Филмът на Павел Веснаков, който представяме тази седмица в рубриката „15 минути” за късометражно кино, е за любовта и заедността, за сливането на поезията и живота, пише селекционерът Димитър Радев.
„Жертвеник”, 13 мин., 2010 г.
Режисьор, оператор и монтажист Павел Веснаков
По стихове на Павел Веснаков, изпълнение Елена Веснакова
Оригинална музика в изпълнение на Моно
Аз и Ти
И все така за тебе съм,
и все така за мене си,
ти никога не беше сън,
аз никога не бях красив,
но пък прекрасен беше ти
и в най-възвишения час
ти първа пак ме извести,
че с ти се означава аз.
Павел Веснаков
Когато прочетох интервю с Павел Веснаков след успеха на „Парафиненият принц” на София Филм Фест 2013, разбрах, че един от любимите му режисьори е Андрей Тарковски. В същото интервю прочетох, че Павел харесва филма на Андреа Арнолд „Аквариум”, а след като гледах неговите късометражни филми „Влакове” и „Парафиненият принц”, ясно усетих приликата в естетиката и темите. Чудех се кой от двата филма да пуснем в рубриката „15 минути” на Портал Култура. Тогава в профила на Павел във Vimeo открих трети филм, на който се спря вниманието ми.
„Жертвеник” от 2010 г. е филм за неговото семейство, за неговите дядо и баба – Павел и Елена Веснакови. Тогава разбрах защо Павел харесва Тарковски. В „Огледало” звучат автентични записи на бащата на Андрей Тарковски, Арсений, а в „Жертвеник” – филма на Павел, неговата баба чете стиховете на дядо му.
При срещата ни Павел ми разказа, че когато е снимал в Жеравна кадрите със семейството си, дядо му е бил след прекаран инсулт и затова се наложило баба му да прочете стиховете. Те звучат просто и ясно, в атмосферата на семейната къща с нейните обитатели от три поколения, с трапезата, посудата, със скромната мебелировка. Режисьорът Павел Веснаков е внук на поета Павел Веснаков, а във филма през поезията, през плътта на словото открих образа на любовта, на грижата, на наследената чувствителност и искреност към неподправената истина на художника.
Усетих и любовта, която свързва Елена и Павел Веснакови, не само заради начина, по който тя чете стиховете. Нещо в нейния глас, в прелистването на страниците, в назоваването на стиховете, които рецитира, издава, че двамата живеят в заедност, че споделят нещо дълбоко и общо, някаква тайна.
Павел ми сподели, че само месец след смъртта на дядо му си отишла и баба му. Помислих си, че съм чувал много стихове за любовта, но рядко съм срещал такава откровеност в сливането на поезията и живота с неговата сила да сбъдва желания, над които дори смъртта няма власт. Като в едно от стихотворенията на Павел Веснаков.
Любов и смърт не се отлагат и ако ме обичаш ти,
ела при мен сега, веднага с лазурните си висоти.
Димитър Радев
Павел Веснаков е роден преди 26 години. Завършил е кинорежисура в Новия български университет. Дебютният му филм „Влакове” спечели наградата Jameson на София Филм Фест 2011 и наградата за най-добър български късометражен филм на фестивала в Балчик „В Двореца”.
С втория си филм „Парафиненият Принц” Веснаков повтори успеха си: през 2013 г. на СФФ , а миналата година и в Балчик. Освен това филмът получи Голямата награда Златна роза за най-добър късометражен филм на фестивала във Варна през 2012 г.: „за силата на реализма и емоционалната ударност, с които постига болката на едно поколение”, пише в мотивите си журито. През 2012 г. „Парафиненият принц” получи и едно от двете отличия на журито на международния фестивал в Сараево.
Понастоящем Павел Веснаков се готви се да снима първия си пълнометражен нискобюджетен филм.
