Разговор с украинската писателка Наталия Матолинец
С Наталия Матолинец се запознахме през юни на Созополските писателски семинари на Фондация „Елизабет Костова“. Тя трябваше да дойде в България заедно с украинския писател Володимир Аренев, който обаче заради мобилизация остана в родината си.
Никога няма да забравя една созополска вечер, в която всички участници бяхме седнали край брега на морето, разговаряхме и в един момент внезапно започна заря. Повечето присъстващи, особено българските автори, не бяхме впечатлени от фоейрверките, свикнали сме с тях. Но Наталия разчете гърмежите като знак за въздушна атака и панически се втурна да търси бомбоубежище…
Наталия Матолинец е украински писател, автор на 7 фентъзи романи. В книгите си преплита история, митологии и любимите си градски места. Неотдавна Наталия получи наградата Chrysalis на Европейското общество за научна фантастика. Родена е и живее в Лвов.
Наталия, какво се вижда от твоя украински прозорец?
Зависи. Понякога гледам жълти трамваи. Понякога през нощта виждам ракетни атаки. Преди две седмици руснаци удариха жилищна сграда в моя район. Събудих се докато къщата ми се тресеше и небесата горяха в огън. Хукнах към така наречената „безопасна зона“ в коридора, но пак беше шумно. Експлозиите звучат така, сякаш те разкъсват отвътре. Преобладаващо държим прозорците затворени.
Свикнали сме прозорците да са метафора за възможност или невъзможност. За украинците прозорците станаха страшни. Сега те представляват уязвимост и опасност. След 24.02.2022 г. седенето до прозореца е от навиците, които губим. Всички задължително опасваме с тиксо прозорците, за да се предотврати разнасянето на стъклени парчета по време на атаки. Може да се каже, че стана съвсем естествено нещо да заобикаляме прозорците.
Ясно си спомням първата нощ, когато по време на въздушна тревога останах в леглото, бях много болна след прекарани студени нощи в мазето. Реших да остана на всяка цена. Спомням си как лежах и се взирах в прозореца и си мислех как може да се счупи всеки момент. Нищо от това не се случи, но все пак се чувствах все едно гледам в празнота, тъмна и безнадеждна.
Една моя приятелка подготвяше детска спалня, но ракета удари къща пред апартамента ѝ и сега тя няма желание да приспива дете с тази гледка. Но имаме ли избор? Не можем да отвърнем очите си от действителността.
Дори гледката да е красива и да не се виждат руини, знаеш какво е под прозореца ти. Всички ние сме счупени по някакъв начин, дори ако прозорците ни са непокътнати. Това е страшната част. Невъзможност за излекуване, защото всеки ден носи нова болка и загуба. Животът се чувства като ходене по счупена чаша: бих искала това да остане просто метафора, но има дни, когато усещането е буквално.
Възможен ли е нормален живот по време на война?
Това е доста трудно за обяснение, защото живях в Лвов, все още живея тук. Продължавам да излизам да пия кафе, пиша книгите си, ценя всеки момент на радост. Опитът да спазвам всекидневието е полезен, но понякога се чувства все едно е голяма преструвка. Като театрална декорация, тънка и лесна за скъсване. Напрежението винаги го има. Например, когато видя витражи в църква покрити, защото може да не оцелеят при атака, въпреки че са оцелявали векове в тази непредсказуема гранична зона. Когато неизбежно и почти постоянно проверявам приложението за въздушна атака – винаги преди да изляза. Когато някои от сградите по пътя ми са заобиколени с метални „таралежи“, за да спрат танковете. Напрежението никога не изчезва.
Интензивните чувства станаха още по-интензивни. Абсолютният ужас от това, което се случва сега, изтри идеята за безопасност и сигурност. И това е ситуацията, която се боря да обясня: не можеш да си добре – затова се преструваш много добре, толкова добре, че някои хора вярват, че имаш нормален живот.
А войната промени ли твоето писане, появиха ли се нови думи и думи за какво са те?
Със сигурност станах много по-яростна с думите си. Точно преди 24.02.2022 г. завърших новела за Втората световна война в Лвов и разрухата, която тази война донесе. Беше емоционално за мен да напиша тази новела, беше ми трудно да си представям какво са правили хората по онова време. И точно тогава започна пълномащабната инвазия на руснаците и всичко, за което четох и писах се случваше отново, точно пред очите ми.
Понякога се чувствам блокирана, а писането изисква поредица от връзки в мозъка. Свързвате опита си с думи. Опитвате се да се свържете с други хора чрез историята, да достигнете до тях. Имаше моменти след началото на войната, когато не можех да намеря думи, не ги чувствах правилни и достатъчно силни, за да протегнат ръка, да се гмурнат толкова дълбоко, колкото е болката ни. Замислих се: какво може да направи моето писане? Какво може да промени то, след като се убиват хора всеки ден? Тогава започнах да получавам съобщения от моите читатели и те поискаха още мои книги. Разказваха ми как четат написаното от мен в бомбоубежищата, как тези истории са им помогнали да оцелеят под окупация или далече от дома, в чужбина. Така започнах да пиша отново, основно за моите читатели.
