0
4825

Животът и хората от „София ДокуМентал“

„За Сама“

Девет дни с 15 забележителни филма белязаха нулевото онлайн издание на новия кинофестивал „София ДокуМентал“. Очакваме го и на големия екран през 2021 г.

Много кинофестивали с богата история бяха отложени или преминаха към онлайн издания заради COVID-19 през изминалата година, а подобна съдба ги дебне и през 2021 г. Що за орис е обаче да дръзнеш да създадеш нов филмов форум и да не можеш да посрещнеш на живо зрителите му?! Това със сигурност знаят организаторите на „София ДокуМентал“, но вместо да се оплакват, в края на 2020 г. те си намериха своето виртуално място и нарекоха това необичайно издание „нулево“. Едновременно заявиха стремеж към сериозна позиция във фестивалния живот у нас и си оставиха отворена врата за реален дебют в кинозала.

Интересно, магнетично, различно начинание е „София ДокуМентал“. Обогатява тематичната палитра, която вече познаваме от националния документален кинофестивал „Златният ритон“, специализираната секция на София Филм Фест и артистичната селекция в Master of Art. Фокусът е върху „човешките права и развитието на млада, ангажирана публика“. За мнозина подобна квалификация вероятно звучи сухо, скучно и дори донякъде назидателно. Но достатъчно бе да изгледаме филмите от нулевия „София ДокуМентал“, за да се убедим, че ангажираното документално кино не е непременно манипулативно натрапване на мнения и позиции. Това, последното, мнозина го преживяхме в една друга епоха. Сега е времето да изричаш реалността артистично, вълнуващо, без размахан пръст, а с отвореното съзнание, че можеш и да не бъдеш приет, но да се радваш на възможността да разказваш лични или лично докоснали те истории така, че те да докоснат и публиката. Не просто да я докоснат, а да отвлекат мислите ѝ към места и съдби, за които не е подозирала. И предлагайки поводи за размисъл и дискусия чрез виртуални срещи с някои автори и с експерти по засегнатите проблеми, поне мъничко да променят зрителите към по-добро.

Именно в това е смисълът на подобен фестивал, особено когато избраните творби са създадени с професионализъм и лична ангажираност. Тогава филмите стигат дотам, където са насочени – към сърцето и разума на зрителя, задават важните теми на деня, събуждат заспали въпроси, намират последователи.

Не е учудващо, че публиката присъди своя приз на британско-американско-сирийския „За Сама“ на Уаад Ал-Катиб и Едуард Уотс (2019, номинация за Оскар, награди БАФТА и L’oeil d’or за най-добър документален филм). През 2011 г. Уаад е в епицентъра на бомбардировките над град Алепо, Сирия. Преживява лично Гражданската война, за която останалият свят разбира само от новините. Прави репортажи за Channel 4 News, озаглавени Inside Aleppo (награда Еми). Снима пет години от живота си, за да го остави на своята дъщеря – от споделената си любов с д-р Хамза, сватбата им, забременяването ѝ посред войната и всеотдайността на лекаря в полуразрушената болница, през раждането на малката Сама и на други бебета, през стотиците неспасени животи (включително на деца), до апокалипсиса в огромния град, втората си бременност и най-трудното решение на семейството да напусне родината…

От подбраните 300 часа документален материал Уаад Ал-Катиб и сърежисьорът ѝ Едуард Уотс монтират „За Сама“, най-номинирания документален филм през 2019. Гледаш, буца засяда в гърлото ти и не можеш да спреш сълзите. Защото, казва авторката, когато целта на бомбардировките са болници, това сломява духа на хората. И защото: „Сама, имаш шанс да оцелееш, ако не знаят, че сме ти родители; виновна си, че майка ти е журналистка, а баща ти – лекар“. А името на Сама означава „небе“ – „небе без нападения, без бомбардировки, с птици“…

Един ден, когато порасне достатъчно, Сама ще знае всичко от първо лице, защото майка ѝ е имала репортерския морал да заснеме безумството, с което се бомбардира сътвореното от векове, за да се поддържа нечовешки политически режим. Затова не мога да забравя „За Сама“.

