Софийски истории (90)
В този стар дом има нещо стряскащо или поне на мен така ми се струва заради спотаените в него спомени. На пръв поглед тук цари мир и неизменност – престижният фамилен дом на банкерите Губиделникови на улица „Цар Иван Шишман“ 12 днес е реставриран, превърнат е в луксозен италиански ресторант. От което се възползвам и аз, за да отдъхна от палещата жега, сядайки на една маса в двора на чаша бяло вино. Удобен повод да хвърля поглед на салоните на първия етаж, изкачвайки на два пъти и каменните стъпала по високото сецесионово стълбище към втория етаж. Едно от момичетата в ресторанта любезно ми отваря вратите и на трите помещения – включително на най-просторното, кръстено днес „салона с портретите“. Леко затаявам дъх, но ме чака разочарование. Картините са купувани от антиквари – женски портрети от 20-те и 30-те години на ХХ в., но не са на старите обитатели.
Черната мраморна плоча в двора указва, че в този дом между 1944 и 1947 г. е живял лидера на политическата опозиция Никола Петков. Неговият последен известен адрес преди този в Централния софийски затвор. И преди комунистическата власт да се разправи по най-жесток начин с него, преди да мине във вечността.
На масата в двора съм разгърнал няколко книги, в които се кръстосват множество нишки от тази сложна и скръбна история. Едната от тях – L’affairе Petkov („Делото Петков“) излиза в Париж още през 1948 г., сиреч по горещите следи на събитията. При това двамата автори – Пол Верне и Жан Бернар-Дерон – са познавали лично Никола Петков още от следването му във Франция и на 350 страници са пресъздали образцово „досие“ на контрапроцес по неговия случай. Целта им е била да докажат невинността му. И те успяват – поне в световен мащаб.
В България до 1989 г. тази истина обаче няма как да бъде изречена, всичко по процеса е било държавна тайна. А над името на Никола Петков тегнеше клеймото „предател“ и „чужд шпионин“. Ето защо е смайващо, че книгата на Верне и Бернар-Дерон все още няма своето българско издание, след всичките тези години… Както малко известна е и втората книжка на масата ми в същия този двор – оцелелите писма на неговата по-голяма сестра София (Софка) Петкова-Мурдарова, в които семейната трагедия в този софийски дом наистина оживява. Сякаш чрез тях споменът се спуска по каменния корниз на дома и се връща с песента на щурците в двора, звучащи ту звънко като цимбал, ту приглушено като арфа, тъй както пеят с лъха на зноя и дъждовете.
Как обаче изглежда историята на Никола Петков от първо лице, през очите на неговата сестра? Писмата са се съхранили по чудо, благодарение на едно приятелско семейство – Евпраксия (Сиса) и Евстати Статкови, които ги пазят и носят грижливо в един куфар из всички места, по които са изселвани – Ловеч, Елин Пелин, Дупница, Сапарева баня, селата Мусачево, Бухово и Горни Богров. През 1966 г. „народната власт“ явно решава да се отърве от тях и ги пуска да заминат за Гърция. Те, разбира се, не се връщат в НРБ. Адвокат Евстати Статков успява да замине за Франция заедно със съпругата си, където му отпускат пенсия като дългогодишен служител на Френско-българската ипотекарна банка. Куфарът с писмата остава в България, поверен на отговорно пазене у друго приятелско семейство с трудна съдба. През 2000 г. писмата са издадени от тяхната дъщеря – историчката Здравка Ракова.
Кореспонденцията започва веднага след като София Петкова е принудена да напусне дома на улица „Шишман“. Тя още не се е съвзела от сполетялата я трагедия с брат ѝ, както и от онези ужасяващи последни 72 часа от неговия живот (19–22 септември 1947 г.), когато тя, бидейки единствената му жива роднина, прави всичко възможно, за да го спаси от глутницата побеснели врагове. Пише прошения до Георги Димитров и Васил Коларов. Позовава се на покъртителната съдба на своето семейство. Бащата – Димитър Петков, опълченец от Шипка и съратник на Стамболов, е убит като министър-председател на улицата през 1907 г. По-големият брат – Петко Д. Петков, съратник на Стамболийски – загива през размирната 1924 г. от куршума на полицейския агент Каракашев, който уж няма нищо общо с управлението на Александър Цанков и Военната лига. И ето че сега най-малкият брат Никола поема към семейната Голгота в опит да опази почти изчезващата българска демокрация. В изложението си до Коларов тя пише, че различията в политическите убеждения не би трябвало да влияят, че комунистите, както и нейният брат трябва да работят за благото на страната.
