Като познавач на Африка шведският писател Хенинг Манкел знае, че бежанците си измислят истории, за да оцелят – и сам би направил същото. Интервюто с писателя е публикувано в „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“.
Господин Манкел, от години във вашето творчество става дума за бежанците – в театрални пиеси като In Duisternis („В мрака“) и „Лампедуза“, но и в криминалните романи за комисар Валандер. Искате да представите определен образ на бежанците? Или напротив, опитвате се да избегнете определени стереотипи?
Всеки бежанец има идентичност и определена причина да бяга. Неправилно е да се гледа на бежанците само като на бежанци. Трябва да се наблюдава индивидът.
Но проблемът остава. Ако цитираме, както вие веднъж го правите, мисълта на Бертолт Брехт, че трябва да забавляваш своята публиката, иначе тя няма да ти обърне внимание: как писателят да пресъздаде темата за бежанците така, че читателят да се почувства забавляван?
Преди много години написах романа „Tий Бег“[1], в който се разказва за три момичета бежанки от Судан. Често са ми казвали, че тази книга е забавна. И една от причините е в начина, по който тези момичета използват въображението си, за да оцелеят. Момичето, което се казва Тий Бег, не иска да съобщи истинското си име на мъжа от шведската имиграционна служба, който я разпитва. И понеже той пие чай, тя набързо нарича себе си Тий Бег. Тя има основание да смята, че нейното действително име ще издаде страната, от която идва, и тя трудно ще бъде приета. Мисля, че такива ситуации, които възникват заради инстинкта за оцеляване, имат и комични черти. Не ми беше трудно да пиша за това. Разбира се, на първо място трябва да виждаме трагедията, която бежанците преживяват. Ала за да преживеят подобни трагедии, хората използват и чувство за хумор, и въображение.
Срещали ли сте хора, които стават ваши образци в процеса на писане?
О, да, много. В Африка съм срещал хора, които през цялото време лъжеха. И аз много добре разбирам това.
Как така лъжеха?
По време на гражданската война в Мозамбик съм срещал много бежанци, при които веднага забелязваш, че обмислят какво да разкажат, за да им помогнеш. Те лъжеха и при това се смееха, защото виждаха, че го разбирам. С някои от тях се сприятелих. Какво бих направил на тяхно място? Предполагам, че и аз бих лъгал. Намирам го за съвсем естествено.
Можете ли да дадете примери? Какво казваха хората?
Понякога се опитваха да разберат бежанци от кои страни приема Европа и веднага казваха, че идват от съответната страна. Макар че не знаеха и една дума от езика, говорен в нея. След това измисляха причини защо не владеят този език. Често в този момент разказваха истории, пълни с живот.
Заимствахте ли тези механизми във вашето писане?
Най-малкото се опитах да обясня колко нормално е това – че човек лъже, когато се страхува за живота си. Би било дори глупаво да не се лъже.
Дълго време сте живели в Мозамбик, където създавате театър. Много африкански страни – точно като съседните на Сирия страни днес – трябва да приемат значително повече бежанци, отколкото Европа. Каква е причината страните извън Европа да го правят по-лесно?
Мисля, че в Европа има много лицемерие, що се отнася до цифрите. На 500 жители вероятно се пада един бежанец, това е твърде малко. Повечето бежанци отиват от една бедна страна в друга бедна страна. Лицемерие е, когато се казва, че бежанците ще ни залеят, те няма да го направят.
Но откъде идва чувството, че ще бъдем залети?
Европа е разделена по въпроса какво означава да приемем тези хора. Ние знаем, че се нуждаем от повечето от тях. Тук се раждат твърде малко деца. Кой ще се грижи за нас, когато остареем?
Вероятно причината е и в това, че за бежанците в страните около Сирия се смята, че ще върнат, когато стане възможно. Докато тук се изхожда от презумпцията, че те ще останат дългосрочно.
Това е едната гледна точка. Има още много причини: в Близкия Изток имат същата култура, същата религия, същия език. По-лесно е да чувстваш някого близък, когато виждаш сходства с него. Европа е съвсем различна. Не мога да преценя дали бежанците в арабските страни ще искат да се върнат, но ние в Германия и Швеция искаме толкова бързо да ги интегрираме, да ги асимилираме, да им дадем работа. За тях тук е по-лесно да забравят миналото. Ние живеем в свят на бежанци, така е. И сега преживяваме само началото. В бъдеще ще сме свидетели на бежанци от климатичните промени. Аз сигурно няма да съм жив да го видя, но ще се случи.
Как се дебатира това положение в Швеция?
В сравнение с броя на жителите си, Швеция приема почти толкова бежанци, колкото и Германия, тя е на второ място. В момента десният лагер нищо не казва. Те разбраха, че трябва да се успокоят. Но никой не знае какво ще кажат след два, три месеца. Не трябва да си правим илюзии.
Хенинг Манкел (1948-2015) е роден в Стокхолм, за пръв път отива в Африка през 1973 г. Оттогава живее „с единия крак в снега, а с другия в пясъка“. През 1985 г. основава театър в Мозамбик. Световната си слава Манкел дължи на поредицата криминални романи с главен герой полицейският инспектор Курт Валандер, в които прави дълбок социален анализ на шведското общество. Романите му са преведени на 40 езика, спечелили са много литературни награди (сред които и Голямата награда за криминална литература на Шведската академия) и са послужили за основа на игрални филми и телевизионни адаптации.
Освен това обаче Хенинг Манкел е написал 10 романа за деца и още 20 книги с художествена проза, както и много пиеси, поставяни активно по света.
