание много наподобява болшевишката революция. Покрай другите неща 133-те дни на Унгарската съветска република включват лица в кожени куртки, наричащи себе си „момчетата на Ленин“, полицията се превръща в „Червена гвардия“, национализират се училища и заводи. Но Кун се оказва неспособен политически лидер, точно както преди това се изявява и като неспособен конспиратор (в своята младост той забравя чанта, пълна със секретни партийни документи, в едно виенско такси). Унгарската съветска република завършва безславно с инвазия от страна на Румъния и установяването на авторитарен режим начело с адмирал Миклош Хорти.[64]

В Москва оценяват тези поражения като временни, като се признава, че не е изключено силите на реакцията да се сплотят пред лицето на нарастващото влияние на работническата класа. Напълно естествено е капиталистите и империалистите да се борят със зъби и нокти, за да се спасят от унищожение. Според невероятно гъвкавата марксистко-ленинска теория засилващата се мощ на контрареволюцията отразява силата на революционната вълна. Колкото по-голяма е съпротивата, толкова по-вероятно е падането на капитализма в крайна сметка. Това трябва да се случи, защото е предречено от Маркс. Лидерът на Коминтерна Зиновиев е толкова уверен, че тази революционна вълна всеки момент ще се надигне, че през 1919 г. предсказва: „След една година вече ще сме забравили, че Европа трябва да води война за Комунизма, защото дотогава цяла Европа ще бъде комунистическа“[65].

Ленин също е уверен в тези перспективи. През януари 1920 г., в края на руската гражданска война, той одобрява план за атака срещу „буржоазна“ и „капиталистическа“ Полша. Въпреки че за този конфликт има политически, исторически и имперски причини (новата граница между Полша и Русия оставя някои бивши царски земи в пределите на полската държава, а полски войски вече водят сражения за присъединяване на райони от Украйна), истинската причина за войната си остава идеологическа. Ленин е убеден, че войната ще предизвика комунистическа революция в Полша, а след това – и комунистически революции в Германия, Италия и на други места, и нарежда създаването на Полски революционен комитет („Полревком“), който трябва да се подготви да поеме властта в Съветска Полша. Делегатите на Втория конгрес на Коминтерна, проведен през лятото на 1920 г., приветстват вестите за победите на болшевиките, които се отбелязват на една голяма карта, закачена на стената редом със захвърления трон на Романови.[66] В Лондон Уинстън Чърчил, по това време младши кабинетен министър, унило предсказва, че „полската нация ще стане комунистически анекс на съветската власт“[67].

За всеобща изненада, войната завършва с решително поражение на болшевиките. Повратният момент настъпва през август 1920 г. в битката за Варшава, която в Полша още се помни като „Чудото на Висла“. Поляците не само успяват да отблъснат Червената армия, но и пленяват около 95 000 червеноармейци. Оцелелите отстъпват панически на изток и поражението им е пълно. Младият Сталин играе малка роля в тази безуспешна авантюра: като политкомисар на югозападния фронт, той проваля комуникациите по време на полската контраофанзива. Според всички данни той запазва до края на живота си омразата към „полските господари“ и „белите аристократи“, които нанасят такъв удар на Червената армия.[68]

Едва след тези срамни провали болшевиките достигат до заключението, че може би времето за революция все още не е настъпило. Според горчивото наблюдение на Ленин полските работници и селяни не се вдигат срещу своите експлоататори, а вместо това „оставят храбрите червеноармейци да гладуват, нападат ги из засада и ги бият до смърт“[69]. Обяснението на това поражение чрез нова интерпретация на марксистката теория е направено от Лениновия наследник Сталин. През 1924 г. той шумно възвестява, че вече е възможна победата „на социализма в една отделно взета страна“. Сега това ни звучи банално, но по онова време то представлява голям поврат в революционната мисъл и начало на скъсването на Сталин с неговия противник интернационалист Лев Троцки.

Тази промяна маркира и началото на поврат в отношенията на Съветския съюз с останалия свят. След обявената от Сталин промяна западните сили започват да разширяват връзките си с Москва. През 1924 г. Обединеното кралство установява дипломатически отношения със СССР. Девет години по-късно новият американски президент, Франклин Рузвелт, също установява дипломатически отношения със Съветския съюз. За това решение той е частично повлиян от Уолтър Дюранти, ентусиазирания просъветски московски кореспондент на „Ню Йорк Таймс“, който някак пропуска (въпреки че е информиран) да отрази съществуването на масов глад в Украйна през предходната година. Дюранти уверява Рузвелт, както сам той пише в „Ню Йорк Таймс“, че „думата „болшевик“ тук вече е загубила част от предишната си тайнственост и ужас“[70]. СССР е станал „нормален“ и което е по-важно, изглежда, вече се е успокоил в рамките на собствените си граници.

