Танц и политика
„Творя само когато имам какво да кажа и произведението обикновено е по теми, които засягат живота ми в даден момент. Интересува ме да провокирам себе си, да поставям под въпрос собствените си мисли, мотивации и предположения, както и тези на изпълнителите.“
Лойд Нюсън, основател на компанията DV8 physical theatre
Изглежда абсурдна и някак странна тази връзка между абсолютната вътрешна свобода на танца и пълната външна зависимост от всякакви съображения на политиката. Невъзможно е да танцуваш „политически обусловено“, защото танцът сам по себе си е отрицание на „политическото“, доколкото политиката е умение да лавираш сред безброй обстоятелствата и да преследваш цели, свързани с управлението и контрола на населението.
Танцът е израз на неуправляемата индивидуалност, тази, която съхранява първичната връзка с живота. Танцът е виталност във всичките ѝ измерения. Политиката е отрицание на виталността – тя е упражняване на власт, съобразяване и обвързаност със статуквото.
Ето защо дуетът „танц и политика“ е силно драматичен. Обикновено разрушаването на социални табута предизвиква шумни обществени скандали. Танцът се държи с политиката като с усмирителна риза, а политиката се отнася към танца като към общественоопасен луд.
В реалистично-битов план отношенията танц-политика са многообразни и до голяма степен определени от вида на обществената система. Живеем в свят, в който хората, които държат механизмите на властта и на парите, най-малко се интересуват от изкуство и най-малко го разбират, защото техните интереси се заключават в това как да останат във властта и във владеенето на парите. Диктатурата се отнася със силно подозрение към съвременното изкуство и понякога директно го забранява, за да не ѝ създава проблеми. Репресии от всякакво естество преследват най-прогресивно мислещите артисти, ако те не са се поддали на опитомяване и са си позволили лукса да обърнат гръб на интересите на властта или да ѝ се противопоставят. Демокрацията е много по-толерантна към авангардното мислене и дори се възползва от него, за да демонстрира своето идейно превъзходство пред диктаторските общества. Но и при демократичното управление има автори, обвити с унищожително мълчание, ако не се вписват в политическите интереси и претенции на силните на деня.
Изкуството в своите истински измерения е силно противопоставящо се на всякакъв вид статукво в „системата“, защото борави със сетивността много повече, отколкото с рациото и поради това се опира на хуманизма много повече, отколкото на утилитаризма. В края на хуманизма въображението и изобщо всичко, което ни различава от животните (морал, съвест, чувствителност, голямата способност да обичаш и пр.), е поставено на голямо изпитание, водещо към елиминирането им, още повече в условията на конкуренция с изкуствения интелект (ИИ). Животното не си задава екзистенциални въпроси – то се приема такова, каквото е, и приема системата безкритично. Това, което ни отличава от животните и от ИИ, е способността да задаваме въпроси – към себе си и към „системата“, това е и основната мисия на хората на изкуството – да поставят въпроси, които противоречат на общоприетото. Разсъждавайки върху произведенията на изкуството, ние всъщност разсъждаваме върху себе си и това е най-голямата провокация към „човечността“, която съвременността може да ни отправи, преди да се отпусне в обятията на роботите.
Някъде сред тези противоречия артистите успяват да изтанцуват своята лична позиция към съвременното състояние на нещата така, както Марта Греъм танцува навремето своето всеизвестно „Писмо до света“ – доказателство, че драматичният конфликт между танца и политиката може да роди и шедьоври. А когато не ражда щедьоври, произвежда плакати.
В изкуството на танца политическото присъства по своеобразни и понякога неочаквани начини. Посочва социални несправедливости още от времето на романтичния балет – в типичния класически балет „Жизел“ например селското момиче Жизел е измамено и похитено от благородник, преоблечен като човек от простолюдието. Когато пристига годеницата на благородника, той е разобличен, а измамената Жизел полудява от отчаяние.