Каква наивност!
На 22 септември 1947 г. в. „Работническо дело“ излиза със съобщението, че Никола Петков е екзекутиран. Няма прощално свиждане с близките. Няма посещение от неговия адвокат. Нито последно причастие, дадено от свещеник (каквото е било изричното му желание). Обстоятелствата около смъртта му тънат в тайна, из София ходят най-страшни слухове. Включително, че ген. Кирил Станчев е капитулирал и е признал „участие“ във военен заговор, след като са му показали в 115-а килия трупа на изтезавания до смърт Никола Петков. За да е ясно какво могат да сторят и с него… Мълвата говори за наистина страшни неща.
Затова писмата на София Петкова ни дават една наистина уникална гледна точка. На 10 октомври 1947 г. идват да я вземат от същия този дом, казвайки ѝ, че е за „малък разпит“. Тя не може да „възрази“. Водят я в сградата на „Лъвов мост“. Там чака за разпит час и половина, накрая идва „млад господин“, който я „моли“ да го последва. Което и тя прави. Качва я в лека кола, казва ѝ, че отиват на гарата. Оттам тя трябва да вземе влака и да замине за Свищов, където е изселен мъжа ѝ. Тома Мурдаров, предприемач и собственик на поземлени имоти, е потомък на опълченец. Баща му е бил сподвижник на Димитър Петков. Той е втори съпруг на София, след като първият ѝ мъж – Васил Краварев – дипломат от кариерата, служил в легацията в Лондон, загива в Балканската война през 1913 г. край Петрич.
Така София Петкова тръгва по нейните думи „гола и боса“ – само по рокля и с дамска чанта за Свищов. Хваща пътническия влак, прекачва се на гара Левски и призори се появява в дома на съпруга си, който смаян я вижда да слиза без никакъв багаж от файтона, пита я да не е дошла с аероплан.
Това е „аеропланът“ на народната власт. С него сестрата на Никола Петков прекрачва в новото си „социално битие“ – на „изселено лице“ и сестра на „враг номер едно на народа“. Тя никога повече няма да се върне на улица „Шишман 12, а София ще си остане за нея непостижим блян. Тепърва ще установи колко много неща ѝ липсват. Не само в материален план. Дълго време живее върху неразопаковани сандъци, които близки и познати ѝ пращат от София. Докато могат. Скоро цялото имущество в нейния дом бива конфискувано и пренасочено към новите властимащи. Такава е практиката по онова време.
В досието на Никола Петков има няколко поразяващи фотографии. На една от тях сестра му София по домашен халат, с поглед, пропит с нескрит ужас, е заснета в стая на горния етаж, а на леглото от широко разтворените гардероби са извадени ризите и вратовръзките на земеделския водач – да се види какъв „думбазин“ е той. И че не е никакъв лидер на бедните земеделски стопани. Евтини, но ефектни трикове, които до ден днешен хващат дикиш.
Имало е и специално издание на кинохрониката с тези кадри и с ударно изготвен дикторски текст. Не го намерих.
Но в интернет има кратки откъси от кинохрониката на процеса срещу Петков, издържани в същата стилистика. Вътре са зетят му Тома Мурдаров, политическият му съмишленик Петър Коев, набедени дейци на БЗНС. Иронизират дори начина, по който неговият адвокат го защитава….
Виждаме колко отслабнал е Никола Петков. Костюмът просто виси по тялото му. Дали му е оказвано „физическо въздействие“? Твърдят, че на този етап са се ограничавали само с психологическо и вербално насилие. Най-страшното идва преди изпълнението на присъдата, когато Георги Димитров и Москва му отмъщават за всичко.
На един кадър виждаме как той обхваща главата си с две ръце. Пропагандата тържествува: проява на слабост. Истината е друга, прочетох я в книгата на Верне и Бернар-Дерон. От младини Никола Петков има неврологичен проблем – тремор на ръцете, който се засилва при силно напрежение и става неудържим. Ето го и най-простото обяснение на тази „поза“.
