Фарисеите чули, че Иисус „повече от Иоана придобива ученици“ и предприели решителни действия за елиминиране на Неговото влияние сред обществото, искали дори да Го убият с камъни. Поради това Той решил да отиде пак в Галилея, защото сеитбата на семената била още в началото и часът Му още не бил дошъл.
Напът за Галилея „трябваше да мине Той през Самария“ (Иоан 4:4). Край самарийския град Сихар, уморен от път, Иисус седял при Якововия извор. Било около шестия час, тоест в ранния следобед. Към извора приближила една жена да си начерпи вода. Той дружелюбно я заговорил, като я помолил да Му даде да пие. Така започнал най-дългият диалог, описан в Евангелието. Иисус поискал от жената да му даде вода от извора, а в замяна ѝ предложил жива вода. Така започва диалогът, от който ние не преставаме да черпим жива вода и до днес. В него Иисус разкрива най-високите божествени истини. Разговаря с жената с най-прости думи, така че тя да разбере всичко. Ако нещо не ѝ стане ясно, тя пита, а Той спокойно ѝ обяснява. В резултат на този диалог ние знаем същината на мисията на Христос и на Неговото Благовестие. Без този диалог Евангелието щеше да бъде доста по-различно.
Самарянката, пред която Месия разкрива най-възвишените богословски истини, е като че ли възможно най-неподходящият за целта човек – освен че е жена, тя е другородка и друговерка, днес някои биха я нарекли еретичка. Така започва и самият диалог – тя се учудва, че един юдеин я заговаря, защото юдеите от векове са прекратили всякакво общуване с отпадналите от тяхната вяра самаряни. Освен това тя, като всички самаряни, се покланя на Бога в близката планина, в разговора се изяснява, че е грешница-блудница, а най-вероятно е и неграмотна или слабо образована.
Но тази жена веднага след като разбира, че Човекът, с Когото разговаря е пророк, Му задава най-съществения богословски въпрос – къде и как трябва да се покланяме на Бога. Затова Иисус ѝ дава и най-възвишения отговор: „С дух и с истина“. Тя го разбира и отива да извика съгражданите си. Въпреки че едва ли се е ползвала с някакъв авторитет сред тях, тъй като те са знаели нейния живот, тя толкова точно им е обяснила с Кого се е срещнала, че те откликват на разказа ѝ, отиват при Него и дори Го молят да постои при тях. Сихарци явно са били хора с открити сърца, щом след двудневния престой сред тях „още по-много народ повярва поради словото Му. А на жената думаха: ние вярваме не вече поради твоето казване; защото сами чухме и знаем, че Този наистина е Спасителят на света, Христос“.
Единствен сред четиримата евангелисти Йоан описва тази необикновена среща и то 35 години след написването на последното синоптично Евангелие. Посочва точно времето и мястото на диалога между Христос и жената самарянка – където „Иаков, като се върна от Месопотамия, пристигна благополучно в град Сихем, който е в Ханаанската земя, и се разположи пред града. И купи част от нивата, дето разпъна шатрата си, от синовете на Емора, Сихемовия баща, за сто монети. И съгради там жертвеник; и призова името на Господа, Бога Израилев“ (Битие 33:18–20). На това място той закопал суеверните чужди идоли, които се намирали сред домашните му: „Дадоха на Иакова всички чужди богове, които бяха в ръцете им, и обеците, що бяха на ушите им; и закопа ги Иаков под дъба, който беше близо до Сихем“ (Битие 35:4). Според някои източници Сихар и Сихем са имена на един и същи град, а според други са различни селища, които се намирали на около 2 км разстояние. Древният Сихем (на иврит Шхем) е днешният град Нàблус. Сегашното му название е изопачена форма на латинското Flavia Neapolis, дадено от император Веспасиан в чест на Флавиевата династия.
