Мнозина не усетиха третия Ковид-щурм, защото сериалът на Netfix The Queen`s Gambit (в руския вариант „Ход королевы“) беше далеч по-всепомитащ. А и да се скриеш от смъртоносен вирус в шахматна история, си е живо предизвикателство. Като се прибави към това и фактът, че сюжетът е колкото шахматен, толкова и не-шахматен, струва си времето. Защото пълнокръвният образ, създаден от актрисата Аня Тейлър-Джой – на фона на загадъчни зелени хапчета, калифорнийско вино и девиантно-магнетизираща красота, може да накара човек да забрави всичко, дори и Смъртта. „Филм за мъжките фантазии“, биха казали жените, след което с особена страст ще изгледат седемте серии, за да открият какво не им достига, за да са в центъра на тези фантазии.
По силата на тази (общо взето) фантазна логика в разгара на четвъртата ковид-вълна се появи и книгата, с издателското очакване всеки от зрителите да се превърне в читател. Само че онези, които биха си я купили заради шаха, ще останат разочаровани. Умението да се визуализират игровите ситуации (постигнато във филма с любезното съдействие на Гари Каспаров) тук затормозяващо отсъства.
Ще се опитам да обясня какво значи „затормозяващо отсъствие“. Има случаи (стр. 158–159), когато в рамките на две страници авторът се опитва да разкаже три шахматни хода. За съжаление с колкото повече думи, толкова по-неясно и объркващо. След това плени бялата пешка с черната, а нея взе с преместения кон. Игра с черния кон от g8 на f6 и изкара другия кон на белите… Все едно някой играе с белите и с черните фигури едновременно. Как иначе бялата пешка може да се самоплени? Подобни недоразумения се срещат поне веднъж на всеки двайсет страници, тоест винаги, когато се говори за шах. Явно да разказваш шахматна партия е точно толкова трудно, колкото да разказваш музикално произведение. И фактът, че от Филидор до Смислов мнозина от големите шахматисти са били музиканти, като че ли индиректно потвърждава подобни разсъждения. Затова филмовото решение: да се „спре“ камерата върху „реална“ позиция[2] и да се разиграят няколко хода, ми се вижда далеч по-убедително и далеч по-въздействащо. (Друг е въпросът, че Аня Тейлър-Джой е безспорно великолепна във всичко, освен в един детайл – държи фигурите така, сякаш са препарирани пеперуди). И като отворих дума за актрисата, несъмнено достойнствата на филма идват най-вече от нейния чар, финес и артистичност. Като че ли Уолтър Тевис, преподавател по творческо писане в Охайо[3], би трябвало да знае, че едно от най-големите литературни предизвикателства е описанието на женската красота. Щом нито Омир е успял да опише Хубавата Елена, нито Толстой – Наташа Ростова, самопонятно е, че в подобно начинание всеки би се провалил. Затова и решението му да представи Красивото като Девиантно работи. Но само донякъде. Четем за Елизабет Хармън и си представяме жените на Уудсток. Дженис Джоплин, Пати Смит, Нико (от „Velvet underground“), Джоан Байз… но с душата на Боби Фишер[4].
Вероятно не всички читатели на „Дамски гамбит“ знаят, че по времето, когато е писана книгата (началото на осемдестте), един източноевропеец – Ласло Полгар, е запленен от подобна идея. И тъй като – случайно или не – по онова време Фишер е в Будапеща, решава да го наеме за учител по шах на трите си дъщери – Жужа, София и Юдит[5]. Дали Уолтър Тевис е подозирал как ще пораснат децата на Ласло Полгар, усещал ли е колко руска е идеята за шаха и за човека от подземието[6] и защо, следвайки я, трите сестри ще играят като равен с равен срещу Карпов и Каспаров, е спорно, но и същевременно – маловажно. Повествователният център в романа е другаде. Най-малкото, защото идеята за красивия женски ум, който подобно на блатна лилия разцъфва точно тогава и точно там, където никой не го е сял, не е от вчера. И ако човек преподава творческо писане, няма да му е трудно да съчетае почти несъчетаемите образи – на Възлюбената от „Песен на песните“ и на Савската царица (не толкова библейската, колкото Флоберовата от „Изкушението на св. Антоний“) с тези на Алехин и Тал[7], на Боби Фишер и на Юдит Полгар. Ако не се получи „манджа с грозде“, трябва да се получи фигурата на един истински кентавър. Вероятно ще прилича на описания от Борхес: най-хармоничното създание във фантастическата биология. Двутелесен, както си го представя Овидий; но нищо не пречи да забравим хибридната му природа и да настояваме, че в Платоновия свят на идеите този архетип винаги е съществувал[8].
Всъщност какво точно ще се получи при подобно смешение на естествата е въпрос (най-вече) на въображение…
–––––––––––––––––––––––––––––
[1] Когато след 1.d2-d4 d7-d5 2c4 черните приемат пожертваната пешка, тогава дамският гамбит е приет.
[2] „Реална“, тоест играна на турнири и влязла в теорията.
[3] За Уолтър Тевис би трябвало да се говори в минало време, защото умира преди повече от 35 години (08.08.1984).
[4] Роден през 1943 г. (в една и съща година с Джим Морисън), по време на Уудсток Фишер е на 26 години.
[5] От шахматна гледна точка най-близо до образа на Бет Хармън е Юдит Полгар. Друг е въпросът, че когато тя побеждава Гари Каспаров, Уолтър Тевис отдавна не е между живите.
[6] Бет Хармън се учи (от възможно най-маргиналния персонаж, чистача Шайбел) да играе шах в училищното мазе.
[7] И двамата – гениални шахматисти с непостижима интелигентност, памет и комбинативност – са известни с особената си слабост към алкохола (а Тал и към болкоуспокояващите транквиланти).
[8] Борхес, „Речник на въображаемите същества“, изд. „Фама“, 2008 г., стр. 83.
