1
1743

„Живеем във времена на графомани“

Интервю с Филип Маркулиев, автор на една-единствена книга – „Между стените“

Малко за загрявка. Харесва ли ти появата на Ицо Хазарта в политиката?

В политиката трябва да се влиза с конкретна цел и тази цел да се припознава от твоите избиратели. Ако ги убедиш, че си я постигнал, ще те преизберат. В това се състои политическият занаят, без значение дали си хазарта, или ментата.

Ти си меломан. С каква музика би било добре да се чете първата ти и единствена засега книга „Между стените”, коя песен би я увила най-добре в пашкула си?

Не слушам музика, докато чета или пиша, и също така не чета, докато слушам музика.

Дебютът ти, сборникът с разкази „Между стените”, излиза през 2014 г. Седем години оттогава. Защо мълчиш в писането? Знаеш евангелската притча за талантите. Ами ако изведнъж, още утре, да речем, те попитат защо си заровил таланта в земята?

Един автор трябва да говори тогава, когато е сигурен, че има какво да каже. Живеем във времена на графомани, които ги превеждат на по двайсет и повече езика. Но какво да се прави, нали мотото на просвещението е „култура за всеки”.

Аз бях изтървал книгата ти. Не бях чул за нея, не я бях видял по рафтовете на книжарниците. Добре че ми обърна внимание върху нея поетът Златозар Петров, и то две-три години по-късно. Намерих книгата, прочетох я и много ми хареса. И си купих още една бройка, за резерва, понякога така правя с книгите, които ми харесат. От кой писател какво взе, за да напишеш тази книга? Или това е процес, който не подлежи на мерене и дозировка?

Четенето учи най-много. Първо се вдъхновяваш, а после виждаш как се прави. Но когато започнеш да пишеш и ти, го правиш по свой собствен начин. Възможно е след Гьоте и Достоевски да се напише нещо прилично, не лошо, но никога такива произведения, които да разкриват дълбините на цяло едно човечество.

Появата на една добра книга прави ли автоматично автора ѝ писател? Изобщо как гледаш на писателското поприще? Ти имаш ли се за такъв?

В техническата си част писането е занаят, но в съществената си е опит. Умението да се разграничи същественото от несъщественото зависи и от вътрешния ранг на автора. За мен профилът на добрия писател е човек, който чете много и качествени книги, намира се в центъра на събитията на своето време и активно участва в тях. Не мрънка и не страда, не смята, че външна непреодолима сила го е лишила от правото му на бъдеще.

Разбирам, че си доста зает човек. Намираш ли време за четене? Кога четеш? Какво четеш? Коя книга е твоето откритие през последните години?

Сутрин чета книги на някаква научна тематика – история, астрофизика, философия, които изискват свеж ум и концентрация, а вечер преди да си легна, художествена литература или биографии.

Дневниците на Александър Шмеман (както и някои от другите му книги).

Флорика Велева, една прекрасна книжарка в Благоевград, по времето, когато се запознах с нея, казва за книгата ти: „Четенето на „Между стените” е като любов от пръв поглед. Предизвиква бурна химическа реакция, която не е задължително да си обясняваш. Просто я изживяваш и я помниш, докато си жив”. Имаше ли и други читателски реакции за книгата ти? Какво ще кажеш на хората, които си спомнят от време на време, че са чели нещо много добро преди години от един човек на име Филип Маркулиев и понякога питат в книжарниците има ли нещо ново от него?

Да, за моя изненада книгата се хареса и то най-вече от четящи хора.

Бих им казал да четат нови книги, но и задължително да препрочитат големите класици.

Как минава един обичаен твой ден?

В търсене на сили утре да продължа да правя това, което съм правил вчера.

Какво е важно да знае човек, който тръгва на път, за да е сигурен, че ще стигне?

Важното е да знае, че от него зависи как ще измине пътя. И на най-равния и добре почистен път колата може да се обърне, ако прекалено много се бърза.

Филип Маркулиев е роден на 26.03.1983 г. в София. Завършил е Строителен техникум „Христо Ботев” – строителство и архитектура, и УАСГ – транспортно строителство. Работи по специалността си.

ПРИЛОЖЕНИЕ

Флорика ВЕЛЕВА, lira.bg

„Между стените“ не е книга за хора със слаби сърца и изтънчени нрави. Също така не е подходяща за последователи на следните заглавия: „Как да се държим културно и изискано в обществото, ресторанта и офиса“, „Отвори сърцето си и щастието само ще те открие“ или дори „В подземията на ефимерното утре“. В нея блика брутална сила и грубост, която опиянява с невъзможността да ѝ устоиш. От първата до последната страница. Нещо като мазохистично удоволствие – хем боли и е гадно, хем се разтапяш от кеф. Боли от мимолетността, с която героите на тези тъжни разкази изникват и потъват в нищото. От подиграната безнадеждност на душите и телата, затворени „между стените“. От откритието, че личната ни история разказва всички други, пак на същото място. И от горчилката, с която пресичаме финала, ни живи, ни умрели от преживяното.

Защо ни харесва да се подлагаме на всичко това? Много просто. Заради хипнотизиращата и дива красота на нешлифования талант, който се разкрива пред читателските ни очи. Той може да не блести с поразяващата и благородна светлина на Кохинор, но затова пък реже с острите си ръбове недрата на човешкото, без да дава сметка за писъците от дейността си. Сграбчва ни за гърлото във всяка фраза и преживяване и ние покорно прокарваме очи през вулгарни думи и цинични размисли, питайки се до самия край как е възможно да ни се случва това.

Четенето на „Между стените“ е като любов от пръв поглед. Предизвиква бурна химическа реакция, която не е задължително да си обясняваш. Просто я изживяваш и я помниш, докато си жив.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияПрестижна награда за книга на Албена Азманова
Следваща статияЛитературата не „в себе си и за себе си“

1 коментар

  1. след като има четене трябва и да има писане. Дължим го на модерността. четенето е пасивна мозъчна дейност а писането – активна. четенето те вкарва в чуждата глава и в друго време. писането си е твое межу очно усилие. В сегашно време. четенето все още е инстуционално . Писането е демократично. Благодарение на новите технологии. ще опонирате че и четенето е демократично щото …. не четенето на идиотията (в античния смисъл) е омерзяващо . то е безкрайно повторение на шума инфокиналите. сиреч писането пречи. Странични ефекти на технологиите. Да изборът е определящ . Дали ще четеш анхронизми като Достоевски или Игълман примерно е въпрос на актуални потребности. Да те са несравними като литература но единия замръзява мозъка с руската идиотия от 19 век, другия те ъпдейтва с актуалнато състияния на познанието. Избор. Съвремие. Рационалност. Ама публиката иска емоционални небивалици. Техната си духовност замръзнала нейде в средновековието. Въпросът е какво ще сложиш на масита – гурме или шкембе чорба. Едното е ежедневие. Другото вохновение. писателите си били водещи в контракултурата а не хипнотизиращи шарлатани. Такива едни работи.