Начало Идеи Гледна точка Жените от пазара
Гледна точка

Жените от пазара

1544
Пабло Пикасо, „Три жени“, 1908 г.

Те бяха пет приятелки. Продаваха на пазара плодове и зеленчуци. Имаха си, разбира се, имена, но тук ще ги наречем Палечка, Показалечка, Средка, Безименка и Кутра. От тях млада беше само Палечка. Показалечка и Средка минаваха четиридесет, Безименка беше над петдесет, най-възрастна беше Кутра, тя беше на шейсет и пет. Палечка продаваше боровинки, малини, ягоди, такива нежни неща. Показалечка и Средка продаваха туршии, люти чушки, кисело зеле. Безименка продаваше банани и мандарини. А Кутра продаваше спанак, копър, коприва, белени ядки. Работеха всеки божи ден без неделя. В неделя сергиите им оставаха завити с одеала и приличаха на двугърби камили. През всичките останали дни точно в дванайсет часа те викваха на комшиите да им наглеждат стоката и се отправяха към кафенето. Това беше тяхната обедна почивка, техният свещен половин час. Да се видят, да се посмеят. Че иначе смях много нямаше. Мъжът на Показалечка си беше отишъл съвсем наскоро. Здрав-прав мъж. Инфаркт. Мъжът на Средка пиеше, та се късаше. И тя редовно ходеше с лилави кръгове около очите. Синът на Безименка затъна в хазарта. Мъжът на Кутра беше с деменция. По цял ден седеше на кушетката в кухнята и гледаше в една точка. Алейката към кафенето беше заградена от два реда жив плет и тъкмо преди площадката с масичките завършваше с метална арка, приютила стара глициния, която беше увила арката от всички страни и сега, преди да се разлисти, представляваше кафяво трънливо кълбо, което даваше убежище на десетки врабчета.

Сядаха на някоя масичка, дръпваха още един стол, Палечка отиваше да вземе пастите и кафето, запалваха цигари и се почваше:

– Абе дояли са ми се малинки-и-и. Ама този твоят май отдавна не е идвал? – казваше някоя от по-възрастните жени.

Този въпрос беше към Палечка. Палечка си имаше един ухажор, странен типаж, мъж, прехвърлил петдесетте, който заставаше пред сергията ѝ, купуваше или кутийка малини, или кутийка ягоди и после тържествено ѝ я подаряваше. Тя се усмихваше, отделяше кутийката встрани и през обедната почивка черпеше приятелките си. Мъжът се обличаше странно, носеше дълго до коленете кожено палто с косъма навън, ботуши до коленете, на врата си имаше няколко реда дебели златни ланци, а на главата си връзваше шарена кърпа.

Приличаше на пенсиониран пират.

Палечка кимна – така е, не е идвал.

– Я, момичета, слушайте сега да ви разкажа един виц – каза, както обикновено, Кутра. Тя ценеше времето и знаеше, че половин час минава бързо. Тайно от всички прибираше страниците с вицове от вестниците и ги учеше наизуст, но на ден можеше да запомни най-много по два. Тази Кутра беше дебела жена, на всичкото отгоре се обличаше с няколко ката дрехи, за да не мръзне и от това изглеждаше още по-дебела. Жените застинаха в очакване. Кутра разказваше добре вицове.

– Имало едно време една стара мома на име Грета. Тя била много богата. Омръзнало ѝ да прегръща възглавницата и решила да си потърси жених. Разпратила обяви-римушки по вестниците: Търся си някой ерген, да е лика-прилика с мен. И той да е като мен естествен, и разбира се, девствен.

Обадил се един, представил се като Танчо Паликрушев от село Присойна. Казал, че отговаря на условията. Грета го поканила да я посети, да се запознаят. Пристига Танчо Паликрушев, със сресани вежди, мирише на домашен сапун. Грета го почерпила с чаша вода и сладко от череши, попитала го дали не ще и чашка ракийка, но той започнал да върти глава, сякаш се брани от оси. После Грета го въвела в спалнята, да му покаже белите завеси, леглото с балдахина, дантелите, нощното шкафче, резбования скрин. Танчо Паликрушев свалил антерията, запретнал ръкавите на ризата. И започнал да изнася един по един мебелите.

– Ама чакай, защо правиш това? – попитала Грета.

Танчо Паликрушев се изправил и понечил да се изсекне, но се овладял.

– Защото – казал – мисля си, че ако с жена е същото като с кафява мечка, ще ми трябва много място.

Жените се разсмяха, смехът им изплаши врабчетата и те излетяха на облак от трънливото кълбо.

– Още един виц и ставаме – обяви Кутра. И продължи: – Ако ти подарява рози, значи е влюбен в теб. И иска да те опъне. Ако ти подарява карамфили, значи много те уважава. И иска да те опъне. Ако ти подарява слънчогледи, значи, че ти за него си слънце. И иска да те опъне. Ако ти подарява хризантеми, значи не може да живее без теб. И иска да те опъне.

Смехът отново изстреля врабчетата в небето. Те с неприязън поглеждаха към жените, няма ли тези най-сетне да си ходят, че пак да се скрият в своето трънливо кълбо.

– Хайде, момичета – каза Кутра. – Ставаме!

Една по една петте се надигнаха и се отправиха към пазара. Палечка отдалеч зърна ухажора си да стърчи пред сергията ѝ, в едната ръка стискаше букет. Идиот. Можеше да дойде половин час по-рано, че тя да успее да почерпи с ягоди приятелките. Още не беше споделяла с тях, че той я беше канил на разходка с яхта из южните морета, щял да я издокара с пола от водорасли.

После сведе поглед към грубия гащеризон, с който беше облечена и се засмя.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора