Преди време, в навечерието на 8 март, Анна Ангелова ни беше поканила в предаването „Библиотеката“ – мен и Кристин Димитрова да говорим дали има женско писане. Щекотлив въпрос, особен, пък и сложен: не съм сигурен например, ако вземем абзац от Агата Кристи или Патриша Хайсмит заедно с такъв от Дашиъл Хамет или Ърл Стенли Гарднър, в който не се споменават характерните им герои, дали ще успеем да разпознаем кои слова са излезли изпод перото на жена и кои на мъж. Но пък ако погледнем нещо написано от Дафни дю Мюрие и друго от Жорж Сименон, веднага ще установим съответно женското и мъжкото писмо. А ако би ни се паднала възможност да попитаме Джудит Бътлър, Елен Сиксу или Люс Иригаре за спецификите на женския почерк, и трите вероятно щяха да ни погледнат снизходително и да ни отговорят умно – добре артикулирайки думите, за да ги разберем: „Един женски текст не може да не бъде повече от подривен. Той е вулканичен; с написването си той издува кората на старата собственост, носеща мъжките инвестиции, няма друг начин“ (Елен Сиксу „Сънят на Медуза“). „Собствената стая“ никога не е налице, за нея трябва да се пребориш, да си я извоюваш; никой не знае това по-добре от Виржиния Улф. Но женско ли е нейното писане?… „Вълните“ например, или „Годините“? Че даже и „Орландо“, най-вече „Орландо“…
С Кристин не успяхме да отговорим на въпроса. По-скоро бяхме уклончиви, според зависи: трудно и за двама ни беше да установим каквито и да са негови специфики в писането на Елена Алексиева, в „Свети Вълк“, да речем; или в това на Здравка Евтимова… Прекрасни авторки, водещи фигури в съвременната българска литература (прочее, тенденция доста отчетлива днес – жените са все по-силна част от литературата ни; толкова силна, че без тях тя трудно би могла да се задържи здраво на краката си); едва ли обаче фактът, че са жени, играе за писането им някаква роля. И тогава се сетих: има една българска авторка, изключително талантлива, в чието писане женското не просто може да се разпознае, в писането ѝ всъщност женското е всичко: същина, органика, цялостност и плътност – Мирела Иванова. Стиховете и разказите ѝ – въплъщение на женското; такава е и пиесата ѝ „Бележките под линия“, поставена от Катя Петрова в НТ „Иван Вазов“, сцена на ІV етаж.
И това не е само защото всички герои в „Бележките под линия“ са жени, нещата са по-дълбоки. Стигат до сърцевината на всяко (или поне почти всяко) женско битие: любовта, успеха, семейството, децата, остаряването, самотата, близките, шансовете – пропуснати и бъдещи; изобщо горчивините и сладостите на живота с всичките им прелести и неблагополучия. В центъра е вече позастаряващата актриса Юлия Знеполска (Мария Каварджикова) – с големи успехи, но преминали, със слава, но залязваща, с очаквания – никакви. Мария Каварджикова измъква точно тази носталгична нотка от същността на героинята си – лесно наранима жена, която като че ли живее повече с миналото и в миналото (символът на роклята с бели точки): тя знае и го показва, че може още, много още, но никой сякаш повече не се интересува от нейното можене; оставена е на доизживяване, да си спомня сладките предишни дни, когато животът ѝ е поднасял само пасти и торти, не оцет и горчица. Разбира се, това на сцената, в живота нещата съвсем не са така захаросани: мъжът ѝ умира млад, оставя я с невръстни дъщери-близначки, след смъртта му тя изкарва бурна любов с преподавател от университета, но той внезапно, неочаквано, изневиделица си стяга куфарите и потъва вдън земя (или отвъд земя – заминава за Америка).
