Светлина и сянка, възхождение и низхождение, величие и падение, нагоре и надолу, високо и ниско, настъпление и отстъпление, напред и назад… Колелото на Фортуна се върти с неумолим ход за всекиго от нас, с прогресии и регресии, но спрямо героинята на настоящия разказ то е било особено поврътливо. Направо пияно-заляно. Животът ѝ е низ от сполуки и несполуки, от успехи и неуспехи, от „Vivat!“ и „Ууууу!“ Изобщо поредица от зигзаги, достойни за истински роман. Или за филм. Романът още не е написан (въпреки че някой си Иван Борисов е имал желание: в архива на Мара Чуклева в ДАА е запазено писмо от 1949 г., в което той заявява, че иска да напише роман за живота ѝ), нито филмът заснет, но – нека се надяваме – някому може да се стори интересна настоящата история и да се заеме. Струва ми се, че си струва…
Нашата приключенка се нарича Мара Чуклева. За нея ме подсетиха о Боже почившите Блага Димитрова и Йордан Василев с посветена ѝ бележка в книгата им „Младостта на Багряна и нейните спътници“ (Издателство на БАН, 1993). Ето я бележката: „Отдавна забравената любимка на оперетната публика изживява на старини, когато е смятала, че я дебнат единствено самота и нищета, неочаквано най-възторженият си миг. След разни митарства тя се озовава в Рим и мизерствува полулуда, проси пред една църква, когато Федерико Фелини открива в нейно лице един от своите търсени типове и поверява на Чуклева малка характерна роля във филма си „Джулиета и духовете“, която тя изиграва блестящо, и малко преди смъртта си показа, че е била наистина родена актриса“ (Блага Димитрова и Йордан Василев грешат за филма на Фелини, но за това по-късно). Пропаст и после полет – характерен обрат в съдбата на Мара Чуклева, изтърпяван от нея по протежение на целия ѝ живот.
Тя е родена на 14.Х.1896 г. в Пловдив (по други източници годината е 1891-ва). Под знака на Везни, така че не е за учудване защо земният ѝ път е така лъкатушещ, отчаяно сякаш опитващ се да намери равновесие и устойчивост. Първите ѝ години не са твърде обещаващи: семейството е бедно, така че още от дете работи във филибелийските тютюневи складове. Да нижеш тютюн е тежък труд, трябва някак да се разнообразява. Как най-лесно? С песен. В складовете Мара Чуклева със сигурност е пяла, което вероятно е накарало колежките ѝ да ѝ пуснат мухата, че би могла да се измъкне от мизерията и ангарията благодарение на гласа си. Отива стажантка в Народния театър през 1910 г., където я открива Иван Вульпе, бесарабският българин, положил на 18.Х.1908 г. заедно с друг свой земляк – Константин Михайлов–Стоян, и със съпругата си Богдана Гюзелева–Вульпе, възпитаничка на Дрезденската консерватория и автор на една от първите български оперети, „Съюзници“, – основите на оперното изкуство у нас. Тримата създават Българското оперно дружество, първият им концерт включва арии от „Фауст“ на Гуно и „Трубадур“ на Верди. А още следващата година е и първото цялостно представление – „Палячо“ на Леонкавало (не е зле да помним и да припомняме този факт – операта в България е творение на българи от Бесарабия). Иван Вульпе освен всичко друго е и музикален педагог, отново първият в България, най-личен, който поставя темелите на дисциплината. Мара Чуклева в случая е късметлийка – учи при най-добрия. Започва през 1912 г., а през 1918 г. вече блести в първото оперетно произведение на Свободния театър – „Царицата на чардаша“ на Имре Калман. Преди това, на 10.II.1918 г., участва и в изобщо първото оперетно представление в България – в кинотеатър „Одеон“ се играе творбата на берлинския композитор Рудолф Делингер „Маркиз Бонели“. Впрочем оригиналното заглавие на произведението е „Шансонетката“, но Ангел Сладкаров, основателят на първата столична професионална оперетна трупа, предвидливо го променя заради все още доста