0
1860

„Жената от езерото“ на софийска сцена

„Жената от езерото“, фотографии Асен Димитров

Историята на оперите на Росини у нас е твърде ограничена – тя включва много пъти „Севилският бръснар“ и „Пепеляшка“, по-рядко „Турчинът в Италия“, „Италианката в Алжир“, „Крадливата сврака“, „Брачната полица“, „Граф Ори“… Затова когато акад. Пламен Карталов обяви, че ще постави „Жената от езерото“, започна трепетното очакване за мен. Познавах операта подробно от различни записи. Това е една от онези творби, които изискват съвършено подбран състав, защото всяка неточност съсипва финия баланс. Да посегнеш към тази опера се смята за проява на висш пилотаж от страна на всеки театър или фестивал. Официалната дискография включва едва няколко регистрации, за които се ангажират най-добрите оперни гласове. След 1860 г. тя не е поставяна на сцена. Съживява я Тулио Серафин във Флоренция през 1958 г. Следват още десет години пауза и постановка в Лондон с Кири Те Канава. Между 1968 и 2000 г. различни театри и фестивали си позволяват лукса да играят Жената от езерото“. Ще спомена спектакъла от 1981 г. в Хюстън, който гостува в „Ковънт Гардън“, Лондон. Същата година оперният фестивал в родния град на Росини Пезаро прави премиера. Ще отбележа, че едва през 1992 г., за 200-годишнината на Росини операта е поставена в Миланската Скала. В Париж първата постановка е още по-късно – през 2013 г. Последната е в Лозана от 2018 г.

В много от тези постановки ролята на крал Джеймс V се изпълнява от Рокуел Блейк или от Хуан Диего Флорес. Специално трябва да отбележа и българското присъствие в тези звездни състави. Това е Дарина Такова, която изпълнява партията на Елена под диригентството на Рикардо Фридза през 2004 г. в Сан Себастиан. В състава са Хуан Диего Флорес, Даниела Барчелона, Грегъри Кунде и Симон Орфила.

На 9 юли 2021 г. и Софийската опера се присъедини към списъка с театрите, включили в репертоара си „Жената от езерото“. Но преди да стигнем до премиерата, ми се иска да разкажа една от интересните истории, свързани със сценичния ѝ живот. Изабела Колбран – Елена, Бенедета Розмунда Пизарони –Малкълм, Джовани Давид – крал Джеймс V, Микеле Бенедети –Дъглас, Андреа Нодзари – Родриго – това са първите изпълнители на премиерата, състояла се в театър „Сан Карло“, Неапол, на 24 септември 1819 г. под диригентството на самия автор. Един от страстните почитатели на Росини, Стендал подробно е описал спектакъла.

„Декорът представляваше самотно, диво езеро в северна Шотландия, по което жената от езерото, точно както е името ѝ, се разхожда в лодка, която сама управлява. Този декор беше шедьовър. Въображението на всички беше завладяно от Шотландия и очакваха приключението. Госпожица Колбран, водейки много грациозно лодката, изпълни първата си ария, и то много добре. Публиката изгаряше от желание да я освирка, но нямаше никакъв повод. Последвалият дует с Давид (Уберто) беше представен много артистично. Най-после се появи Нодзари (Родриго). Явяването му беше от дъното на сцената, което беше твърде далече. Арията започва с портаменто – Eccomi a voi, miei prodi. Той даде толкова сила на тези първи ноти, че те можеха да бъдат чути чак на улица „Толедо“. Но тъй като беше далеч и не чуваше оркестъра, това „портаменто“ се оказа с четвърт тон по-ниско. Още чувам онзи вик, изтръгнал се от зрителите в партера, които най-после имаха повод да свиркат. Ръмжене да стадо лъвове при отварянето на клетката, Еол, изпускащ на свобода бушуващите ветрове – това всичко е нищо сравнено с яростта на неаполитанската публика, оскърбена от фалшивата нота, получила справедлива причина да задоволи дълбоката ненавист…