Несгодите рефлектират върху близначките: едната, Биляна (Ана Пападопулу), е убедена, че майка ѝ сама си е виновна, идеализира, от една страна, мъртвия си баща, а от друга – поема сякаш напук поприще напълно различно от това на Юлия (прочее, тя дори не ѝ вика „майко“): превърнала се е в успешна бизнес дама и с нарочна кичозност и натраплива надутост демонстрира материалния си успех пред не твърде богатата си, постоянно безпарична майка. С показни жестове изявява пренебрежението си – макар то да е повече маска, отколкото вътрешна убеденост: тя се нуждае от семейството си най-малкото поради това, че да има къде да дефилира с успеха си, но и също, за да извежда всеки път съзнателно избраната си различност от всички тези нейни роднини – завеяни и отнесени, непрактични и даже на моменти безпомощни. А най-безпомощна е като че ли сестра ѝ Бистра (Илиана Коджабашева): с две деца, със съпруг, когото тя обича до полуда, той обаче – не; чак я презира за слабостта ѝ към него. Тя пише стихове, но той е геният; тя е майка, но забравя децата си, обсебена от страха, че ще бъде изоставена; тя е добър преподавател, но се облича като „клошарка“, както казва сестра ѝ Биляна и както е убедена майка ѝ, точно защото няма никаква увереност в себе си на заслужаваща да бъде харесвана и обичана жена.
Най-малката Нина (Ирина Митева), „изтърсачето“, плод на греховната любов на Юлия, е въодушевена, че навършва пълнолетие; всъщност нейният рожден ден е завръзката на пиесата и той я прави лекомислена, пърхаща, с убеждението, че всичко, що хвърчи, се яде. Тя също има своите търкания с майка си: обича един човек, когото Юлия не одобрява, не ще и да чуе за него, свирайки като щраус главата си пред възможните неприятности (сигурни според нея), които тази любов ще донесе; Нина обаче храни илюзиите, че няма как – той, възлюбеният ѝ, ще се промени, заради нея ще се промени. Юлия не е толкова наивна, знае, че житейската правда безжалостно чупи подобни фантазии, като сухи съчки ги чупи; ние, зрителите, също го знаем и някак ни става жал за това толкова уязвимо простодушие. Уязвима е Нина и по друга линия – майка ѝ не ѝ е казала кой е баща ѝ, за него тя не знае нищо, ни-щич-ко. Постепенно, с развитието на действието, тайната се разбулва: в магазина за дрехи, откъдето тръгват събитията, държан от Магда (Вяра Табакова) – поклонница и почитателка на Юлия, все става дума и за нейния забягнал син, и от дума на дума, от реплика на реплика се разбира, че той изглежда е митичният баща. Това разбулване и изобщо развитието на действието са построени постановъчно изключително удачно: започва се с една романтика – малко престорена и сякаш нарочно проигравана в стила на „Чайка“ (Нина затова и има името си, заради Нина Заречная), на сцената се появява най-напред антагонистът на цялата тази насилена възвишеност Биляна, чиято линия е продължена по великолепен начин в гримьорната на театъра от Параскева Джукелова в ролята на Лора – колежка и приятелка на Юлия: цинична, изгубила всякакви илюзии, скептична, но цялата тази маска прикриваща и защищаваща едно твърде накърнимо същество; накрая апартаментът на Юлия, където настъпва развръзката – сурова реалност, без розови фантазии, без самозаблуди и химери. Романтизъм-скептицизъм-реализъм: една своеобразна низходяща парабола, тръгваща от много високо, падаща много ниско, но в крайна сметка изравняваща се и съобразяваща се с действителността. Прочее, не е ли това изобщо животът и по-конкретно животът на жената: романтични блянове (принцове и други такива на вран кон) – скептически отрезвявания (никакъв принц, Гошо от махалата) – примиряване с реалността (семейството, децата, бита). „Бележките под линия“ изкарват под линия тъкмо мечтите, за да оставят на преден план единствено грубата, неподправената, жестоката действителност.
Та ето един от белезите на женското писане – то е писане тъкмо за белези; за белезите, които съществуването оставя върху всяка индивидуална съдба. Белези, които вулканът оставя по коравата земя. В това отношение пиесата „Бележките под линия“, а и цялата творчество на Мирела Иванова е емблематично, един образцов пример за женско творчество, за женско писане: тя толкова добре, толкова навътре, толкова изцяло познава женската участ, че може да я изкаже и я изказва по най-съвършен, по най-изкусен начин; най-издълбоко. Така да докосне публиката, че да я принуди да разбере тази участ; да я погледне с искрени и учудени очи. И като я погледне, може би най-важното да разбере: жените са винаги над линия и никога не могат да бъдат просто бележки под нея, защото те я чертаят тази линия – линията на живота.
А когато зрителят разбере тази истина, да се научи най-сетне да щади жената…