„Радиомълчание“

Впрочем нямаше филм от „София ДокуМентал“, който да не ме докосна по неповторим начин; нямаше филм, който да не потвърди усещането ми, че малко знаем за света и хората, преди да сме станали свидетели (макар и на кино) на случващото се с тях. Особен е случаят с швейцарско-мексиканския „Радиомълчание“ на Хулиана Фанхул (2019), избран да открие фестивала заради едно от най-важните човешки права днес – правото да бъдеш информиран. Заради разследванията си на корупцията по високите етажи на властта (вкл. тогавашния президент Енрике Пеня Нието и ректорите на осем местни университета), заради протестите срещу наркотрафика и фалшивите новини, една от най-активните мексикански радиожурналистки – Кармен Аристеги, е уволнена, а предаването ѝ е свалено от националния ефир. Мнозина на нейно място биха се свили, но не и Кармен. Тя събира екип и продължава да стига до слушателите си през нов интернет канал. Подкрепена е от 18 млн. души. Битките, които води, са животозастрашаващи и по силите на малцина, но Аристеги е категорична: „Оптимизмът е почти морално задължение. Алтернативата да се откажа от битките си в тази обрулена среда не стои пред мен“.

Именно моралът на съвременния журналист е голямата тема в „Радиомълчание“. По думите на режисьорката Хулиана Фанхул, която от години живее в Швейцария, заснемането му едва ли би било възможно, ако все още беше в Мексико, където свободата на медиите не е приоритет. Коментарът е излишен.

Без коментар ни оставя и друг филм, свързан с Мексико – американско-австрийският документален екотрилър „Море от сенки“ на Рихард Ладкани (2019, Награда на публиката от фестивала Sundance). Възможен ли е изобщо коментар за хора, които в алчността си унищожават цели видове на планетата… Оказва се, че картели, организирани от бракониерстващи рибари и хора на властта по западното мексиканско крайбрежие, хвърлят мрежи за застрашената риба тотоаба, чийто мехур според древни китайски вярвания е лековит. Цената на „кокаина на морето“ започна от $4500 в градчето Сан Фелипе и стига до $70 000 в Китай.

Уловът на тотоаба е забранен и защото в мрежите попадат екземпляри от изчезващия вид вакита (китоподобни бозайници), обитаващ мексиканския Калифорнийски залив. Филмът проследява усилията на 60 учени да спасят оцелелите едва двайсетина вакита. Резултатът понякога е отчайващ, но както казва Андреа Кроста, основател на Международната организация за Земята (Earth League International), „ние водим много войни по света, но сме тук, защото смятаме, че в тази война има символика – в началото проблемът изглежда само екологичен, но в него е скрита огромна престъпност“. Кроста и разследващият журналист Карлос Лорет де Мола са в основата на създаването на „Море от сенки“, но идеята за него идва от Леонардо ди Каприо. Не за прав път актьорът работи с режисьора Ладкани, а общото им послание е изречено от едно мексиканско момче: „Бракониерите убиват морето за пари; умре ли морето, после ще умрат и хората“.

В региона, но малко на югоизток от Мексико, ни прехвърля австрийско-френският филм „Епицентър“ на Хуберт Заупер (2020, Голямата награда на журито от фестивала Sundance). Потапя ни в атмосферата на постколониална Куба, където повече от век съзнателно се градят и поддържат митове. Гради се утопия, пресъздадена на екрана чрез компилация от архивни кадри (включително от зората та киното) и интервюта със съвременни жители на Хавана. Както не вярват на част от заснетото минало, така те не вярват и на разказите за случващото се днес извън техния остров. Продължават да плачат за Кастро и да вярват, че „Куба е раят“, въпреки мизерията. И не, не са нещастни, когато слушат за капиталистическия блясък: „Ние сме щастливи, пием и играем салса“. Колко ли още ще издържи тази „светла и изпепеляваща утопия“…

Истинска обиколка на света, но не с прелестни гледки, а с потресаващи истории прави германско-швейцарската продукция „Женско удоволствие” на Барбара Милър (2018). Пет жени –

Дебора Фелдман, Лейла Хюсеин, Рокуденашико, Дорис Вагнер и Витика Ядав – говорят за начина, по който се гледа на женското тяло в познатите за тях култури. Разказите за насилие, обрязване и унижения в Индия, Израел, Африка, Япония и дори в Европа са, меко казано, далеч от хуманността. Всяка от героините е образована и достатъчно смела, за да говори за случващото се в различни религиозни общества. Ефектът се връща като бумеранг към тях, но те не спират да се борят срещу демонизацията на женствеността. Това не е филм срещу религиите – по-скоро фокусира несъвместимостта на религиозния догматизъм с човеколюбието в съвременния свят.

