Нури Билге Джейлан, носителят на Златна палма за „Зимен сън“ (2014) и на още шест награди от различни издания на фестивала в Кан, си тръгна с празни ръце от последното издание на световния кинофорум. Което съвсем не означава, че осмият пълнометражен филм на турския режисьор е по-недостоен от предишните му творби. „Дивата круша“ е бавен и наситен, едновременно обширна и интимна фреска, разказана като трагедия, интересна рефлексия върху понятието „съдба“, върху пътищата, по които поемаме в живота, понякога доста различни от онова, което сме набелязали в началото, или иначе казано точно от типа истории, за които Джейлан притежава тайната рецепта.
Всичко започва с младия Синан, който се завръща в родното си селото в Анадола и се опитва да намери пари, за да публикува първия си роман. Изправен едновременно пред дълговете на баща си и отказите от потенциалните спонсори, той се лута на ръба между настоящето и миналото, опитвайки се да осъзнае собственото си съзряване. В хода на разказа режисьорът не пропуска да отбележи различните административни пречки, похлупака, под който се поддържат културата, тежестта на традицията, влиянието на една вездесъща религия и неотменната значимост на репутацията. Тук всичко е пречка за неговия персонаж, чиито импулси, постоянство и нарастващо изтощение Джейлан описва с деликатност. Представяйки ни младеж, изкушен от пораженчеството, той все пак предпочита идеята за известна борбеност и упорита надежда, слагайки в устата на персонажа си емблематичната фраза: „Можеш да оцелееш навсякъде, ако обичаш онова, което правиш“.
Филм за съществуването в едно общество, парадоксално изпразнено от смисъл и ценности, морал, етика и предназначение, базиран на житейски опит и наблюдение над съвременниците, от режисьор хуманист, верен на кинематографичния си подход. „Дивата круша“ е произведение за краха на илюзиите – онова грубо завръщане в реалността, каквото е навлизането в света на възрастните. Протагонистът се изправя пред своеобразни „просветления“, всяко от които символизира отделен аспект от съществуването: любовта, изкуството, религията и т.н. Политическата критика на съвременна Турция се осъществява филигранно, а текущите проблеми са засегнати, чрез различни второстепенни персонажи, които срещаме по протежението на сюжета: презрението към образованите хора, изкушението на религиозното отшелничество и т. н… Без съмнение основният коз на филма е начинът, по който Нури Билге Джейлан режисира есента – залеза или „смрачаването“ на една година (както и на една държава), композирайки разкошни кадри в успокояващи цветове.
Строго, грубо, горчиво, дълго, бавно, приказливо или внушително, киното на турския режисьор е било квалифицирано с всевъзможни „потискащи“ прилагателни. Всъщност само с няколко творби Джейлан успява да изтъче внушително творчество. Определят го като „истински Тео Ангелопулос от Анадола“, за когото кадърът не е просто въпрос на рамка и съдържание, а философско отношение между твореца и намерението, в една естетика на съзерцанието. С „Дивата круша“ той се връща към темите, около които се въртеше „Зимен сън“, като пристрастието си към литературата, красотата на природата и интимния свят на човека, белязан от семейна „недостатъчност“. Млад мъж, към когото зрителят няма да се привърже особено, Синан е арогантен интелектуалец. Извънредно сигурен в себе си и своите качества, той е напуснал дома, за да учи литература и да стане учител. Но крайната му цел в момента е публикуване на ръкописа със заглавие „Дивата круша“ – своеобразно оказване на почит към родния му край и в същото време медитация върху живота. В преследване на тази цел, Синан се завръща в патриархалното си гнездо, при майка, сестра и баща, когото презира. Затънал в дългове и пристрастен към хазарта, този баща стига дотам да подкупва сина си, но при все това не е лош човек. Типичен селянин, той никога не изпада в пристъпи на гняв, нито пред домашните си, нито другаде, което му придава трогателен финес. Убеден, че не прилича по нищо на своя родител, Синан бавно върви по пътя на преоценка на личните си цели, приближавайки се към баща си, докато сезоните се сменят един подир друг… В известен смисъл този начинаещ писател е персонификация на Нури Билге Джейлан, а книгата му (както и самият филм) е за отношенията между човека и природата, между модерността и миналото, между носталгията и безразличието, но също и дискурс за съвременна Турция и мястото ѝ в една разглобена Европа.
Киното на Джейлан е ерудирано и аналитично, нравоучително на моменти, свободно обсъждащо различни философски въпроси като значението на изкуството или мястото на религията в нашия живот. По време на тези дълги разговори режисьорът залага визуално на ефикасността на техниката план–контраплан или я обновява, решавайки внезапно да промени ъгъла на камерата или да остави думите да текат в неподвижния кадър. После избира дали хумор, или напрежение да изплуват на повърхността… Сред майсторство, лиризъм и кротка дързост откриваме режисьор, достигнал върха на своето изкуство, който конструира от филм във филм творчество, оставящо отпечатък в съзнанието на зрителя.
