0
2661

„Живеем в „Шишманова“ България!“

Интервю с Тихомир Тодоров, автор на историческия роман „Иваниша от Севера“

Твоят роман много ми хареса. Напълно се присъединявам към високата оценка за него в рецензията на Пламен Антов, публикувана в „Литернет“ и като послеслов към книгата. Как посегна с перо към историческата литература? Всяка книга има предистория. Разкажи предисторията на „Иваниша от Севера“.

Всичко започна в училище, когато отворих книгата на Андрей Гуляшки „Златният век“. Бях потресен как може заедно с царе и императори да има един обикновен човек, Ханко от село Осеня, чиито пътища многократно се пресичат с пътя на силните, могъщите. И аз веднага реших да напиша роман. Малък писател, отстрани изглежда смешно и несериозно, но така човек се учи за големия живот. А след още време завърших история, натрупах знания и разбрах, че тя, историята, трябва да отговаря на въпросите „защо“ и „как“, а не само да описва кое кога е станало. Сега си спомням с носталгия за времето, когато ми се мяркаха неясни образи от бъдещото повествование. Използвах много източници, най-вече български и гръцки извори за нашата история. Но за да се обрисува един свят от Урал до Арагон и мястото на България в него, трябва повече. „Тайната история на монголите“, арабски извори за кръстоносните походи, татарски средновековен епос, руски летописи като „Задонщина“, „Савойската хроника“, пътеписът на Ханс Шилтбергер. В „Сказание за Дракул“ има концептуални неща също. Използвал съм спомените на мой роднина от XIX век, Димитър Злочести, от които почерпих още знания за традиционното общество. И много други.

Буквално събирах парчета от стари животи, от стари времена. Трупах ги и ги редих в история за отминали години. От истински късове лепих измислен сюжет и накрая дори на мен той ми се стори истински, защото е взет от онези времена, а душа му бе вдъхната и от съвременната ни действителност. Написах една история за битки и любов, за враждебен триъгълник от копия на генуезци, червенски власти и наемен отряд. Едно обвинение срещу войнстващото еснафство.

Колко време ти отне написването на книгата? Кога разбра, че книгата се получава?

Много време, защото не пишеш само книга, трябва да ходиш и на работа. И то може би е добре, защото така става по много естествен начин писането. Трудно мога да сложа рамки на времето за написване, започнах някъде преди 2005 г., защото отначало само си мислех, после взех да събирам всичко, после написах първите редове и се ужасих – не бе обнадеждаващо. После пак писах, пак събирах материали – от големи, знакови събития до най-малки детайли от живота в прединдустриалния свят. Представях си друга композиция на романа, но после реших да започна от самото начало – героят със загинал баща и бедна майка-болярка тръгва да покорява големия свят. Разбрах, че се получава постепенно, но се успокоих, когато жена ми прочете края и, патетично, непатетично, но… се просълзи.

Не може в главния ти герой Иваниша да няма частица от теб. Коя е тази частица?

Да, нескромно ще е да търсиш в себе си частици от такава силна личност. Но пък винаги авторът е причастен към героя, как би постъпил той в някаква ситуация. Може да се говори само за частица, защото сега няма такива хора или поне не сме чували. Силни, неукротими, готови заради принципи да жертват всичко. Каквито несъмнено е имало в средновековната ни история, каквито са били воините на Самуил, Калоян и цар Ивайло. Какъвто е бил Капитан Петко войвода, готов на всичко, за да не „беснее турчин“ над бащиното му огнище. И много други българи, знаем ги още от училищната скамейка. Та частицата е следната – героят Иваниша не казва онова, което ще се хареса на силните на деня, а онова, което той мисли за вярно. И аз като него съм щастлив, защото писах това, което исках, а не онова, което „трябва“.

Разкажи за трудния път на книгата към читателя. Кога беше готова? Към кои издателства се обърна? Какво ти отговориха те?