Както се оказва, международната революция не е изоставена, а просто отложена. През 1944 г. Съветският съюз е готов да я започне отново.

 

[1] Ruth Andreas-Friedrich, Battleground Berlin: Diaries, 1945 – 1948 (New York, 1990), p. 36.

[2] George Kennan, Memoirs: 1925 – 1950 (New York, 1967), p. 74.

[3] John Lukacs, 1945: Year Zero (New York, 1978), p. 256.

[4] Интервю с Лутц Раков, Берлин, 1 април 2008 г.

[5] Christel Panzig, Wir schalten uns ein: Zwischen Luftschutzkeller und Stalinbild, Stadt und Region Wittenberg 1945 (Lutherstadt Wittenberg, 2005), pp. 40 – 42.

[6] Интервю със Зофия Теван, Будапеща, 3 юни 2009 г.

[7] SNL, Сборник с исторически интервюта: Jenő Széll, Történeti Interjúk Tára и Országos Széchenyi Könyvtár, направени от András Hegedüs, Gábor Hanák, Gyula Kozák и Ilona Szabóné Dér на 3 август 1985 г.

[8] Интервю с Александър Яковски, Варшава, 15 май 2007 г.

[9] Kennan, Memoirs, p. 74.

[10] Sándor Márai, Memoir of Hungary: 1944 – 1948, trans. Albert Tezla (Budapest and New York, 2000), pp. 44 – 46.

[11] Lukacs, 1945, p. 75.

[12] Antony Beevor and Luba Vinogradova, eds., A Writer at War: Vasily Grossman with the Red Army, 1941 – 1945 (London, 2005), pp. 341 – 342.

[13] TsAMO RF, 372/ 6570/ 78, pp. 30 – 32 (благодарности към Антъни Бийвър).

[14] Catherine Merridale, Ivan’s War (New York, 2006), p. 389.

[15] Alexander Nakhimovsky and Alice Nakhimovsky, Witness to History: The Photographs of Yevgeny Khaldei (New York, 1997).

[16] Krisztián Ungváry, The Siege of Budapest: 100 Days in World War II (London, 2002), p. 360.

[17] Съпругът ми е играл на тази игра като дете през 60-те години в Полша.

[18] Cztery Pancerny i Pies, episode 13, 1969.

[19] Márai, Memoir, pp. 44 – 46.

[20] Beevor and Vinogradova, eds., Writer at War, p. 326.

[21] Piotr Bojarski, Czołg strzela do katedry, Julian fotografuje, Gazeta Wyborcza, January 21, 2011.

[22] Norman Davies and Roger Moorhouse, Microcosm: A Portrait of a European City (New York, 2003), p. 408.

[23] BStU MfSZ, Sekr Neiber 407, p. 80.

[24] Beevor and Vinogradova, Writer at War, p. 330.

[25] Merridale, Ivan’s War, p. 381.

[26] Alexander Solzhenitsyn, Prussian Nights, trans. Robert Conquest (New York, 1977), pp. 38 – 39.

Чей-то стон стеной ослаблен:
Мать – не на смерть. На матрасе,
Рота, взвод ли побывал –
Дочь-девчонка наповал.
Сведено к словам простым:
НЕ ЗАБУДЕМ! НЕ ПРОСТИМ!
КРОВЬ ЗА КРОВЬ и зуб за зуб!
Девку – в бабу, бабу – в труп!

[27] Lev Kopelev, To Be Preserved Forever, trans. Anthony Austin (New York, 1977), p. 56.

[28] Ibid., pp. 50 – 51.

[29] Ibid., p. 41.

[30] Włodzimierz Borodziej and Hans Lemberg, eds., Niemcy w Polsce 1945 – 1950: Wybór Dokumentów, vol. III (Warsaw, 2001), pp. 57 – 61.

[31] James Mark, Remembering Rape, Past & Present 188 (2005), pp. 133 – 161.

[32] Stewart Thomson, заедно с Robert Bialek, The Bialek Affair (London, 1955), pp. 31 – 33.

[33] Виж например Antony Beevor, The Fall of Berlin 1945 (New York, 2002).

[34] Milovan Djilas, Conversations with Stalin (New York, 1990), p. 95.

[35] Beevor, Fall of Berlin, p. 169.

[36] Margit Földesi, A megszállók szabadsága (Budapest, 2002), p. 140.