Арията на Нодзари беше последвана от рицарски хор, славещ предстоящата битка. Идеята на Росини е била да заимства трите оркестъра от бала на „Дон Жуан“ (на Моцарт). Той разделя оркестъра на две – за хора на рицарите и военен марш с акомпанимент на тромпети, които след като се явяват поотделно, засвирват едновременно. Този ден в двореца имаше гала: нямаше придворни в залата и нищо не можа да попречи на изключителното веселие на младите офицери, изпълнили „по заслуги“ първите пет реда на партера, които преди това са пийнали за здравето на краля. Един от тях при звука на тромпетите започна да имитира с бастуна си препускащ кон. Публиката веднага възприе идеята и в миг партерът сякаш се оказа пълен със 150 ученици, които с всички сили имитират галопиращ кон. Слухът на бедния композитор не можа да понесе подобен шум и той се почувства зле. Но още на следващия ден публиката на Неапол поправи грешката си и отдаде заслужен триумф на творбата на Росини.“

Разбира се това е само една от прелюбопитните истории, свързани с постановките на различни оперни заглавия. Тези истории продължават и днес, стига да има кой да ги разкаже. Ето, че стигаме до българската премиера на операта „Жената от езерото“. С нея беше открито второто издание на фестивала „Музи на водата“ на езерото Панчарево – една от летните сцени на Софийската опера. От 9 юли до 17 септември там ще бъдат играни около петдесет представления – опера, балет и мюзикъл.

Откриването, разбира се, имаше официална част, в която акад. Пламен Карталов, Йордан Гюров – кмет на община Панчарево, и меценатът Георги Спасов поздравиха публиката. „Във виртуозността и изразните средства на музикалния език на композитора, динамиката, цветовете и контрастите търся да отговарят на белкантовата бравурна палитра с нова и допълнителна енергия за сценично изграждане в действие с детайлно ярки и със силна воля характери – споделя Карталов. – Операта „Жената от езерото“ е поредната перла в стремежа ни към нови и неизвестни у нас заглавия…“

„Жената от езерото“

Удобно разположена на новата трибуна, публиката посрещна диригента Франческо Роза и магията започна. По огрените от залязващото слънце води на езерото се приближава лодка с платна, която ефектно е изтеглена на сцената. В нея е Елена, чието явяване е белязано с красивата ария Oh mattutini albori, в която пее за любовта си към любимия Малкълм. Темата от тази ария се явява многократно в операта, точно когато става дума за нейните чувства. Унесена в любовни мечти, тя среща преоблечения като ловец крал Джеймс V, който ѝ се представя като Уберто и веднага е запленен от красотата ѝ. Елена предлага подслон на странника. Дуетът е в две части, изпълнен с вокални предизвикателства и нежни пасажи, разделени от две хорови сцени. В него Уберто разбира, че е попаднал в дома на своя враг Дъглас, че това е дъщеря му, която е сгодена за рицаря Родриго. Накрая Елена изпраща госта си, като му предлага да го преведе на другия бряг.

Идва младият шотландски воин Малкълм, който в красива ария с речитатив и каватина излива възхищението си и огромната си любов към Елена: Mura felici – Elena! oh tu, ch’io chiamo – Oh quante lacrime. Бащата на Елена Дъглас се опитва да втълпи на дъщеря си дълга да се омъжи за избрания от него воин: Taci, lo voglio, e basti. Срещата между влюбените е претворена в прелестен дует – Vivere io non potrò.

Тук идва сцената, тъй забележително описана от Стендал. В софийската постановка явяването на Родриго беше решено изключително ефектно. Войнът беше покачен върху огромен метален орел с блестящи очи, който разклати крила, довеждайки водача на шотландците. Приветстван от воините, той изпълнява екстремна ария в няколко героични и лирични части, в която изразява желанието се за победа – Eccomi a voi, miei prodi. Точно както пише Стендал, първите тонове са забележително грандиозни. Трибуната беше огряна от светлинките на десетки телефони, извадени, за да запечатат мига, което се случи още няколко пъти по време на спектакъла. Слава богу, нито един със светкавица.  

