На български думата живот доскоро се употребяваше само в единствено число и означаваше нещо голямо, свято, неповторимо. Напоследък обаче под влияние на английския език и посредством негодни медийни преводи тя започна все по-често да се явява в множествено число. Вместо обичайното „погубен бе животът на стотици хора” сега в новините чуваме и четем: „погубени бяха стотици човешки животи”. Дори в телевизионно предаване по повод на една трагедия от последните дни беше казано, че войната по пътищата отнела „животите на младите Ани и Явор“. Защо и как така „животите“? Отнет е техният единствен и невъзстановим Живот! Множественото число е превърнало единния и общ доскоро живот, това чудо на вселената, в множество отделни, независими едно от друго и затова заменими негови проявления, които могат да се броят, да се калкулират, да изпълват с цифри таблиците на статистиката. Така в ежедневното боравене с това понятие стойността на живота незабелязано се е обезценила. А това вече е нещо много по-значително и тревожно от обикновен проблем на езикова употреба.
Случаят с профанизирането на думата живот не е единствен. Той е може би само една по-видима част от общата тенденция на нашето съвремие за постепенно понижаване на духовността в изказа, а значи и в съзнанието, в същността ни. Тази тенденция е пагубна и е крайно време обществото ни, ако в него все още има достатъчно сили, да се изправи срещу нея и да я спре. Утре ще бъде късно.
На главната страница: Фрида Кало, „Слънце и живот“, 1947 г.