Трогва ме споменът за ентусиазма, с който през 2013 г. изпратих ръкописа на едно издателство, после на друго, после започнах да го пращам по списък на издателствата от интернет. И… нищо, без отговор. От две-три места ми писаха, споменаха добрия стил, доброто познаване на епохата и толкова. То е ясно, че не може светът да спре да се върти, защото си написал нещо, хората си имат планове, финансови съображения, но все си мислех, че няма начин да не стане.

Как в крайна сметка ръкописът се превърна в книжен факт?

Първо Мартин Христов от „Ерго“ ми предложи да кандидатства с романа в конкурса „Помощ за книгата”. Трябваха и двама рецензенти и аз пак започнах да пиша с ентусиазъм на големи имена в литературния ни свят. Безответно – не се жалвам, споменавам как стана ръкописът факт. Мартин помоли Пламен Антов да напише рецензия и като я получих, онемях. Не бях мислил за толкова висока оценка, при това изразена с невероятно висок изказ. Та така, това бяха двата кита, на които стъпих, първите реални действия в посока издаване. Конкурсът отмина без резултат за нас, но после тази рецензия според мен изигра роля, когато спечелих конкурса на сдружение „Българска история“. Те са хората, които заложиха финансов и времеви ресурс, работихме много заедно – редакции, оформления, карти, работа с консултант-историк. И книгата вече е факт благодарение на екипа на „Българска история“. Сега се надявам вашата лека ръка да я отведе до повече читатели.

Малкият човек в голямата история – хубава формулировка. Ти си успял в творческото си намерение, както казват по телевизията, „на сто процента“ според скромното ми мнение. Подобно нещо лично аз срещнах пък в „Грехът на Малтица“ на Лиляна Михайлова – как житейската участ на най-обикновени хорица минава през пещта на историята. Защото, за да разкажеш със силата на очевидец за живота на хората отпреди 7–8 века, се иска не само художествена дарба, не само стегната концепция за картината, която ще предложиш на читателя, но и много широк хоризонт на познания, исторически, етнографски, военни.

Ще започна от стегнатата концепция. Тук трябва да благодаря на великия руски учен, историк и философ Лев Гумильов, защото сюжетът, внушенията се опират на неговата пасионарна теория. Както например в „Сказание за времето на Самуил“, една много хубава, силна книга, Антон Дончев разглежда до голяма степен нещата от класови позиции, така романът за Иваниша е плод на друго виждане за света.

Малкият човек – да. Защото той е малък, беден, но с вътрешни сили, както гасконецът Д’Артанян отива да покори Париж с петнадесет екю в джоба. И това, че си болярин, дворянин, това не е само привилегия, тази прослойка трябва да воюва, да защитава останалите. И ако болярите не го правят вече като другите герои от романа, това е деформация на обществото, която води до неговия крах. Иваниша е атом, от каквито атоми се състои една боеспособна войска. Такива воини-атоми са червените кръвни телца, които бранят обществото от външни сили. И ако вече ги няма в достатъчно количество или пък са пренебрегвани, натикани в миша дупка от това общество, за да се даде път на боляри-хрантутници, войници и стражари-хрантутници, това води до закономерен крах. В този смисъл чрез романа „Иваниша от Севера“ според мен е описан механизмът на падането ни под османците.

Относно познанията, да, те са нужни, защото как да повярват хората в написаното, ако е пълна измислица. Сегашният ни живот се гради от хиляди реалии, тогавашният също. И те трябва да се споменат. Премерено, да не се отегчи читателят от „прекомерна ерудиция“. В бокса, казват, за да издържиш 40 минути на ринга, трябва да тренираш 40 хиляди минути. За да напишеш 40 страници, трябва да прочетеш 40 хиляди страници. Нещо такова.