Далеч от хуманното поведение е и показаното в белгийско-френския „Отвъд океана“ на Сън-А-Юн (2019). Правителството на Филипините преднамерено легализира специфичната миграция на млади жени. Те биват изпращани с двегодишни договори да работят като прислужници при богати семейства в Саудитска Арабия, Сингапур, Хонконг, Дубай и т.н., за да издържат близките си. Нямат никакви права – нито на отпуска, нито да виждат собствените си деца, още по-малко да бъдат несъгласни. Напротив, минават през школа, където ги учат да търпят ругатни, шамари, недоспиване, да не плачат, ако ги нараняват, и да знаят, че са щастливки, ако не ги изнасилват… Покъртителен разказ на фона на песен: „Нека никой да няма моята съдба… Моля ви, дарете ни част от милостта“.

От най-високо политическо ниво са провокирани сътресенията в два от филмите, свързани с днешна Русия. В тях проблемът не е просто лишаване от човешки права, а стига до реална заплаха за живота на двама несъгласни с официалната власт мъже. Както подсказва заглавието, чешкият филм „Процесът „Олег Сенцов“ на Асколд Куров (2017) е за един от най-срамните актове спрямо човек на изкуството. През 2014 г. украинският режисьор Олег Сенцов, публично обявил се срещу анексирането на Крим и активист на Автомайдана в Киев, е арестуван от руските служби за сигурност „заради противозаконна, включително терористична дейност“. Обвинението е скалъпено по неверни показания на двама свидетели и макар единият от тях по-късно да признава, че е говорил под натиск, Сенцов е изпратен в затворническа колония отвъд Полярния кръг.

„Няма да моля – заявява той след обявяването на присъдата. – Както пише Булгаков, малодушието е най-големият грях на Земята (…) В днешна Русия има три вида хора: подвластни на пропагандата, трубадури на пропагандата (защото трябва да отгледат децата си примерно) и такива, които не вярват на пропагандата, разбират какво върши управлението, но се страхуват, не вярват, че системата е пробиваема. У нас, в Украйна, също не искаха на ни чуят, но ние излязохме и ударихме по кофите за боклук; не искаха да ни видят, но ние палехме гуми. Накрая победихме… Единственото, което мога да пожелая, е тази третата група, информираните хора на Русия, да се научат да не се боят“.

В защита на Сенцов се обявяват кинодейци като Вим Вендерс, Кшищоф Зануси, Агнешка Холанд, Олег Табаков. Минават обаче пет години в Далечния север, преди режисьорът да се върне в родината си като един от 35-имата украински политически затворници и войници, разменени срещу 35-има руски затворници. Филмът е завършен преди сделката, но проблемът за свободата да изразяваш политическите си убеждения продължава да е актуален. Толкова актуален, колкото и случаят с Алексей Навални.

Неговата история разказва германският филм „Навални в опозиция“ на Александър Расторгуев (2018). Всъщност разказва за президентската му кампания през 2017, когато от обикновен борец срещу корупцията той се превръща в основен опонент на Путин. Кандидатурата му е издигната като независим кандидат, но в последния момент ЦИК отказва да го регистрира. Тогава минава към План Б – агитира за бойкот на изборите… Политолозите се затрудняват да го характеризират, веднъж го наричат либерал, друг път националист, трети го обявяват за човек на Кремъл. А всичките му опоненти си задават един и същи въпрос: „Защо още е на свобода?“ Филмът е заснет от известния журналист Александър Расторгуев, който месеци след завършването му е убит по време на поредното си разследване, отвело го в Южна Африка. Нещастен случай? Едва ли.