От модерността насам политическото в танца се проявява, чрез преоткриване на смисъла на присъствието на тялото и на неговото поведение и третиране. Още предвестничката на модернизма в танца Айседора Дънкан манифестира идейни принципи, които се развиват в танца през целия ХХ век. Много радикални мислители твърдят през XIX век, че цивилизацията осакатява, вместо да насърчава развитието на индивидите, а Дънкан разширява този аргумент, заявявайки, че индивидът ще намери в тялото източниците на единство и хармония, за да противодейства на негативните аспекти на цивилизацията. Около 1910 г. Дънкан пише: „Всичко трябва да се отмени“. Тя изразява критиката си към доминиращата естетика в танца, като освобождава танцуващото тяло от стегнатите корсети на класическия балет, защото всички те символизират ограниченията върху женското тяло и неговия изразителен потенциал. Като насърчава универсалния образ на жената, Дънкан се стреми да разкрие същественото тяло под повърхността на културата и да я оформи, за да пасне на това тяло. Тя танцува в прозрачна къса туника, закрепена на гърдите и бедрата и подплатена с трико. Нейният костюм се превръща в емблема на женската еманципация, радикално изпълнение на женското тяло, освободено от обвързващите пластове на културата. Дънкан се дистанцира от индивидуалната артистична интерпретация, отъждествявайки собствената си личност с това, което тя смята за универсални чувства и импулси. Дънкан нарича това „множествено единство“ и теоретизира движението като социална сила.
В началото на ХХ век гениалната американска хореографка Марта Греъм е експонирана от американското правителство като флагман на американската демокрация – нейните спектакли са показвани навсякъде по света, включително и в страни с диктаторско управление, като демонстрация на неограничения творческия дух, гарантиран от американските демократични свободи. По този начин напълно аполитичното изкуство на Греъм се превръща в мощна пропаганда на американския културен и социален просперитет.
В историята на танца през ХХ век политическото присъства като социален рефлекс. Пина Бауш с нейния интерес към самотата на градския човек, отношенията между половете и екологията разглежда индивида като сложна система от влияния и отправя своя апел за хуманизъм чрез ексцентричните си спектакли. С рафинирана мекота и смели естетически открития тя поднася на зрителя огледало, в което той вижда своя автопортрет, социално обусловен и политически оформен.
Скандалната британска трупа DV8 physical theаtre разбулва социални табута, свързани с насилието и секса, представяйки тялото като транслиращо социални идеи. Работата на DV8 оспорва ограниченията на танца, като използва всякакви необходими средства, включвайки елементи на театър, танц, филм и все по-често текст. През 1986 г. в отговор на разочарованието си от липсата на значими теми в съвременното танцово изкуство един от създателите на трупата – Лойд Нюсън, отбелязва, че публиката е „заблуждавана относно дълбочината“ на голяма част от съвременния танц, който той смята за повърхностен и обсебен от „естетиката пред съдържанието“. Той казва:„Нашата работа се задълбочава в това как хората се свързват един с друг, емоционално и интелектуално, вместо да се занимаваме с движение или дизайнерски модели сами по себе си, ние изследваме действията на индивида и разглеждаме как те от своя страна отразяват политически и социални проблеми“.
Стив Пакстън, представител на американския постмодерен танц и създател на контакт-импровизацията, внася политическа перспектива в разговора за танца, определяйки самото движение като политическо. След като е танцувал с Мърс Кънингам, Стив Пакстън насочва интереса си към айкидо, където агресията се превръща в танц, а противникът в партньор. Той казва: „Какво се случва, когато не хвърляш този човек на земята, а по-скоро го поддържаш в танца? Как в този момент, когато се събереш с този агресор, се движите заедно? Това е огромна политика! Това е огромна крачка за преодоляване на агресията… Задаването на въпроси за всеки момент е и политически акт. Как тялото ни пита на клетъчно ниво във всеки момент?… Това е крачка напред в разбирането как трябва да танцуваш, към идеологията на „Какво работи? Как работи това? Кога работи това?“. Към движение, към променящ се набор от знания… Ние не формираме света в идеи, с които след това жонглираме, а сме в състояние на постоянна промяна на тези идеи и на тяхното изместване. Това е политическо“.