Паралелите с днешното време в книгата се налагат от само себе си. Тоест ти си успял и във второто важно направление – да напишеш „свръхсъвременен“ исторически роман. Това също ли беше заложено в предварителния замисъл, или се получи в хода на работата?

Паралелите с днешно време са заложени от самото начало. Защо ще пишем нещо, ако не отговаря на въпросите „защо“ и „как“? Не познаваме в детайли живота в царството на Шишман, не са запазени подробни архиви, както на Запад. Познаваме върха на айсберга, царе, знатни велможи. Затова персонажи, поведенчески черти и т.н. са взети от съвремието ни. Позволяваме си да доизграждаме, познавайки природата на хората и знаейки крайния резултат, лошия край на този модел. И преди векове е имало индивиди, даващи повече на обществото, отколкото получават, и, съответно, индивиди, които искат по-сладък живот. Имало е хора, които са вземали грешни решения заради моментната изгода. Иван Александър се развежда, жени се за може би по-млада жена, може пари да му е донесла, да закърпи „неотложни“ нужди, а след време за това се разплаща дъщеря му Кера Тамара – тя отива в харема на Мурад. Такъв тип егоистично поведение не е нещо изключително в наше време, дори напротив. Само че, не знам защо, сме решили, че сега можем да критикуваме премиер и президент, но за онова време – не! Как така, той е български цар, мислел е за България, видите ли. Добре, но и неговото поведение може да сравняваме с това на предшествениците му – Калоян се жени за куманска принцеса, за да получи кумански отряди, да доосвободи България, да спре страшната латинска инвазия. Племенникът му Иван Асен II взема унгарска принцеса – да си върне Белград и Браничево. Виждаме разликата.

Друг много значим паралел – войската. Нека всеки, който чете тези редове, да си отговори сам. Могат ли да ни защитят сегашната ни политическа класа, администрацията и най-вече силовите ни структури? Може ли да ни защити войска, съставена от войници, слагащи живота си пред всичко. Не сме кръвопийци, не искаме някой да мре, за да живеят останалите, но такава е закодираната ни от природата съдба. Изначално в обществата, излезли от родовия строй, има три съсловия – работещи (селяни, занаятчии, търговци и т.н.), молещи се (църковен клир, идеологическата база на всяко общество) и воюващи!, които не работят, а с кръвта си защитават всички останали. Съсловието на воюващите (и поддържащите реда) воюва, но до един ден, в който му се позволява да получава блага, без да е готово да плати цената. И тогава то се изпълва с неподходящи хора. Службата вече не е служба, а сладка синекура. Хора в овчи кожи, така ги определя Иваниша. С мечове и големи кореми, нежелаещи да воюват и чиято „плата“ е на първо място в приоритетите на град Червен – микромодел на големия свят.

Други паралели – корупцията, естествено, къде без нея? Нагаждачество, шуробаджанащина, некомпетентност…

В какво време живеем сега? „Шишманова“ ли е нашата днешна България?

Дали сега нашата България е „Шишманова“? Може би. И в онази епоха това е била една богата земя. И сега живеем в относително благоденствие, но добра ли е посоката? Говорим за истинското състояние на обществото, а не за декларираните на хартия ценности.

Тихомир Тодоров е роден през 1962 г. в гр. Дългопол, обл. Варненска. Завършва история във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ през 1987 г. Работи като учител по история и руски език; в месопреработвателната промишленост като опушвач и кутерист. Бил е началник цех в Струмица и Скопие. Дълги години работи в селското стопанство в Испания. В момента е преводач от руски език. Автор е на романа „Кордонът“ (1999), на разказите „Изабела Кастилска“ (2014) и „Свинар“ (2015), на есетата „Триумфът на българския цар“ (2016) и „Как се раждат народите“ (2019). През 2021 г. е издаден романът му „Иваниша от Севера“ за епохата на цар Шишман.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияПредизвикателства пред прозрачността
Следваща статияБогословско предизвикателство или „Другият Нов завет“