В действителност собствените ми думи се промениха. Дори когато пиша вълшебна, фантастична история, тя отразява живота. Защото става дума за това хората да защитават дома си, или за хора, изгубили всичко. Или хора, които се опитват да преодолеят травма. И няма особено значение дали са във въображаем свят, защото тези неща са свързани с всички нас. Също така станах много по-внимателна с темите за травмата, защото разбирам колко лесно могат да бъдат предизвикани читателите в момента и колко тактичен трябва да бъде писателят. Просто осъзнах, че моята работа сега е да пиша повече за Украйна, защото ако ние не разкажем нашите истории, някой друг ще го направи. Или по-лошо: нашите истории ще бъдат изгубени и забравени.
Замислих се за украинските писатели, които сега са на фронта – кой ще напише техните книги, ако не се завърнат. Освен всичко останало – цяла една ненаписана литература умира… Какво мислиш за това?
Имам много приятели и познати, които сега се бият на фронта. Писатели, преводачи, журналисти, издатели и културни дейци, отказали се от кариерата си, напуснали семействата си и тръгнали да защитават земята ни. Раняват ги, умират. Това е опустошително чувство за голяма загуба. Особено ме боли, защото през последните години издателския пазар в Украйна растеше бързо, за първи път след получаването на независимост. Преди това нашата култура е била измъчвана, забранявана и изтребвана в продължение на векове. Разстреляният Ренесанс – масовото убийство на украински писатели и художници през 20-30-те години на XX в. е травма, която все още не сме преодолели. Съветска Русия налагаше разказа за „несъществуващата литература“, чиито създатели бяха брутално убивани. Това, което се случва сега, със сигурност ще бъде наречено втори екзекутиран Ренесанс: детският писател Володимир Вакуленко е измъчван и убит в окупираните територии. Защото пише книги и защото е украинец. Искам да прочетете този ред отново: детски писател е измъчван и убит. Намерен е дневника му, спомените му ще бъдат публикувани. Но никога повече той няма да напише нови книги.
Преди няколко седмици Виктория Амелина загина след ракетна атака в Краматорск. Тя беше мощен глас, представящ украинската литература пред света. Работеше по книга за военните престъпления, искаше да ги направи достояние на обществеността, но беше убита. Няма да я има книгата ѝ за военните престъпления и никога няма да ги има книгите, които тя би написала.
Не знаем колко ненаписани книги може да има сега в Украйна. За да напишем книгите си, първо трябва да оцелеем. Неразказаните истории и заглушените гласове се забравят. Това вече го научихме. Разказването на собствена история е лукс за победителите и оцелелите.
Какво би казала на тези, които подкрепят Путин?
Пълномащабната война продължава вече година и половина. Няма какво да се каже на онези, които подкрепят геноцида над украинците. Не мисля, че някой нормален човек може да подкрепи това. Някои хора може да са жертва на пропаганда, да. Те са добре дошли да посетят Украйна и да видят сами какво се случва. Нещата са черни и бели: този, който напада независима държава, убива хора, бомбардира градове, краде деца, е агресор. А агресорът винаги е виновен.
Ако Путин беше персонаж в твой роман, каква роля би му дала?
Не мисля, че това е подходящ въпрос за мен. Но съм сигурна, че писателите, които работят върху хроники и документални филми за военни престъпления, имат отговора.
Имаш ли приятели и близки в Русия, с които войната те раздели?
Не, нямам никакви връзки с Русия. Семейството ми винаги е било вкоренено в Лвов и нашия регион. Лвов е голям, величествен град на запад в Украйна. Бил е част от Австро-Унгарската империя, от европейския контекст, въпреки че е гранична зона.
За кого скърбиш?
Моят нюзфийд във Фейсбук вече е некролог. Скърбя за приятели, колеги и хора, които не познавам лично. Някои хора казват, че сега сърцето им е колкото Украйна: 603 700 квадратни километра. Предполагам, че това описва и чувствата ми: всичко изглежда толкова близко, толкова интензивно, толкова болезнено. Преди две седмици ракети удариха жилищна сграда в моя район. Десет души загинаха. Не познавах никого, но имах чувството, че крехкият момент на спокойствие беше откраднат от мен отново.
Мисля, че ще отнеме много повече време, за да осъзнаем какво ни ограбиха – в много отношения. Но първо трябва да оцелеем.
Откъде намираш сили, Наталия?
Всъщност не се чувствам силна. Когато отида в чужбина, спирам да се справям с ежедневния ужас и обикновено плача, ставам много емоционална. Понякога ми се струва, че има стъклена стена между мен и другите хора, които могат да продължат нормалния си живот, защото за мен „нормалното“ се промени много и е трудно да се свържа с безопасното пространство. За щастие, докато бях в България, по време на семинарите в Созопол и фестивала CapitaLiterature в София, бях обградена с такова внимание и разбиране, че това ще остане в сърцето ми като доказателство за искрена грижа.
Това, което ми помага много, е възможността да говоря. Ходя на литературни събития в различни страни и това е моята отговорност в момента. По същество това е първият път, когато украинците могат да говорят за себе си в бурни времена и да го правят силно. Така че опитвам се да бъда силна и яростна, няма друг начин. Бих предпочела понякога да изглеждам груба, но ако това ми помага да извикам „Убиват ни!“ и хората да го разберат – с удоволствие бих била груба.
Има ли надежда за мир?
Винаги има надежда. Въпросът е какъв може да бъде този мир? Въпросът е какво може да осигури този мир и границите ни да останат непокътнати? Докато нямаме отговори на това, бъдещето остава неизвестно.