„Право на помилване“

Одриус Мицкевичус, режисьорът на един от най-значимите филми в „София ДокуМентал“ – литовско-българско-словенския „Право на помилване“ (2019, Голямата награда на фестивала „ДокЛайпциг“), също вече не е сред живите. Той е и автор на сценария заедно с писателя Георги Тенев, а заради внезапната му смърт работата по филма довършва сърежисьорът Нериус Милериус. Копродуцент от наша страна е Мартичка Божилова („Агитпроп“), която е и основен организатор на „София ДокуМентал“.

„Смъртта събужда стари спомени и никой не знае къде ще го отведе скръбта…“ Така започва киноразказът на Мицкевичус и е трудно да предположиш колко дълбок ще е обратът в чувствата на един много тъжен човек. Режисьорът губи брат си, жертва на жестоко убийство. След 14-месечен процес единият от убийците поема цялата вина, а другият е оправдан. Пет години по-късно осъденият също е на свобода за „образцово поведение“. Тогава Мицкевичус влиза с камера зад решетките, за да разбера както означава това. Там се преобръща мисленето му за вината и прошката. „Убийците причиняват най-голямото зло на себе си. Умират в самота – точно като брат ми“, казва той и заснема сюжет, провокирал у него неподозирана емпатия. Това е историята на доживотния затворник Роландас Черапокас и осъдената на 13 години лишаване от свобода Ингрида Черпокиене. Двамата са в различни затвори, но се запознават в интернет. И се женят, и се срещат като съпрузи, и за деца дори говорят… Очевидно това ги държи. Защото „вината е отрова“ и, както казва Роландас, „повечето от доживотните се самоубиват – като изгубиш надежда, какво друго…“

Филмът е повече от полемичен – за условията в затворите, за това да бъде ли зачеркнат престъпникът, или да му се даде шанс да се промени. А промяната не идва от „криминалното училище“ в затвора, а от възможността да промениш морала си, вършейки и смислени неща зад решетките. Също като пчелите от килийки в кошера, метафорично обгърнал престъплението в „Право на помилване“…

Още един филм с български привкус буди въпроси. На пръв поглед сръбско-хърватско-босненският „Българската мечта“ на Сърджан Шаренац (2020, показан на 75 фестивала) не дълбае в тежък философски проблем, но ако перифразираме Толстой, всички големи драми си приличат, всяка малка драма е драма по своему. Германката Петра Каленбах живее в Хамбург с пенсия от 700 евро, от които не ѝ остават много след задължителните месечни разходи. Затова търси място, където да може да си позволи не само храна, а и кино, и концерт, и социални контакти. И го намира – Каварна, България.

Кадрите от подредена Германия и неподдържана България са несравними. Петра обаче е оптимист. Учи български, намира си приятели, усмихва се на живота дори заради букетче макове, учи и съседите си да се усмихват от малки, човешки неща и сбъдва българската си мечта – открива своя галерия. И е сред 10 000 германския пенсионери, преселили се да живеят у нас. Ето, знаем вече и този факт.

Хърватският филм „Докторке, отивам в гроба“ на Николина Барич (2020), пък звучи така, сякаш е заснет в кабинета на български личен лекар. Камерата следи един работен ден на д-р Лиляна, майка на режисьорката. Вече е за пенсия, но ще поработи още, защото… какво друго да прави. Ще продължи да приема непосилен брой пациенти заради намаляващия брой на лекарите в Хърватия (колко познато!) – едни са истински болни, но други идват „само да попитат“. Джипитата са задължени да работят по две смени, пациентите понякога са по 120 на ден, едновременно в кабинета, на стационарния телефон и на мобилния. Добре че д-р Лиляна не си е изгубила чувството за хумор. По балкански черен, малко троснат, но видимо спасяващ…

„Банкси, най-търсеният“

Трите филма, които умишлено оставих накрая, са повече от вдъхновяващи. Героите им са забележителни личности, успяващи наистина да променят света. Френският „Банкси, най-търсеният“ на Шеймъс Хейли, Лорен Ришар и Аурелия Рувие (2020) е документално кинобижу – уж всички знаем колко неуловим е майсторът на графити, но едва ли се замисляме колко важен е той за съвременния свят именно със своята анонимност.  Разказът започва от паметния ден, в който рисунката му „Момичето с балона“ (любимото изображение на британците през 2017) е на търг в „Сотбис“ и в мига, в който чукът обявява „продадено“ за 650 000 паунда, хартията се спуска извън рамката и невидим механизъм я нарязва на ленти. Залата онемява. „Беше генерално деклариране на изкуството. Цената ли го прави световноизвестно, или защото, като го погледнеш, си мислиш, че е великолепно“, коментира ценител.

