Георги Йорданов започва пътешествието си в романтичната наивистична живопис в средата на 80-те години на ХХ век ‒ един много силен и плодотворен период в най-новото българско изкуство.
Но той не се включва в доминиращия тогава експресионистичен маниер на изразяване, нито в абстрактната, информалната или концептуалната образност. Намира своето персонално и най-точно изобразяване на чистотата и сантименталността, на детското и поетичното, на приказното и фантазното, на фината ирония и културния еротизъм, на копнежа си за искреност и тъгата си от опустошената човечност ‒ всичко това, което живее в необикновената му душевна природа. С времето става един от много малкото стилни наивисти в българската живопис, чието творчество днес, когато е навършил 60 години, е изключително впечатляващо и високоестетично.
Вглъбените в някакъв свой вътрешен живот фигури на мъже и жени, на деца и семейства, на животни и предмети, обитават имагинерна, метафизична реалност, в която са застинали в миг на почти ритуално откровение, в състояние на странно психо-физическо разголване. Безкрайно изразителните и обичани от художника образи на овце, кучета, котки и птици са погледнали с очовечени и одухотворени изражения и сякаш са по-добрата, невинна и хуманна част на обществото. Детските му образи имат лица и състояния на възрастни. Събраните около отрупаната с чаши и бутилки трапеза приятели всъщност са отчуждени един от друг. Дори в семействата или в прегърнатите двойки, между мъжа и жената често витае емоционална пустота и осезаема неудовлетвореност. Георги Йорданов постига по неподражаем начин тази особена и умна метаморфоза и антиномия между изобразената ситуация, между сцената с „театралните актьори“ и тяхното истинско психологическо състояние. В на пръв поглед милите и романтични срещи между приятели, семейства и влюбени се долавят тъга, отчуждение и самота. Художникът е чувствителен към странностите и абсурдите на днешния свят и ги изразява ‒ с удивително въображение, с доброжелателна усмивка и изящна ирония, но и с благородна тъга. Сякаш споделя чрез картините си, че невинността и нравствената чистота са вече много редки и поради това много ценни феномени в съвременното общество и отношения. В изкуството му има постоянно завръщане към детството като спасително бягство от хаоса на реалния живот ‒ затова се явява безкрайно високият звездоброец, загледан в небето, или хората с криле на пеперуди, копнеещи да полетят, или русалката, приседнала до самотен мъж, или портрети и автопортрети върху люлеещо се дървено конче.
Живописта на Георги Йорданов безусловно е влязла сред високите постижения на съвременното българско изкуство. Тя е способна да предизвика топло и радостно чувство, възхищение от внимателното и оригинално композиране и живописно моделиране на фигури, детайли и пространство, но и да събуди сериозен размисъл за състоянието и съдбата на човешкия ни душевен свят.
Страстен романтик и мечтател, зрял мъж, ревниво пазещ детската искреност и възторженост, спокоен и мъдър бохем, поетичен съзерцател на материалната и духовната природа, Георги Йорданов продължава пътешествието в себе си и в картините си.