Още от първото писмо на София Петкова става ясно, че тя ден и нощ се връща към този процес. И премисля наново всичко. Пише до приятелката си Сиса: „Все трябва да понасям нещо вън от големите страдания по моя брат“. За да заяви открито: „Изглежда, че няма да ми разрешат да пренеса Колчо“.
И тук тихомълком, тъй като има страх от „тайно четящите“, тази кореспонденция, разкрива една от най-болезнените „семейни тайни“. Никой от семейство Петкови не присъства на погребението на Никола Петков. Комунистическата власт държи то да се извърши без много шум – да няма „героизация“. Едва по-късно им посочват мястото и парцела. И там според Верне и Бернар-Дерон (позоваващи се на публикации в британската преса) се случва нещо невероятно. В първата седмица на октомври трима американски парламентаристи извършват важен жест, който трябва да демонстрира подкрепата на свободния свят към България. Карл Хач, Джон Дейвис Лодж и Уолтър Х. Джъд на път за летището купуват голям венец с цветя и го полагат на гроба на Никола Петков, за да му отдадат почит. След тяхното заминаване вътрешният министър Антон Югов – вероятно със съгласието на вождовете Димитров и Коларов – взима мерки. Една нощ през октомври 1947 г. тялото на Никола Петков е изровено от гроба и преместено на неизвестно място. Войната срещу лидера на свободната опозицията в България – мъртъв или жив – продължава.
Още повече че международният отзвук от процеса срещу Никола Петков е огромен. За него се застъпват както папа Пий XII, така и леви политици като Леон Блум и Едуар Ерио, писатели като Албер Камю и Франсоа Мориак. Камю пише във в. „Комба“, обвинявайки политическото статукво в „свободния свят“: „Не ние предадохме либералите, социалистите и анархистите от народните демокрации в Източна Европа на съветските трибунали. Не ние обесихме Никола Петков. Подписалите споразуменията са тези, които се заеха с подялбата на света“. А френският философ персоналист Еманюел Муние в една своя статия в сп. „Еспри“ публикува следните разтърсващи редове:
Петков е български политик, за когото до онзи ден не знаехме нищо, съвсем нищо за неговата кариера, воля и характер. Но се оказа, че този Петков, осъден и екзекутиран, Петков, разпнат между социалистическия и свободния свят, Петков, смесващ чрез своята смърт истината и лъжата, очевидността и помрачението на разума, това сме самите ние, това сте вие, това е цяла Европа. Ако мъченикът Петков е антисъветски мит, то митът се сдоби с тяло. И той не дава мира на Европа. Не дава мира на комунистическата съвест. От две седмици всички ние се борим с този жив труп.
В същото време далече в Свищов една жена плаче, будейки се нощем при мисълта какво ли се е случило накрая с нейния брат. София Петкова е високообразована жена, завършила е престижен католически колеж в Париж, нейна съученичка е Лора Каравелова. В много от съхранилите се писма тя се извинява, че не владее достатъчно добре български, тъй като е получила френско образование. И дори отбелязва в полето – като тайнопис на френски – че тях ги следят и подслушват. Но основното в почти всяко писмо е „как сънува Кольо“. Все ѝ се струва, че ще го види или ще чуе гласа му отнякъде:
Щом се събудя през нощта, все го виждам с големите му сини очи как ме гледа и сълзите му текат, как храбро отива към бесилката и си разкопчава сам яката на ризата за смъртта си. Това е непрестанно всяка нощ и не мога да мисля за друго (4 декември 1947 г.).
И още: Той ми липсва толкова много, че всеки ден чувствам все по-силно неговата смърт. Всеки час, даже и през нощта, сърцето ми се свива от болка и аз извиквам гласно: „Милото ми момче, как ми отиде…“. И това е непрестанно като някоя луда! Но знам, че не съм луда, но трябва да излезе тоз вик от сърцето ми, защото инак се задушавам.
Докато чета тези писма в двора на последния дом на Петкови, много неща ми се изясняват. Всъщност те са имали друг, истински фамилен дом на две крачки оттук – на площад „Народно събрание“ 6, точно зад паметника на „Цар Освободител“. Но след бомбардировките от 10 януари 1944 г. от него остава само пепел. Изчезват семейните спомени, съхранила се е комай само една избледняла фотография от онова жилище – среща с роднини през 1930 г. На преден план там са София и Никола Петкови – заедно с майка им Екатерина Ризова, братовчеди и най-близки роднини като Тома Мурдаров. На заден план се вижда голям портрет на главата на фамилията Димитър Петков, навярно също изгорял в пламъците.