Финалната сцена на първата част е свързана с опит да бъде затвърдена връзката на Елена с Родриго, както и с призив на Родриго към свещените люде да призоват подкрепата на боговете. Извън Росини Пламен Карталов беше вмъкнал една ритуална сцена с шотландска гайда, барабан и популярната Scotland the Brave, след което ни върна в партитурата за финалния хор, предвещаващ победата.

Второто действие открива великолепната мечтателна ария на Уберто (крал Джеймс) Oh fiamma soave. В следващия момент се явява и Елена, обектът на толкова нежна страст. В разгърналия се дует става ясно, че кралят няма да получи сърцето ѝ. Запленен от искреността на момичето, той ѝ подарява пръстен, казвайки, че го е получил от самия крал, когото е спасил. Дуетът е изумително красив, труден и по нещо ми напомни последния дует на Норма и Полионе от „Норма“ на Белини. Но това е само една бегла асоциация.

За най-голямо нещастие тази сцена вижда и Родриго. „Ти от кой клан си“, пита той преоблечения крал и разбирайки, че мъжът пред него подкрепя краля, вади меч и въпреки опитите на Елена да успокои страстите двамата започват битка. Това е една от онези сцени, създадени от Росини, на които винаги съм се възхищавала – ефектни, трудни и за интерпретация, и за сценична реализация, които разкриват по най-забележителен начин виртуозните идеи на автора и потенциала на певците. Следващата сцена е свързана с още една великолепна ария – на младия Малкълм, готов да се жертва за любимата и родината, Ah si pera: ormai la morte.

Изминало е малко време. Родриго е загинал в битката, Дъглас и Малкълм са пленени, а Елена е тръгнала да търси краля, за да ги спаси. Това научаваме от една съвсем кратка и много красива ариета на Серано.

Елена среща Уберто и му казва, че търси краля. „Ще го видиш след малко“, отговаря той и наистина след една хорова сцена вече в царски одежди той се явява пред нея. Елена е стъписана, но му показва пръстена и иска баща ѝ и любимият ѝ да бъдат спасени. Кралят е щедър и обявява годежа на Елена и Малкълм. Операта завърша в ефектното, прочуто рондо на Елена Tanti affetti in un momento – Fra il padre e fra l’amante. А още по-ефектно беше и решението на финала. След като е спасила всички, вместо да се хвърли в обятията на очакващия я Малкълм, Елена се качва на лодката, с която пристигна в началото, и се отдалечава. Сама. Може би готова за нови приключения! Или разочарована от толкова герои, които трябваше да спасява!

„Жената от езерото“

Припомням си преживяното и се чувствам щастлива. Заради срещите с екипа имах възможността да чуя три репетиции, от които едната генерална, и премиерата. Имах възможността да проследя сътворяването и музикално, и сценично на операта. Чух двата състава, равностойни, може би с акцент върху премиерния. Лукс, който си позволи Софийската опера – шест тенора! – аржентинец и българин като Уберто – Франсиско Брито и Хрисимир Дамянов, чилиец и италианец като Родриго – Диего Годой и Валерио Борджони, венецуелец и българин като Серано – Рейналдо Дроз и Ангел Антонов. И невероятните дами Мария Радоева и Станислава Момекова – Елена, Виолета Радомирска и Александрина Стоянова – Малкълм, Весела Янева и Цвета Сарамбелиева – Албина. Достойните бащи на главната героиня бяха Петър Бучков и Стефан Владимиров.

Акад. Карталов е търсел ефекта на зрелищност и вписване в околния пейзаж – машинарии, плавно движещи се декори, разбира се, огнени сцени, включително и на финала. Костюмите на Християна Михалева-Зорбалиева бяха ефектни, като единствено останах учудена от твърде екзотичния, повече с азиатски привкус изглед на танцуващите жреци, както и от накуцващия им танц, който дори внесе смут във финалната сцена на първо действие (подготвен от Риолина Топалова). Написано е, че сценографията е на Пламен Карталов и Борян Белчев. Разбрах, че дърветата, които оформяха пространството, всъщност са водорасли. Те бяха ефектни, но след като падна мрак, т.е. към края на първо действие. На дневна светлина цялото светлинно очарование, изградено от Емил Динков, се губеше и изпъкваха металните конструкции.  

