
„Вечната Аделайн” (реж. Лий Толънд Кригър) има интересен, въздействащ, добре замислен сюжет, който свършва зле.
Няма нищо лошо в добрата стара романтична история. Но ако към нея се прибави потенциал за размисъл и драматично съпреживяване, филмът веднага скача нагоре в класацията (на киногайда на „Мишлен”). От друга страна, необяснимите феномени с пробива във времевите константи са главно фантастичен приоритет и рядко се прехвърлят в реалистичното екранно всекидневие, така че „Вечната Аделайн” разполага с няколко коза, що се отнася до по-придирчивите зрители. Е, не всяка хронодрама притежава размаха на „Странният случай с Бенджамин Бътън”, затова ще трябва да простите на режисьора Лий Толънд Кригър, че не винаги му достига въображение и най-вече да преглътнете финала…
Едно от достойнствата на филма е гласът на разказвача, който подсказва и/или обърква очакванията на зрителя относно развоя на събитията, натъкмява научния „инструментариум”, който задвижва фабулата, и създава една особена атмосфера на фаталистично примирение, в която Аделайн Бауман (и многобройните й превъплъщения) се потапя по време на дългия си земен път. Всичко звучи като за последно още от самото начало. Хронологичната реминисценция също е извънредно полезна, тъй като можем да уловим промените в историческия фон, които съпътстват живота на Аделайн. А иначе става дума за една опечалена вдовица и предана майка, която на 29-годишна възраст претърпява автомобилна катастрофа, оцелява по чудо и… никога повече не остарява. Което води след себе си два основни проблема: емоционален и научен. Емоционалният е предизвикан от дилемата как да се обвържеш с някого, щом знаеш, че няма възможност да остарееш с него. Научният е породен от факта, че ако светът бъде осведомен за нейното съществуване, всички ще искат да открият механизма на това „неостаряване” и следователно ще я вземат за лабораторна мишка. Така Аделайн се превръща във вечен беглец, който, подобно аристократичните вампири, преминава „безнаказано” през превратностите на живота, но няма с кого да го сподели. Поправка, споделя го с малката си дъщеря, която обаче от един момент нататък може да вижда само от време на време, защото видимата им възраст се изравнява, което е меко казано смущаващо. И така до наши дни, когато около 108-годишната Аделайн изглежда като внучка на дъщеря си и (отново) си позволява да се влюби…

Самотата прониква „през порите” на този филм и го прави специален. Мистерията, която обгръща екранното присъствие на Аделайн, съдържа потенциала на криминален сюжет, но меланхолията я задържа в пределите на романтичната драма. Казусът за невъзможността на дадена любов е стар като света (само обстоятелствата са различни), но отсъствието на мелодрама и крайни емоционални състояния придава на съпреживяването тук тръпчиви трагични нотки. Никой не може буквално да се постави на мястото на Аделайн, но алиенацията е универсално заболяване и невъзможността да принадлежиш някъде (или някому) нерядко обезсмисля необходимостта на съществуването. Въпреки това героинята продължава напред, примирена с „чудото” на безсмъртието, сред мимолетни наслади и предателското отегчение на déjà vu, без надежда за „приютяване” на душата.
По-късно може да се запитате дали не сте открили в този филм повече дълбочина, отколкото той всъщност съдържа (въпрос на зрителска предразположеност или на моментна настройка), но по време на гледането магията е на лице, поне около 80 %. И най-малко 60 от тях са дължат на присъствието на младата Блейк Лайвли, която удивително бързо успява да се измъкне от имиджа на разглезена аристократична блондинка, с който се наложи на малкия екран в сериала „Клюкарката”. Аделайн не е фаталната жена. Тя е красива и уязвима, но външността и особено младостта, не са бонус в хода на живота й, което дава възможност на Блейк да покаже, че умее нещо повече от това да отмята руси къдрици и да примижава съблазнително. Любопитен момент от биографията на филма е малката, но значима роля на Харисън Форд. След като през последните пет години го виждаме рядко на екрана, и то главно в незначителни трилъри и екшъни (фантастични или не), където „лежи на стари лаври” и видимо се чувства не на място, превъплъщението в Уилям Джоунс е чудесна възможност да напомни за емоционалния потенциал на драматичния си талант. И да засили усещането за самотност, което обгръща персонажите в киноисторията на Лий Толънд Кригър.

„Вечната Аделайн” е интересен, въздействащ, добре замислен сюжет, който свършва зле. Проблемът с избора на финал в този случай създава един порочен кръг: когато героинята стига (най-сетне) на ръба на смъртта, който и път да предпочетат авторите, все ще сбъркат. Ако Аделайн умре, ще попаднем в зоната на сълзливата мелодрама за невъзможната любов (твърде изтъркано за XXI век); ако Аделайн оцелее, ще получим неправдоподобно захаросан хепиенд. Възможен е, разбира се, и трети изход, но той не е на особена почит в американското кино. Онези, които се нуждаят от промяна на финала, могат да си го въобразят: само си представете, как би решил въпроса един Ерик-Еманюел Шмит (например „Хотел между тоя и оня свят”) и всичко ще си дойде на мястото.