Премиерата на аудиовизуалния пърформънс Postfactum е в понеделник вечер. Интервю с японската художничка, известна със своите сценични сътрудничества с музиканти
Онлайн премиерата на аудиовизуалния пърформънс Postfactum е тази вечер от 20 часа през сайта на самата платформа Postfactum. В приключението са замесени ембиънт-нойз музикантите Йоана Робова и Петър Пармаков (познати заедно като група trohi) и Мирян Колев и японската художничка Акико Накаяма. Акико и Мирян са работили вече два пъти заедно – на сцената на Дома на киното преди няколко години, по покана на „Дома Арт“… пред пълен киносалон. Предизвикателството в това ново начинание, разбира се, е как големият формат с впечатляващите флуидни смесвания на цветове и реалности ще изглежда на екрана на лаптоп. По този повод Мирян казва, че един филм може да бъде гледан и на голям екран, и у дома, като второто не бива да се възприема задължително като нещо лошо. „Ние не претендираме да сме безкрайно интересни – допълва Йоана Робова. – Просто сме направили това, което моментът е бил благосклонен да изяви чрез нас.“
Проектът е създаден във времето между двата локдауна. Разположен е засега между София, Трявна и Токио, а това, което ще видим и слушаме довечера, е първият му епизод. Самият замисъл е да има и още: в различни конфигурации между тези четирима артисти, с някои нови, а защо не и с участието на някоя котка, като тази в разговора ни с Акико Накаяма…
Рисуването по традиция е самотно занимание. Но вашият случай е малко по-различен. Рисувате на сцена – в реално време, пред публика и върху огромни екрани. Липсва ли ви пътуването по света и какво друго дава като изживяване този проект, в който всички – и художник, и музиканти – работите в изолация?
Това е много добра гледна точка към нещата. Например при шаманските ритуали, а и в църквите и в храмовете огънят, светлината и водата също имат важна роля. Когато хората се съберат заедно да съпреживеят нещо, това е естествено и визуалната красота на този природен феномен се смесва с музиката. Моят пърформънс не се влияе от конкретните локации, но ме интересува начинът, по който изкуството оживява местата, където хората се събират. В този смисъл, разбра се, че ми липсват Домът на киното в София и пътуването по света… Да, тази нова работа е рисувана в уединение и изолация, но благодарение на чудесната музика за мен процесът беше приятен и разтоварващ, въпреки самотата, което е нещо ново.
На първо място искам да ви благодаря, че сте гледали пърформънса ни преди няколко години. Тази съвместна работа ми остави едни от най-хубавите спомени от излизане на сцена. Мисля, че и музиката, и визуалните изкуства са форма на комуникация, която е отвъд езика. По време на престоя ми в София и Велико Търново общувах и с Мирян, и с хората от „Дома Арт“, които ме поканиха, така че се срещнах с чудесни хора – не само на сцената. И този пърформънс беше толкова специален точно заради многото нива на комуникация.
Какви са новите предизвикателства в дистанционните онлайн проекти? Защото тук форматът е друг – по-малък. Помня колко впечатляващо беше вашето представление с Мирян върху голям екран в Дома на киното. От друга страна, така можете да стигнете до по-голяма публика…
Откакто започна пандемията, имах около десетина онлайн колаборации и този обмен на видео и аудио ме кара да се чувствам като астронавт, който звъни по телефона до Земята: „Чувате ли ме?“, „Виждате ли ме?“… И начинът, по който ще гледате нашето представление на лаптопа си, може да не изглежда толкова динамичен или драматичен, но имам вече опит с много зрители, които правят много, много скрийншотове, за да споделят кои сцени са им любими или са ги впечатлили. Те споделят в социалните мрежи отново и отново тези свои впечатления. И може би това е нова възможност за радост и развлечение…
Как си влияете взаимно с музикантите, с които работите? Това, което чувате като звук на сцената, как се превръща в цвят?
Думата „тон“ се използва и във визуалните изкуства, и в музиката. Музикалните тонове се смесват с цветовите тонове и с чувствителността на публиката. И така се ражда нов цвят в сърцето на хората. И в съзнанието им. Слушайки музиката, аз мога да си представя син цвят, но в картината използвам този, който ще създаде хармония в общото. Това е начинът, по който аз изживявам пърформанса.
По какъв начин ви вдъхновяват тези трима български музиканти, с които работите в момента?
Последният път, когато бях в София, бях настанена в къщата на Йоана и имах едно музикално изживяване, когато тяхната котка изведнъж реши да се разходи по клавишите на кийборда им. Беше уникално, а съм и дълбоко впечатлена от чувството за хумор на тримата артисти, което провокира и тези случайни стечения на нещата в музиката. И може би моята роля с рисуването тук е котешка – да се разходя върху музиката им.
Кои са трите думи, с които бихте описали приключението Postfactum на всички нас?
Трите думи са „медитация“, „пътешествие“ и „дигитално здрависване“.