За изпълнението – два състава, два погледа към операта и пресъздаването на образите. Задълбочена трактовка на образа на Елена направи Мария Радоева – певица, която има завидна кариера в Европа. Тя придаде по-голяма плътност на вокалната партия. Изравнен, красив, матов и вълнуващ тембър. Мария беше горда и дори леко надменна благородничка, която омекоти поведението си само в сцените с любимия Малкълм.

„Операта, разбира се, трябва да се изпее, но все пак е визуално изкуство и съм за всякакви експерименти, които правят нещо още по-красиво, по-ефектно. Миналата година трябваше да изпея тази опера в Загреб, но постановката отпадна, така че бях готова. Това е моя роля. Нито за миг не се поколебах, когато получих предложението от акад. Карталов“.

Ефирна, дружелюбна и ведра беше Станислава Момекова като Елена. Светлина струеше от гласа и поведението ѝ. Образът беше по-земен, по-очарователен. Младежко вълнение излъчваше Станислава, което напълно подхождаше на идеята на автора. Тя забележително се справи с вокалните предизвикателства, които Росини поставя пред певиците. „Музиката е изключително трудна, майсторска, бравурна. В нея има събрани толкова красиви мотиви, които остават в сърцето ти. Маестрото ми се обади и каза: „Виж за какво става въпрос“. Прибрах се вкъщи, звъннах и казах: „Приемам“. Защото обичам Росини, обичам да ми е трудно и да е красиво“.

Станислава Момекова и Хрисимир Дамянов в „Жената от езерото“

Франсиско Брито развълнува публиката със замаха на интерпретацията на партията на Уберто, крал Джеймс V. Типичен героичен Росиниев тенор с добра техника и умение да поставя акцентите, както във вокалните моменти, така и в сценичното си поведение. Още от първото му явяване знаеш, че това е главният герой. „Преди година и половина бях в София като турист и много ми хареса, а ето сега съм тук като солист в оперен спектакъл. Пял съм няколко пъти на открито, но никога на езеро. Последният ми спектакъл беше през февруари във Верона. Аз съм се специализирал конкретно в Росиниевите герои. Уберто е дебют за мен“.

Както споменах, партията на краля е забележително трудна и ефектна и Хрисимир Дамянов се представи удивително успешно в нея. Без да пресилва гласовите си възможности, с много музикалност и изисканост той преодоля почти неизпълнимите вокални рулади, които авторът е поверил на този герой. Без да демонстрира прекалена агресивност, той завладя с елегантното си поведение. „Това е поредният Росиниев герой в репертоара ми. Той е смел и решителен, и точно тази смелост и решителност, Росини представя музикално с по-спинтово пеене, което прави ролята още по-предизвикателна. Има ги и типичните фиоритурни пасажи, а като тонов обем диапазонът е доста голям.“

Диего Годой – Родриго, е моят фаворит в тази постановка. Воин от начало до край. Няма как да не се възхитиш на жизнеността, неизчерпаемата енергия, плътния и гъвкав глас с пробивни и сигурни пределни тонове (а те при този герой са неизброими) и нежна кантилена. Явяването му на огромния орел беше още по-ефектно заради забележителното му гласово великолепие. „Оперният си дебют направих в Чили. След това дойдох в Европа. Живея във Франция. Пях в Болшой театър, в „Пътуване до Реймс“, както и в Пезаро. В България се чувствам много добре. Колегите, с които работя са невероятни.“

И тук имаше два различни погледа към образа. Валерио Борджони беше по-разсъдливият воин. Чудесен глас, овладяно поведение, чудесна техника за певец, който е на сцена само от три години. „Тази роля да мен е дебют. Дебют е и да пея на открито. Не мога да се оплача от липса на ангажименти. Кариерата ми започна преди три години с „Травиата“ на Верди. Имах още дебюти – в заглавните роли във „Вертер“ на Масне, в „Приятелят Фриц“ на Маскани. Дебютирах и като Рудолф в „Бохеми“ на Пучини. Ще затвърдя ролята в постановка на Рената Ското.“