Историята на Банкси е разказана по вълнуващ начин. Авторите вървят по следите му, снимат стените с изневиделица появяващите се графити – всеки със социално послание, срещат се с хора, които ги анализират, и с други, опитващи се да разгадаят „мистерията Банкси“.

„Ако имаш какво да кажеш и искаш да те чуят, трябва да носиш маска“, е максимата на Банкси, който „говори“ чрез своите графити. А когато на стената на боксов клуб се появяват „Мобилните влюбени“ – прегърнати момче и момиче, сякаш готови да се целунат, но всъщност гледат телефоните си, светещи зад главата на другия, хората са потресени. Банкси рисува днешната младеж! „Това беше най-директният начин да използваш изкуството си за социални цели. Мисля, че част от магията ще изчезне, ако някой разкрие самоличността на Банкси“, коментира Джордж Фъргюсън, бивш кмет на Бристол.

Едно талантливо момиче, световноизвестно, но не така загадъчно като Банкси, е героиня в M.I.A. / Maya / Matangi на Стив Лъвридж (2018, продукция на Шри Ланка, Великобритания и САЩ). В заглавието са трите имена на дъщерята на тамилски военен активист, емигрирала на 11 години с майката си и брат си в Лондон и превърнала се в съвременна музикална икона за младата публика. Учи изящни изкуства и кино, експериментира като оператор на видеоклипове, пише текстове и композира музика, изявява се като художник и музикален продуцент, пяла е на една сцена със своя идол Мадона, но голямата ѝ мечта е друга. Иска да насочва погледите към насилието и несправедливостта: „Музиката беше моето лекарство, трябваше да свикна, че съм различна. Като дете в Шри Ланка стреляха по мен, защото съм тамилка, а като дойдох в Лондон, ме плюеха, че съм пакистанка“. Когато се съгласява да разкаже своята история, тя се връща в родината си и я показва такава, каквато е – с всичко, което превръща хората в емигранти.

RBG

Всеки филм от нулевото издание „София ДокуМентал” е от категорията „задължителен“. Но за мен пред един от тях има „най“американския RBG на Бетси Уест и Джули Коен (2018, награда Еми, две номинации за Оскар). Едва ли е случайно показването му на финала на фестивала. Едва ли е случайно и хрумването на авторите да го заснемат тогава, когато главната героиня, неподражаемата Рут Бейдър Гинсбърг, съдия от Върховния съд на САЩ , е все още на този свят и лично може да създаде магията на документалния разказ (тя почина на 87 г. през 2020). Известна като RBG, тя е жената, в която се кълнат дори 20-годишните. Държавните мъже са респектирани от интелекта ѝ, хиляди студенти по право я аплодират в университетските зали, милиони са желаещите да ѝ благодарят. Съдия попкултурна икона – това звучи като оксиморон. Но е вярно за RBG, отстоявала докрай човешките права, както на жените, така и на мъжете. „Мъжете и жените са равни по достойнство, те трябва да са равни и пред закона… Днес нямаше да съм сред вас без самоотвержените усилия на мъжете и жените, които пазят живи мечтите“, казва Рут. А това, за което вероятно мечтаят организаторите на „София ДокуМентал“, е фестивал на живо, в зала, с публика. Гласувам „за“.

 

Виолета Цветкова е дългогодишен журналист в сферата на културата. Завършила е славянска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Работила е като редактор и отговорен редактор във вестниците „Труд“, „Новинар“ и „Континент“ и в сп. „Паралели“, както и като експерт „Връзки с обществеността“ на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. Сценарист е на документалния филм на БНТ „Всичко от нула“ за българската култура по време на прехода, редактор е на албума „Съкровищница: 140 г. Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. Носител е на награди за журналистика в областта на киното и опазването на културното наследство.
Предишна статияПриказки за света, който трябва да се промени
Следваща статияПоходът на любовта