„Монашески притчи” е малка книга с десет разказа на един от балканските писатели, които приживе имат наистина световна слава, а и Нобелова награда за литература – Иво Андрич. Познат най-вече с романите си „Мостът на Дрина” и „Травнишка хроника” (за него именно получава Нобеловата награда), в тези къси разкази можем да разпознаем по-скоро един ранен Андрич, гледащ на света и хората със субективно лирически поглед, а не от дистанцията на обективния епически разказвач. И това, струва ми се, е не просто произтичащо от жанра на творбите, а е свързано с гледната точка към света, с героите, които населяват разказите, и с тяхното разбиране за колебливостта, двусмислеността и нетрайността на човешкия живот. Този тук, на земята. Защото има и друг – отвъд тленното и грешното, вечен живот, в който можеш да се почувстваш щастлив и блажен.
Може би героите на Андрич ще се сторят някому нетипични от гледна точка на балканската среда и общност, но интересът на писателя към францисканския орден и животът на францисканските монаси, които населяват Босна в края на XIII век е отрано и сериозен. Самият той е католик по вероизповедание, израснал в семейство на католици хървати. Още като млад чете хроники и летописи, свързани с живота на тези монаси в Босна. Всъщност и първото дипломатическо назначение на Иво Андрич (защото той има дълга дипломатическа кариера) е в посолството при Ватикана.
И тъй в основата на разказите от книгата „Монашески притчи” лежи исторически сюжет – трайното настаняване и важната роля на францисканските монаси и османското завоевание на Босна. Всъщност Босна от това време е мястото и на големите романи на Андрич. Но онова, което наистина движи повествованието тук, е не историческото време, а онова, другото – личното, човешко време.
Сред францисканските монаси, герои в книгата, има и образовани, има и неуки. Някои от тях гледат достатъчно рационално на живота, свързани са повече с земните му проявления, а не гонят отвъдната вечност. Някои са смешни, глуповати дори, други са особени, мъдри и някак далечни на всичко земно. Онова, което движи живота на всички тях, обаче е ежедневната борба за оцеляване на манастира, грижата за хората, съпричастието към болките и радостите им. Те са там, сред тях, обработват земята, прибират реколта, преборват се с лошите години, доволни са от плодородните.
Другите, турците, също не са еднозначни. И те, като християните, са лоши или добри, глупави или умни, милозливи или зли. Вярата колкото разделя едните от другите, толкова не пречи на общия им живот – на разговорите и общите веселби, на споделянето на една територия и една съдба.
В тези кратки разкази личи типичното за писател като Андрич разбиране за земното като крайно, преходно и бреме за човека. В този земен живот повече са болките, страданията, злините… А хората трудно могат да „видят и почувстват липсата на хармония между мимолетния живот и величествената смърт”. Но все пак има мигове в него, мимолетния живот, на кратко щастие, толкова кратко, че едва проблясва и ето вече го няма, но самото им наличие дарява радост.
И така между земята и молитвите, между Божието и дяволското, в неясната им разграничимост, в незнанието за „истинската межда” между тях живеят и умират героите в „Монашески притчи”. И разказите за тях са по един особен начин немногословни, но някак напоени с чувство, непретенциозни, но и заставащи зад мъдростта си. И със сигурност ще бъдат „разпознати” и усетени от онези, които вече са чели Андрич, или открити от онези, които чрез тях ще го срещнат за първи път.