Винаги съм се възхищавала на Виолета Радомирска – красив, вълнуващ, плътен мецосопран, която за щастие в последно време по-често пее тук. Макълм е още една перла в короната ѝ от образи, които тя претворява с голямо майсторство и артистичност. Впрочем влюбеният воин много ѝ приляга. „Да се събере състав за тази опера е цяло чудо. Всяка една от ролите е написана по възможно най-бравурен, виртуозен начин. Певческите критерии са толкова високи, че в един театър да има певци, които да могат да изпълнят всичките персонажи, е почти равен на нула. Това е опера, която се изпълнява по фестивали.“

Голямо браво за Александрина Стоянова! Младата певица защити образа с умение и много артистичност. Не съм я гледала в толкова ярка и трудна роля, но смятам, че много ѝ подхожда – на стройната фигура и умелото водене на фразата. „Възможността да претворяваме Росини у нас е мечта за всеки мецосопран, а за израстването ми тази роля дава изключително много. Работихме много задълбочено с Франческо Роза, с нашите пианисти в операта. Това е първата Росиниева мъжка пария за мен. Героична и много различна от всичко, което съм изпълнявала досега. Изключително техничен, белкантов стил. Привилегия е да участвам в българската премиера на операта, и то точно на това място, защото езерото е магнетично.“

За жалост Росини не е дал голям размах на басовия герой Дъглас. Една ария и няколко сцени, без особена ефектност. Разбира се, сравнени с останалите изброени до тук герои. Петър Бучков и Стефан Владимиров бяха достойни бащи и защитници на родината. По-сдържан и величествен беше Петър, докато Стефан наблегна повече на войнствената страна на образа. „Това е първата ми Росиниева опера серия – казва Петър Бучков. – Росини не е лесен за пеене и в буфо репертоара, а сега виждам, че и тук има доста вокални изпитания, с които всеки един от певците трябва да се пребори. Приятно съм изненадан, че успях на тази възраст да се справя с тази роля.“

Ще спомена и представянето на останалите певци, на които бяха поверени по-малките роли и които бяха на много високо ниво, като дори ариетата на Серано получи аплодисментите на публиката. Няма да забравя и двамата поканени гости за ритуалната сцена – Мартин Лямов – шотландска гайда, и Георги Петров – ударни, както и Камен Иванов, подготвил сценичния бой.

„Жената от езерото“

Заради нестабилното време оркестърът беше поместен в отделно помещение отстрани на трибуната, твърде далеч от певците. Контактът се осъществяваше с екрани. Оркестърът беше впечатляващ. Франческо Роза уверено водеше певците. Явно и предварителната му работа с тях е била задълбочена. Известни неудачи имаше при включването на хора, въпреки че много от ансамблите се получиха на много добро ниво.

Не зная как ще продължи животът на операта „Жената от езерото“ на българска сцена. Много се надявам да бъде представена и в зала. Тогава ще липсва прелестната атмосфера на откритото пространство, но пък ще заблести забележителната трудност на партитурата. Българският състав е налице, а и младите чужденци, които са в началото на кариерата си, сигурно биха се върнали отново в София. И тогава присъствието в залата е задължително.

Светлана Димитрова е завършила Френската езикова гимназия в София и Българската държавна консерватория, специалност „Оперно пеене“. От 1986 г. е музикален редактор в Българското национално радио. Била е в екипа на няколко музикални предавания, сред които „Алегро виваче“, „Метроном“, както и автор и водещ на „Неделен следобед“, „На опера в събота“, „Музикални легенди“ и др. Създателка на стрийма „Класика“ на интернет радио „Бинар“ на БНР. В момента е заместник-главен редактор на екип „Музика“ на програма „Христо Ботев“.
Предишна статияЗащо все простаци…
Следваща статияКак може да „имаш“ Бог?