„Жени, пол и модернизация в България 1878–1944“, Красимира Даскалова, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2022 г.
Кога започва историческото знание за българката и кога това знание се институционализира? Дали женският въпрос е част от пролетарското движение и какво се случва след 1944 г., когато държавата декларира равенството на половете. Отговор на тези въпроси дава Красимира Даскалова в своето изследване „Жени, пол и модернизация в България 1878–1944“.
Внушителното ѝ проучване обхваща повече от половин век, в който половите идентичности у нас се утвърждават първоначално предимно в устната традиция, постепенно и в писмената. Изключително интересни за проследяване са представите на българина за жената, каква е била ролята на фолклора и на християнските ценности при степенуването на представите. Как жената от домакиня се превръща в „инструмент на цивилизацията“, по думите на Иван Богоров.
Още в пробния брой на списание „Любословие“ (1842 г.) Константин Фотинов пише, че „… Бог е создал мъж и жена равночестно и равнообразно…“, години по-късно Петко Р. Славейков също аргументира ползите от женското образование в България, за да може жената „да стане добра другарка на мъжа“. Преди да стигне до тези изводи обаче Славейков претърпява сериозна трансформация на възгледите си за жената. Внимание върху това обръща американската изследователка Барбара Рийвз-Елингтън, която забелязва три периода на отношението му към женското образование: от откровени сексистки коментари, през вдъхновени от Просвещението размисли за жените, за да стигне до извода, че образоването е условието жените да са добри майки и добри българки.
До 1878 г. в българските земи са отворени 19 класни училища, предимно от млади жени, завършили средно образование в Русия или Сърбия. След Освобождението обаче учителките получават с 10% по-ниски заплати от тези на учителите. Административен акт от 1899 г. забранява на омъжените учителки да преподават. (През 1927 г. дори се появява закон, според който учителките на 40 години и с 20 г. стаж се уволняват.) Преподаването вече не е мисия.
Нестихващата дискриминация насочва недоволните българки към женския печат, женските организации, социалистическото движение и зараждащото се феминистко в България. В брой на списание „Женский свят“ от 15 юли 1893 г. четем: Мнозина днес още се страхуват да се дава образование на жената равно с мъжът, за да не им отнеме хлябът. Страхуват се пък други да си вземат за своя половинка и съболезнователка образована жена, защото щяла да знай повече от тях и не щяло да има съгласие и покорност, щяла да бъде разкошна, надута и да занемари къщата и децата си…
… Напротив, ще река аз: семейство, което е имало щастието, щото жената и мъжът да са образовани и възпитани – блаженствува, там има душевна хармония, там жената е помощница, подкрепителка и дели поне, колкото ѝ допущат силите, работите на мъжа си и теглилата на едина са и на другия… Образована жена е гордост за мъжа, гордост за семейството и обществото. Затова казвам, няма за какво да се опасяват мъжете от образовани жени…
Думите са на пловдивчанката Ел. Вълчева.
През 1905 г. XIII ОНС получава петиция от Българския женски съюз (БЖС), в която се настоява за „пълно женско професионално училище“ и за изработване на закон за защита на женския и детския труд. Тук е важно да отбележим, че българските девойки се допускат за първи път като редовни студентки в Софийския университет след 1901 г. Пътят към смесеното прогимназиално образование също е стръмен и едва през 1920 г., когато Министерството на образованието нарежда да бъдат създадени смесени прогимназии, никой не протестира.
Като цяло българското женско движение артикулира опозиционно на официозното говорене и затова някак обяснимо лъкатуши между национализма, социализма и феминизма. Но съвместим ли е феминизмът с комунизма, трябва ли да бъдат разграничени феминизма като идеал и феминизма като идеология? Друг релевантен въпрос е този за гражданските и политическите права на българките. Както и откъде идва преобладаващият негативизъм към феминизма в бившите социалистически страни. Отговорите – еднозначни и многозначни, дава Красимира Даскалова, чието авторитетно изследване впечатлява дори на ниво интертекстуалност: книгата очаквано разговаря не само с всички школи, течения и изследвания за жените и пола, но и с тези за НРБ, бившия социалистически блок, книгите за историческото минало на Балканите.
Авторката изследва женската чувствителност в България, отделя внимание и на проявленията на антифеминизъм у нас. Книгата е конструирана в седем глави, в 550 страници. Това е второто ѝ издание.
Проф. Красимира Даскалова е историк, преподавателка в СУ „Св. Климент Охридски“, водещ учен в България в полето на историята на жените и половете. Сред преподаваните от нея курсове са методологически проблеми на историята на жените и половете, социалната история на Югоизточна Европа като история на половете през XIX и XX век, история на женските движения и феминизмите в Европа и Америка и др. Била е гост професор в Университета Лион-2, Франция, в Университета в Брауншвайг, Германия, в Критския университет, Ретимно, Гърция, в Централноевропейския университет в Будапеща, в Техническия университет в Хановер, в Университета в Сараево. Автор е на книги, статии и изследвания за историята на феминизмите и женските движения в България, Балканите и Източна Европа. Специализирала е в Европа, САЩ и Япония. От 2005 до 2010 г. е президент на Международната федерация за изследвания по история на жените и половете. От 2004 до 2008 г. е председател на УС на Българската асоциация на университетските жени (БАУЖ). Координатор на Българската група за изследвания по история на жените и половете.