Именно след онази голяма бомбардировка Петкови си търсят нов пристан и наемат срещу доста висок наем фамилния дом на банкера Губиделников. Във военно време това не е никак лесна задача. А и Никола Петков е опозиционер, той е яростен противник срещу присъединяването на България към оста Рим-Берлин-Токио, известен поддръжник е на западната демокрация. Затова става един от основателите на Отечествения фронт, което се припомня и до ден днешен – неговото предложение обаче е тази политическа структура да се нарича Демократичен фронт, но комунистите не се съгласяват. Явно целта им не е била да се върви към демокрация.
В едно от писмата си София Петкова стига до следното заключение: Петко (Петков) създаде Единния фронт заедно с комунистите през 1923 г. и го убиха военните. Никола Петков създаде Отечествения фронт заедно с комунистите и те го убиха. Трагичната съдба на една фамилия.
С което гоненията над Петкови не свършват – на ред е Дими Петков, синът на София. В писмо от 14 април 1948 г. четем:
Много ми е жал за Дими, бедния! Намирам за много жестоко след всичко, което стана, и него да засягат. Не е ли той племенник на Петко, когото толкова възнасят? Защо трябва той зарад Кольо да пострада? Но нищо, добър е Господ и само човек да има търпение, всичко се плаща на тоя свят.
Дими Петков успява все пак да избегне арест и лагер, забягвайки в Югославия, и по-нататък в кореспонденцията името му се споменава шифровано. Вести за него пристигат чрез приятели от Рим и Париж, чиито писма (под надзор) все пак стигат до София Петкова.
Самата тя много съжалява, че не е пуснала италианския кореспондент Сапорито да живее в дома на „Шишман“ 12. Може би неговото присъствие там е щяло да им осигури някаква международна закрила, а синът ѝ Дими да запази, макар и за кратко, малката си стая на втория етаж. През 1948 г. домът е конфискуван по Закона за едрата градска собственост и всякакви спорове с хазаина Стефан Губиделников (на свой ред изселен от столицата) стават безпредметни. В дома се настаняват партийни величия, после го „демократизират“ и става детска градина, а през 80-те години, както си спомнят старите съкварталци, е „затворен разпределител“ за правоимащи.
София Петкова никога не се завръща в този дом и само мислено праща поздрави на стари съседи като г-н Попов от ъгъла с улица „Иван Вазов“ или на много „симпатичната г-жа Медичкова“, шапкарката от ъгъла на „6-и септември“ и „Славянска“.
Сянката на Никола Петков обаче продължава да витае из този дом. Когато д-р Г. М. Димитров се среща с него тук след завръщането си от емиграция, остава леко стъписан: Никола Петков има осанката на салонен аристократ и френски интелектуалец. Из джоба на сакото му се подава западен роман, особено близък е с втория секретар на френската легация писателя Ромен Гари. В него липсва „политически хъс“.
Френските му биографи Верне и Бернар-Дерон свидетелстват за същото. Пред тях той не крие колко много му се иска да остане да живее в Париж, в атмосферата на Латинския квартал, сред спектакли, музика и книги. От тях узнах и един неизвестен факт. През 1926 г., когато Никола Петков е на отдих в Биариц, там режисьорът Луиц-Мора заснема „Скитникът-евреин“ по Йожен Сю. За една от сцените са потребни статисти и режисьорът подканва няколко господа от близкия хотел да се включат в снимките на морския бряг. Никола Петков е на преден план. Би било интересно Националната филмотека да издири филма и да покаже тези кадри!
Смъртта на брат му Петко Д. Петков обаче коренно променя нещата. Така третият по ред Петков влиза в българската политика. Съответно и дворът на патрицианския дом на улица „Шишман“ 12 през 1946 г. се изпълва със селяни. Салоните на първия етаж са в епицентъра на битката за свобода в предизборната кампания. Тук на практика редакторът на зеленото „Земеделско знаме“ списва вестника си. БЗНС „Никола Петков“ е най-масовата демократична организация по онова време, членовете и симпатизантите на съюза са около 1 млн. души. И те са реална преграда пред предстоящата съветизация на страната.
Оттук, пресичайки площад „Народно събрание“, земеделският лидер отива на 11 септември 1946 г. в парламента, когато провежда и една от най-ярките си словесни престрелки с представителите на новата власт. Парламентарните дневници са я съхранили за поколенията:
Никола Петков: „Вие няма да спечелите народа на ваша страна с кръв и терор“.
Антон Югов (вътрешен министър): „Опозицията се опитва да предизвика безредици“.
Никола Петков: „Ръцете ви са целите в кръв“. (Ръкопляскания от опозицията.)
Антон Югов: „Опозицията се опитва да предизвика безредици, за да подпомогне международната реакция. Тя е против комунистите, против работническата класа“.
Никола Петков: „Ние не сме против работническата класа, ние сме против вас и вашата тирания. Ние сме против вас, защото вие убивате нашите хора“.
Антон Югов: „Опозицията носи вината за някои крайности по време на изборите“.
Никола Петков: „Вие носите вина лично“.
Антон Югов: „Самите хора отричат фактите, публикувани във вестника на Петков“.
Никола Петков: „Да, след като сте ги затворили в милицията. Там ще признаят и че се казват Югов!“
Антон Югов: „Никола Петков е участник в конспирации“.
Скоро в битката се включва и министър-председателят Георги Димитров, вече провъзгласен за „вожд и учител на българския народ“. На 28 януари 1947 г. от парламентарната трибуна Димитров повтаря едно от постоянните си обвинения, че опозиционните водачи до един са „чужди агенти“. Петков скача на крака и отвръща: „Вие говорите за чужди агенти. Аз никога не съм бил гражданин на чужда държава, нито съм бил на нейна служба…“.
Не на себе си от гняв, Димитров извиква: „Аз бях гражданин на великия Съветски съюз…. Това е чест и гордост!“
Никола Петков: „Вие станахте български гражданин дни преди изборите. Така съобщиха официално от Москва“.
Георги Димитров: „Аз ще те науча тебе!“
Развръзката не закъснява. 5 юни 1947 г. е един много горещ ден. Разказват, че жегата била незапомнена. В ранния следобед Никола Петков слиза от втория етаж на дома си на улица „Шишман“, наметнал лекото си сако, и се отправя към парламента. Народното събрание е свикано за заседание от председателя Васил Коларов, без да бъде представен дневен ред. По някаква причина комунистите са се разбързали. Сесията е следобедна, депутатите трябва да се явят в залата в 14.45 ч.
Цялата сграда на парламента обаче е опасана от милиция. От всеки народен избраник искат лична карта и парламентарен пропуск. Началникът на народната милия се перчи из парламентарните кулоари в новата си генералска униформа. Пуска се слух, че пак щял да идва някой съветски големец, за да вкара българите в „правия път“.
Предишната година Никола Петков е имал сблъсък със специалния пратеник на Сталин Андрей Вишински, бивш главен прокурор от прословутите скалъпени процеси през 30-те години. Тогава съветски пратеници посред нощ хлопат на вратата на дома на улица „Шишман“. Петков слиза по пижама и халат, отваря вратата и заявява, че в този час Никола Петков не се занимава с политика. Което не му се прощава. На другия ден Вишински в прав текст му казва „колко е дребен“ и какво го чака.
Сега обаче не е ясно какво са замислили комунистите. Петков е озадачен, в дневния ред се мъдри „дебат по проектоконституцията“. Удря звънецът за заседанието. Васил Коларов обявява, че има да направи важно съобщение, преди да продължи работата по дневния ред. Главният прокурор със санкцията на Софийския градски съд иска „оторизация“ за задържането на депутата Никола Петков.
Проправителственото мнозинство е на крака и крещи одобрително: „Браво!“, „Приема се!“, „Ура!“. Имат предимството на изненадата. Опозицията е зашеметена. Депутатите ѝ стоят ужасени и стреснати. Не знаят какво да правят. Някои стават и отиват да стиснат ръката на Никола Петков. Последно прощаване.
Никола Петков се изправя и извиква: „Това е противоконституционно!“. Думите му са заглушени от викове: „Вън!“, „Предател!“, „Шпионин!“ „На въжето!“.