След връщането от Вавилонския плен, продължил от 597 г. до 538 г. пр.Р.Хр., самаряните се отклонили от богоустановената вяра, като приемали само Петокнижието и построили свой храм в близката планина Гаризим. Заради отстъпничеството им юдеите дори не ги поздравявали, а Иисус разкрива пред една непозната самарянка върховни истини. Никъде другаде лично не изповядва така директно, че Той е Месия. Дори пред учениците Си не е изложил така ясно духовната същност на вярата, която носи като Месия: „Иде час, и дошъл е вече, когато истинските поклонници ще се поклонят на Отца с дух и с истина, защото Отец иска такива да бъдат, които Му се покланят. Бог е дух: и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина“.
В началото самарянката изглежда незаинтересована и не приема сериозно думите на Иисус. Когато Той ѝ казва, че може да ѝ даде жива вода, тя насмешливо отговаря, че не вижда Той да има почерпало, с което да извади вода от дълбокия кладенец. Показва характер и иска да постави този непознат човек на мястото му, да не се мисли за по-голям от техния праотец Яков, който им е оставил този кладенец.
Разговорът продължава в същия дух, докато в един момент внезапно се променя. Това става, когато Иисус назовава на жената нещо от личния ѝ живот, което я озадачава и тя рязко променя отношението си. От този момент разговорът минава на библейска и богословска тема. Оказва се, че тя знае за Месия и че „когато Той дойде, всичко ще ни възвести“. Тези нейни думи са повод Иисус да ѝ разкрие, че Той, Който говори с нея, е чаканият Месия.
Божествените истини, които Иисус разкрива, ни удивляват, но не по-малко ни озадачава въпросът защо именно с една непозната жена Той провежда разговор по такава възвишена тема? Спокойният и естествен начин, по който протича диалога, ни убеждават, че Иисус знае всичко за нея и разговорът с нея не се дължи на случайност. С кого трябваше да разговаря Този, който се роди в бедна пещера, ако не със Самарянката, кой трябваше да умие със сълзи нозете Му, ако не Блудницата, кой трябваше да влезе пръв в рая, ако не Разбойникът? От двете сестри Марта и Мария, „добрата част, която няма да ѝ се отнеме“ избра не онази, която се улиса в голяма шетня, а другата, която седна при нозете Му и слушаше речта Му.
Иисус не удовлетворява моралните претенции на фарисеите и те Го нарекли „човек многоядец и винопиец, приятел на митари и грешници“. Той не възразява на това определение, защото най-добре знае, че „здравите нямат нужда от лекар, а болните“. Фарисеите спазват стриктно моралните норми и смятат, че с това се изчерпва духовният живот. Това им дава самоудовлетворение, което ги превръща във „варосани гробници“. Самарянката е пълна противоположност на фарисейската мнима праведност. Тя е пряма и простодушна, у нея няма притворство и самодоволство, тя има детска душа и бистър ум. Нещо знае, за друго има неверни представи, за трето няма понятие. За жива вода не е и чувала. Тя е човек като повечето хора. Важното е, че не е варосана гробница. След като преценява, че човекът, с когото разговаря е пророк, тя веднага започва да Му задава точните въпроси. Ако нещо не ѝ е ясно, тя Го пита отново. Благодарение на нейната духовна любознателност и жажда и ние днес имаме възможност да пием от водата, която тече във вечния живот.
В ранната църковна традиция се споменава мъченица на име Фотина, загинала в Рим през 66 г., за която се твърди, че е Самарянката от извора. Няма достоверни исторически доказателства, че става въпрос за същата жена, но това е много вероятно, защото такава среща, каквато описва св. евангелист Йоан, не може да не е оставила траен отпечатък в нейното сърце. Вероятно и други от гражданите на Сихар, които казали: „Сами чухме и знаем, че Този наистина е Спасителят на света, Христос“, по-късно са приели кръщение. Други са си останали със своята древна вяра в Петокнижието. Днес самаряните наброяват по-малко от 1000 човека и продължават да се покланят в планината Гаризим. Традицията заслужава уважение и почит, но само живата вода тече в живот вечен.