[37] Интервю с Ханс-Йохен Чихе, Сатуел, 18 ноември 2006 г.

[38] Über die Russen und über uns, Verlag Kultur und Fortschritt (Berlin, 1949). Първоначално публикувана в Neues Deutschland и Tägliche Rundschau, November 19, 1948.

[39] Ibid.

[40] Варгас/Варга се завръща в Унгария през 1946 г., за да помогне на правителството при провеждането на парична реформа и възстановяването на форинта.

[41] Friederike Sattler, Wirtschaftsordnung im Übergang: Politik, Organisation und Funktion der KPD/ SED im Land Brandenburg bei der Etablierung der Zentralen Planwirtschaft in der SBZ/ DDR 1945 – 1952 (Münster, 2002), pp. 88 – 92.

[42] Serhii Plokhii, Yalta: The Price of Peace (New York, 2010), pp. 108 – 113, 256 – 262.

[43] Sattler, Wirtschaftsordnung im Übergang, pp. 94 – 95.

[44] Norman Naimark, The Russians in Germany: A History of the Soviet Zone of Occupation, 1945 – 1949 (Cambridge, Mass., 1995), pp. 168 – 169.

[45] Ibid., p. 169.

[46] SAPMO-BA, DN/ 1 38032.

[47] Ibid.

[48] Volker Koop, Besetzt: Sowjetische Besatzungspolitik in Deutschland (Berlin, 2008), pp. 71 – 77.

[49] DRA, 201-00-004/ 001, p. 62.

[50] Naimark, Russians in Germany, p. 171.

[51] SAPMO-BA, DY30/ IV 2/ 6.02 49, fiche 3.

[52] M. C. Kaser and E. A. Radice, The Economic History of Eastern Europe, 1919 – 1945, vol. II: Interwar Policy, the War and Reconstruction (Oxford, 1986), pp. 530 – 535.

[53] Iván T. Berend and Tamás Csató, Evolution of the Hungarian Economy, 1848 – 1998, vol. I. (Boulder, 2001), pp. 257 – 258.

[54] Földesi, A megszállók szabadsága, pp. 81 – 97.

[55] PIL, 174. 12/ 217.

[56] CAW, VIII/ 800/ 24, teczka 9.

[57] Adam Dziurok and Bogdan Musiał, Bratni rabunek. O demonta zach i wywózce sprzetu z terenu Górnego Śl ˛ aska w 1945 r., W objeciach Wielkiego Brata. Sowieci w Polsce 1944 – 1993 (Warsaw, 2009), pp. 321 – 344.

[58] Той живее в полското планинско селище Поронин, където се намира една от двете статуи на Ленин, издигнати някога в Полша. Статуята е съборена през 1990 г., но през 2011 г. градският съвет решава да я върне, за да привлича туристи.

[59] Richard Pipes, ed., The Unknown Lenin (New Haven, 1996), p. 90.

[60] Ibid., p. 62.

[61] За описание на марксисткия начин на мислене виж Robert Conquest, Reflections on a Ravaged Century (New York, 1999), pp. 34 – 36; също François Furet, The Passing of an Illusion: The Idea of Communism in the Twentieth Century, trans. Deborah Furet (Chicago, 1999).

[62] What Is to Be Done на http:// www.marxists.org/ archive/ lenin/ works/ 1901/ witbd/.

[63] Richard Pipes, The Russian Revolution (New York, 1991), p. 608.

[64] Виж Paul Lendvai, The Hungarians: A Thousand Years of Victory in Defeat (Princeton, 2004), pp. 369 – 372; Richard Pipes, Russia Under the Bolshevik Regime, 1919 – 1924 (New York, 1994), pp. 170 – 172; and István György Tóth, ed., A Concise History of Hungary (Budapest, 2005), pp. 487 – 494.

[65] Pipes, Russia Under the Bolshevik Regime, pp. 182 – 183.

[66] Виж Victor Serge, Memoirs of a Revolutionary (Oxford, 1967), за отчет на Втория конгрес.

[67] Martin Gilbert, Churchill and Poland, непубликувана лекция, изнесена във Варшавския университет на 16 февруари 2010 г. С благодарност към Мартин Гилбърт.

[68] Adam Zamoyski, Warsaw 1920: Lenin’s Failed Conquest of Europe (London, 2008), pp. 1 – 13, 42.

[69] Pipes, Russia Under the Bolshevik Regime, p. 192.

[70] Tim Tzouliadis, The Forsaken: An American Tragedy in Stalin’s Russia (New York, 2008), p. 55.