патриархалните и не твърде освободени български нрави. „Царицата“ има нечуван успех както заради Мара, така и заради другата изпълнителка на ролята на Силва – Пепча (Жозефина) Шмаха-Огнянова, която (за разлика от Мара Чуклева) може да се похвали с много по-благороден произход – дъщеря е на първия директор на Народния театър, чеха Йозеф Шмаха, и съпруга на един от най-талантливите български актьори от онова време, Сава Огнянов. Ролята на Едвин съответно поемат Стефан Македонски и Генчо Марков, а Щаси са съответно Донка Палазова и Люба Филипова. Оперетата излиза над 500 пъти на сцената, а Мара Чуклева се превръща в звезда, в „сензация на столицата тогава“, както отбелязва Тодор Боров в библиографските си бележки за публикациите на Христо Смирненски. Толкова е популярна, че е ангажирана и за ролята на Гергана в едноименната опера на маестро Георги Атанасов, написана по поемата „Изворът на белоногата“ от Петко Славейков с либретист Любомир Бобевски. Да, тя е горе на самия връх, нищо сякаш не може да я свали оттам…
Не може, ама може. Орисницата с вретеното се намесва и Мара Чуклева за известен период трябва да прекъсне шеметната си кариера. Предава я гласът ѝ, вероятно заради постоянното сценично напрежение, което определено го/я изтощава. Тогавашният директор на Свободен театър Петър Стойчев (Петър Константинов) полага завидни грижи за примадоната на трупата и я изпраща да се лекува в Италия, в Сан Ремо. Лечението е успешно, а съдбата благосклонна, защото младата и красива българка е забелязана от италианската киностудия Vay-Film и през 1920 г. се снима във филма „Фреската на Помпей“ с една от звездите на тогавашното италианско нямо кино Феручио Бианчини. Следват още три филма: „След шест дни“, епизод от мегапродукцията „Библията“ (1920), където играе жената на Потифар; „Девойката Елиза“ (1921) отново с Феручио Бианчини, за изпълнението ѝ вестник „Темпо“ пише: „Напоследък тая българска актриса се появи в един филм ,„Девойката Елиза“, в който учудва с блестяща интерпретация и с голямата си дарба се издига като крупна кинематографическа звезда“; „В ноктите на собствената си вина“ по Достоевски под режисурата на Александър Уралски. Вероятно дължи на Петър Стойчев снимки още същата година и в Германия, ангажира я баварската студия Münchner Lichtspielkunst AG (Emelka). Заглавието е „Черното лице“ (Das schwarze Gesicht). В Уикипедия пише, че била участвала и в други немски филми – „Дездемона“, „Книгата на сънищата“, в четири серии на „Зелената Мануела“, световната интернет енциклопедия за киноизкуство обаче мълчи по този въпрос; не предоставя търсачката такива сведения, следователно тук малко нашите интернет възхвалители са попресилили нещата. В Германия и Австрия обаче – отново благодарение на Петър Стойчев, се изявява триумфално в различни оперетни спектакли. Но че в Италия жъне кинослава, това е сигурно. Върви даже легенда, че успехът ѝ там амбицирал една от любовите на Димчо Дебелянов, Маня Цачева, да се впусне в шеметната кариера на филмова актриса. Нейна позната била ѝ разказала, че българка покорявала салоните на Апенините и Маня решила – защо не и аз?! Заминала за Германия, тъй като най-добре знаела немски, и там наистина си извоювала забележителна популярност. Е, затова спомогнал и успешният ѝ брак с кинорежисьора Манфред Ноа. Сестра ѝ Цвета Цачева също хипнотизира немските екрани, а неин съпруг е отново известно филмово име в Германия – актьорът и режисьор Георг Александър. Братът на Маня Цачева Иван от своя страна се подвизава победоносно на сцената на Дрезденската опера като тенор под псевдонима Марио Парио. Той, между другото, е първият съпруг на изключителната певица Мими Балканска; това семейство, изглежда, е имало непогрешим усет за перспективни в кариерно отношение бракове.