Прекъсват заседанието и Коларов дава почивка от двайсет минути. Земеделците и социалдемократите се суетят. Петима депутати от опозицията решават да отидат в дома на улица „Шишман 12“, за да приберат някои важни документи. Както и да вземат от сестра му София неща за затвора: вълнено бельо, балтон, четка за зъби и сапун, две одеяла – затворническото „оборудване“. А други двама да отидат в централата на БЗНС и да уведомят дружбите в страната.
Напразно. Милиционерски кордони са опасали здраво сградата на парламента. Пробват да излязат от прозорците, гледащи към БАН. Безуспешно. Телефонните връзки в парламента също са прекъснати. Властта със съветски опит е помислила за всичко.
Парламентарният звънец дава началото на заседанието. Никола Петков няма подготвена реч, в ръка държи някои предварителни бележки. Гласът и ръцете му треперят. Силното вълнение си казва думата.
Микрофоните в залата са изключени по нареждане на Васил Коларов. Съответно и стенографите не записват. Не разполагаме с точен запис на последните думи на Никола Петков. В книгата на Верне и Бернар-Дерон има обаче резюме, изнесено от земеделец във Франция.
И тези думи звучат съвсем автентично, особено пасажи като този:
Пистолетът и въжето са ви едничките аргументи. Лично аз предпочитам друг аргумент – свободното слово. И от този аргумент вие, комунистите, се страхувате повече от всичко. Затова прибягвате до терор. Обаче сбъркахте адреса. Колко пъти съм ви казвал, че не ме е страх да умра. Никога не съм си водил телохранител, сред народа винаги съм ходил сам. Това доста се отличава от начина, по който вие там, от правителствените банки, се движите по улиците на собствената си столица. Наричате се народни представители, но ви е страх да се покажете от вашите бронирани домове, ако не сте под охраната на десетки автоматчици. Моят баща и той не се страхуваше от народа. Като беше министър-председател, винаги ходеше сам из улиците и за разлика от Георги Димитров винаги отказваше телохранител. Беше убит близо до тази сграда, защото неговите врагове, враговете на демокрацията и свободата, се страхуваха от свободното слово като вас, и като вас предпочетоха аргумента на куршумите. Преди двайсет години моят брат, тогава водач на партията, която днес имам честта да водя аз, също бе убит на софийска улица, също недалеч от тук. И той като баща ни ходеше сам, без никаква охрана. Той падна, жертва на хора, които предпочетоха аргумента на куршумите и които се страхуваха от свободното слово. Ако има някаква политическа традиция в моето семейство – ето я. И аз ще следвам тази традиция, както баща си и брат си. Ако трябва да свърша като тях, аз ще приема и това за част от семейната традиция. За онези, които обичат свободата, няма по-голяма привилегия от това да умрат в нейна защита.
Наистина историческа реч. Финалът е още по-впечатляващ.
Правителственото мнозинство иска да му запуши устата веднъж завинаги. Носят се заканителни викове: „Смърт на предателя!“, и скоро нищо не се чува от думите на Никола Петков. Той разбира, че няма защо да продължава. По лицето му се стичат капки пот и сълзи. Сграбчва с две ръце ръба на парламентарната катедра и извиква:
Да жи-ве-е сво-бо-да-та!
Повторя го отново и отново, натъртено, сричка по сричка. Опозицията разбира каква е целта му. Иззема „скандирането“, тъй присъщо на комунистите, с възгласите: „Ди-ми-тров!“ или „Ста-лин, Ти-то, Ди-ми-тров!“.
Така на 5 юни 1947 г. в българския парламент многократно отеква скандирането: Да жи-ве-е сво-бо-да-та!
Многократно. Пак и пак, и отново. Възглас, който няма да звучи дълги десетилетия, ще го чуем отново чак през 1990 г.
Накрая Петков и депутатите от позицията са бити и пребити още в парламентарната зала, включително с помощта на нахлулата милиция. И той никога повече не се връща нито в парламента, нито в последния си дом на улица „Шишман“.
А сестра му София наистина го сънува до сетния си час (12 ноември 1952 г.). И отново, и отново споделя в писмата до най-близката си приятелка: „Все Кольо сънувам, все него виждам как отива на Голгота. Какво е мислил и чувствал преди… Как е бил в затвора, на процеса. И тъй до безкрай…“.
