Памет за Асен Шопов
Тазгодишната предпролет се оказа наситена със събития. Не, не за трети март говоря – трети март за мен не е празник, затова и го отбелязвам само между другото и то с малка буква. (В едно от ранните си есета бях писал, че трети март е ден не на нашето освобождение, а на кремълските имперски попълзновения на Балканите. И предложих да харижем трети март на руснаците. Да си го празнуват те, а ние да си изберем друг, достоен и български ден – в размирната ни родна история имаме достатъчно такива.)
Думата ми сега е за друго. На 28 февруари се разделихме в храм „Свети Седмочисленици“ с Асен Шопов, а на следващия ден отбелязахме на пл. „Журналист“ рождения ден на Георги Марков. Между двете дати имаше като че ли някаква неясна съвместимост. И някаква неясна несъвместимост имаше – дотолкова, доколкото живот и смърт са съвместими и несъвместими едновременно.
Ще се опитам да обясня защо и как.
Гнетен от коварната си болест, нашият общ приятел Иван Радоев казваше: „Както няма вечен живот, така няма и вечна смърт“. Позамисли ли се човек, тези мъдри слова говорят много. От тях следва, че живот и смърт са временни и безвременни ведно. Ако някой възрази, че подобна автентичност е не действителност, а чудо, аз ще му отвърна, че то не е единственото чудо, сътворено от Първосъздателя, че Той умее като никой друг не само да одухотворява бездуховното, а и да придава реализъм на чудотворното. За да ни подскаже колко нереална, колко относителна е смъртта – като живота нереална и относителна.
Че Георги предчувстваше смъртта си, не бих казал, той по-скоро осъзнаваше смъртната опасност, в която битуваше ден след ден – особено след като започна излъчването по Радио „Свободна Европа“ на поредицата му „Задочни репортажи за задочна България“. Като че ли гнетен от преследващата го опасност, през малкото години, в които се запознахме, опознахме и сближихме, Георги ми завеща няколко безценни приятелства. Завеща ми ги задочно, съвсем, съвсем задочно – на хиляди километри от станалото с изгнанието ни така свидно Отечество и на цели десетилетия разстояние във времето. Завеща ми ги дума по дума, разказвайки ми в дългите и напоителни (напоителни само за мене – той почти не пиеше) кьолнски, мюнхенски и лондонски нощи за дружбата си с Тончо Жечев, със Стефан Цанев, с Георги Мишев. И не на последно място, с Асен Шопов. Все хора, които аз знаех отлично като имена и творци, но не знаех лично. А Георги разказваше за тях с такова ненадминато, с такова йовковско сладкодумие, че веднага щом избухна (а тя наистина избухна) на родна земя демокрацията, аз побързах час по-скоро да се завърна обратно в София и да се запозная един по един с всички тези талантливи и мъдри люде – доколкото приятелите на моя приятел са и мои приятели, всичко друго би било предателство спрямо завета на Георги.
Необикновените хора създават помежду си необикновени отношения, най-особени, най-драматични обаче са били по собствените му думи отношенията на Георги с Асен Шопов. Преди Георги да емигрира, народната власт сваля от столичните театрални сцени последователно пет негови пиеси. Дотогава подобно чудо не се е случвало дори в българската тоталитарна диващина. Две от свалените пиеси (според мен най-хубавите) – „Комунисти“ и „Да се провреш под дъгата“ – са режисирани от младия тогава Асен Шопов. Първата е поставена в Театъра на народната армия, а втората – в „Сълза и смях“. Подобно сваляне на пиеси е сигнал за саморазправа на Партията-ръководителка не само с техния автор, а саморазправа и с режисьора, и с целия актьорски състав. В хода на саморазправата на партийната цензура Асен Шопов е прогонен от столицата и заточен в Бургаския театър. След което Георги, който, макар вече нарочен и взет на мушка, все още се крепи кое-що в литературния бранш, отива лично при Тодор Живков, за да се застъпи за приятеля си Асен Шопов. Известният с приумиците си правешки деспот проявява внезапна милост, вдига начаса телефона, обажда се на друг един деспот (Павел Матев) и така, по български и по балкански, от обаждане на обаждане низвергнатият режисьор е реабилитиран тихомълком – разрешено му е да се завърне и да работи в София. Малко след което Георги поема по каменистия път на изгнанието с един грях по-малко в душата – първо в Болоня при брат си Никола, след това в Лондон пред микрофоните на Би Би Си, после чрез литературните си есета в ефира на „Дойче Веле“, докато малко преди да се пресели в баварската столица и да започне работа в българската емисия на Радио „Свободна Европа“, смъртоносният атентат на партийната грижа за човека го застигна на моста „Ватерлоо“ над Темза.
Доколкото бях спътник на Георги през онези сурови и зли времена и доколкото изживявах непосредствено, рамо до рамо с него целия драматизъм и на изгнаничеството, и на неутолимата класово-партийна жажда за мъст и смърт, в немалкото ни срещи в културния клуб на Народния театър аз разказвах и преразказвах всичко това на Асен – той пък ми разказваше и преразказваше премеждията на писателя в царството на мира и социализма, когато аз знаех Георги Марков само като романист и драматург.
За наша обща радост под животворното слънце на демокрацията Асен Шопов постави „Да се провреш под дъгата“ отново – този път в Народния театър „Иван Вазов“. Участваха най-известните ни актьори, цяло съзвездие от незабравими имена. Пиесата бе играна години наред и след всяко представление камерната зала бе тясна да побере въодушевлението на публиката. И това въодушевление бе не само триумф за всички ни, то бе и най-убедителната, най-автентичната реабилитация както на Георги, така и на Асен – една колкото малка, толкова и величествена победа на живота над смъртта.