В немскоезичния свят обаче на Мара Чуклева или не ѝ провървява чак толкова, или не ѝ харесва особено, защото през 1923 г. я откриваме вече в Париж. Там се включва в известната трупа на емигранта от Русия Никита Балиев (Мкртич Балян) „Летучая мышь“, във Франция изнасяща спектакли под името La Chauve-Souris compagnie théâtrale в театър „Фемина“. „Летучая мышь“ възниква от пародийно-хумористичните скечове на актьорите от МХАТ, за да се превърне впоследствие в първата руска камерна театрална сцена. Името на български може да се преведе като „летяща мишка“, с други думи прилеп. Във Франция трупата изнася множество представления с голям успех, постоянно ангажирайки нови и нови изпълнители, сред които и нашата дива Мара Чуклева. Тъкмо с „Летучая мышь“ тя заминава за Съединените щати, където участва в сума ти представления, включително на Бродуей. Америка ѝ допада и тя с удоволствие се задържа там, играейки в екип с руските „скоморохи“, но когато турнето на „Летучая мышь“ отвъд Атлантика приключва, тя не се връща в Европа, а остава в Ню Йорк, наета от известния продуцент Морис Гест (Мойше Гершовиц) – и той емигрант от Русия (роден е близо до Вилнюс, тогава Вилно, в пределите на империята), но доста отпреди революцията, през 1890 г. Негов братовчед е прочутият изкуствовед, ерудит и експерт по италианското Възраждане Бернард Беренсон (с рождено име Бернхард Валвроженски). Гест има стабилни връзки с нашия континент и води в Северна Америка не само театъра на Балиев, но и МХАТ на Константин Станиславски, а през 1924 г. организира представления на Макс Райнхард. Вероятно благодарение на него Мара Чуклева си намира работа в Холивуд, в „Метро Голдуин Майер“. Информацията в интернет обаче, според която тя била първата българка, снимала в Меката на киното, изглежда не е вярна – в цитираната вече глобална филмова търсачка няма продукции с името ѝ като актриса, а в екипа на посочените като продукции, в които уж участвала: „Възкресение“, „Пустинно цвете“, „Керванът“, „Кармен“, сред изпълнителите фигурата ѝ в списъците не може да се открие. (Потребителите в мрежата може би са се заблудили от дописка в българския емигрантски вестник „Народен глас“, издаван в Гранит сити, окръг Мадисън, щата Илинойс, озаглавена: „Мара Чуклева в Ню Йорк. Първата българска артистка на американска сцена“; но сцената е театрална, не е филмова площадка.) Твърде е възможно в киностудията да е работила като помощник режисьор, тоест все пак има известна истина в твърдението, макар и хлабава: може да се рече, че тя е първата българка, изкарвала хляба си в Холивуд. Има интересна дописка в списание „Върайъти“ (Variety) от октомври 1937 г., свързана с нея: „Мара Чуклева, бивша изпълнителка от La Chauve-Souris, е подала молба за развод в Ню-Йоркския съд. Според думите ѝ тя се оженила, за да избегне депортирането, и добавя, че не била виждала мъж от пет години. Очаквала да се възнесе като Енох“.
Но не се възнася, връща се в Европа. Да играе пред камерата изглежда ѝ е липсвало, защото през 1942 г. отново я откриваме в италианска продукция – „Търговецът на роби“. Режисьор на лентата е Дуилио Колети, Мара Чуклева изпълнява ролята на циганката Марта. Критиката не е във възторг от филма: „Първата част ви напомня за филмите от пустинята на Рудолф Валентино и е най-раздвижена и колоритна, макар и фатално конвенционална. След това филмът става прекалено мелодраматичен и многословен и създава впечатлението, че няма да свърши никога. Посредствена интерпретация…“, пише някой си С. Де Фео в „Ил месаджеро“ (2.IV.1942). Дали заради тази остра критика, дали защото повече никой не я ангажира, през 1943 г. Мара се връща в България. За съжаление – може би защото вече са я позабравили – двата налични оперетни театри отказват да я приемат. След преврата на 9.IX.1944 г., когато новата власт търси артисти, за да се утвърди като едва ли не меценат на културата, тя изнася концерти в провинцията (1945–1946), пее и по Българското национално радио. Но здравето ѝ се влошава, спират да я търсят и тя изпада в крайна оскъдица. Блага Димитрова и Йордан Василев привеждат в книгата си спомен на Багряна: „А Чуклева я знам още от театъра, бяхме драматични ученички. Гримирали сме се в една стая. Пееше в хора на операта. След много години, чак след Девети септември, се подписах заедно с редица други под молбата да ѝ се отпусне пенсия“. Пенсията едва ли ще е голяма, бившата дива май едва е свързвала двата края, пък и не е виждала за себе си някаква надежда в социалистическа България, затова непрекъснато пуска молби да ѝ разрешат да замине за Италия. Настоятелността ѝ е възнаградена – в края на 50-те получава заветния параф и си тръгва, за да не се върне никога.
Какво е правила цели 20 години, когато Федерико Фелини я намира пред църквата в Рим – просеща милостиня и полуобезумяла, не е известно. Без съмнение, няма как, със сигурност се е опитала да открие някои от предишните си познати, снимали я във филмите си: французина Едмон Епардо (Edmond Épardaud), италианците Пиер Антонио Гариацо (Pier Antonio Gariazzo) и Дуилио Колети (Duilio Coletti), руснака Александър Уралски. От тях би могла да се свърже с Гариацо, върнал се към попрището си на художник (но той умира през 1964 г.), и Колети, който живее дълго, до 1999 г., ала последният му филм е заснет още през 1968 г. – военната епопея „Битката за Анцио“. Другите са си отишли от този свят. Мара Чуклева е вече стара, красотата ѝ е увехнала, не е потребна никому; злобните орисници се смеят ехидно – победили са я, съкрушили са я, смазали са я. Злорадството им обаче е преждевременно, славата тепърва има планове за нея. Великият италианец, жонгльорът на Чинечита с невероятния си усет за типажи открива в Мара старицата, която грижливо, смирено и отдадено ще покрива с пухена завивка Марчело Мастрояни във филма „Градът на жените“ (а не в „Джулиета и духовете“, както съобщават Блага Димитрова и Йордан Василев). Филмът (1980) е полуфантастична гротеска, разказваща странното пътешествие на леко разглезения и доста неверния Марчело Снапораз на феминистки конгрес, където жени крещят почти пролетарски лозунги („Всички жени са млади, всички жени са красиви, всички жени са на двайсет!“), в бляскава къща, където точно се появява героинята на Мара Чуклева, а след това бягащ от разюздани „женски“, преследващи го лудешки с нечисти намерения… Лентата е посрещната на нож от феминистките кръгове, дюдюкания и освирквания я съпътстват при първата ѝ прожекция на 33-ия фестивал „Златната палма“ в Кан. Отзивите са противоречиви. Едни го приветстват: „След като достигна прага на старостта, Фелини като режисьор навлезе в прекрасната възраст, когато успява да разгърне съкровищата на своя талант само заради удоволствието, че може да го направи. Увлечени сте от кавалкадата изобретателност и заедно с това успявате да се удивите (също като дете, съвсем наскоро открило киното) на всяка сцена, на всеки кадър“, пише Джорджо Карбоне в много популярния милански вестник La Notte (29.III.1980). Други са унищожителни: „най-лошият филм на Фелини“. Трети са по средата: „Бурлеска и феминистко торнадо, „Градът на жените“ стои като несъвършен, но омайващ реквием за мачото мъж“. Ала Мара Чуклева едва ли се интересувала кой знае колко от всичките препирни около творбата на гения: може да го е осъзнавала, а може би не, но е факт, че в края на дните си тя се снима във филм на един от най-великите режисьори на ХХ век и макар ролята ѝ да е епизодична, едва няколко минути екранно време, тези няколко минути стигат за вечността…
„Актрисата на Фелини“. Мисля, че е добро заглавие за книга. А защо не и за филм…
