0
1126

Живот като на кино

За пет заглавия от осмото издание на Cinelibri

„Госпожа Харис отива в Париж“

Eдно от преимуществата на фестивалните събития е в потенциала им за разнообразие. Това важи в особена степен за филмовите фестивали, чиято програма не е подчинена на определена тема, жанр или национална принадлежност, и съгласно организационната си идея Cinelibri притежава „двойна доза“ потенциал като кино-литературен форум. Пет избрани заглавия от осмото му издание предлагат на зрителя възможност за екранна разходка от модерна приказка до трилър, завъртайки в своеобразен калейдоскоп сюжети, държави, епохи и творчески индивидуалности.

„Госпожа Харис отива в Париж“ (реж. Антъни Фабиан), по едноименния роман на Пол Галико, ни отвежда в Лондон през 50-те години на ХХ век и ни среща с мила и енергична вдовица на средна възраст, която чисти къщите на богатите. Сред рутината на всекидневието си Ада Харис зърва в гардероба на една клиентка изящна рокля на „Диор“ и решава, че ако има своя собствена, това ще промени живота ѝ. По правилата на вълшебната приказка Ада се озовава в Париж, сред „изпаренията“ на висшата мода. С оглед реалностите на модерната приказка, невъзпитаното високомерие на социалните предразсъдъци се оказва еднакво осезаемо както при британската средна класа, така и сред парижките артистични кръгове. Тонът на филма леко се колебае между ентусиазъм и примирение, но виталността на г-жа Харис в изпълнението на Лесли Мейнвил е направо заразна и превзема дори „обезпрашените“ ъгълчета на сюжета, преди в тях да се настани някакво подобие на скука.

„Пактът“

Почти по същото време в Дания, доста по-самоуверената (въпреки болестта си) Карен Бликсен не се нуждае от „вълшебна“ рокля, за да завърти главата на младия поет Торкилд Бьорнвиг. Вдъхновен от мемоарите на Бьорнвиг, Биле Аугуст режисира „Пактът“ като бавно разгръщаща се психологическа драма за силата на манипулацията, достойна за „Опасни връзки“ или „Невинни години“, макар и далеч не толкова наситена със събития. В синхрон с поетичната чувствителност на главния герой интригата неуверено съзрява, докато разцъфне в цялото си вероломство. На 63 години известната датска писателката, която зрителите познават преди всичко като влюбената баронеса Бликсен от Кения („Извън Африка“), е властна, егоцентрична жена, която ловко дърпа конците на живота и на хората около себе си като закъсняла компенсация за своето душевното и физическото страдание… А Биле Аугуст умело се справя със заплитането на подобни междуличностни конфликти.

„Петер фон Кант“

Също както Франсоа Озон се справя с показните изблици на емоции. Двайсет и две години след „Капки вода върху горещи камъни“ френският режисьор се обръща отново към пиеса на Райнер Вернер Фасбиндер и към запазената си марка във филмовата естетика – кръстоска между ироничен маниеризъм и саркастична мелодрама. Този път обаче залогът е доста висок и на сценарно ниво. Точно петдесет години след филмовата премиера на „Горчивите сълзи на Петра фон Кант“ се появява „Петер фон Кант“, където не просто женските персонажи са заменени с мъжки, но образът на протагониста е откровено повлиян от характера и биографията на самия Фасбиндер: фабулата се завърта около една от бурните интимни връзки на ексцентричния немски режисьор, а изпълнителят на главната роля Дени Меноше е почти копие на оригинала от периода около смъртта му през 1982 г…. Истинско предизвикателство за Озон и за носталгията му по личността и творчеството на Фасбиндер.

„Лимонов сладкиш с маково семе“

На фона на саморазрушителния бяс на твореца романтичната драма на две сестри от остров Майорка звучи направо „кротко“. „Лимонов сладкиш с маково семе“ (реж. Бенито Самбрано), по едноименния роман на Кристина Кампос, разказва за процеса на помирение между неудовлетворената и обидена от семейството си Марина – лекар в Африка, и обезпокоената, привикнала да живее в охолство Ана – съпруга на бизнесмен. След като прекарват по голяма част от живота си разделени по различни причини, сестрите се срещат отново, за да продадат пекарна, която са наследили от непозната жена… Леко патетичният тон в първата част тегли към мелодрама, но когато кротката меланхолия взима превес, а сюжетът установява баланс между споделянето и мистерията, филмът намира верния тон и се съсредоточава върху посланието си да окаже почит към жените по света, които от незапомнени времена се борят да създадат и съхранят семействата си.

„Дневникът на подправките“

И ако тайната от Майорка изглежда трогателно предизвестена, то развоят на събитията в „Дневникът на подправките“ (реж. Масимо Донати) е достоен за истински психотрилър, при това не толкова в частта с криминалното разследване, колкото в садистичните машинации на един престъпен ум. Виден реставратор на фламандските майстори се среща с нашумял млад готвач и му предлага да го придружи на кратко пътуване из Европа с цел разширяване на професионалните му контакти. В същото време полицейски инспектор, затънал от години в неразрешим международен случай на педофилия, е на път да открие мистериозния инициатор на отвличанията на деца. Рано или късно пътищата им ще се пресекат… Италианецът Донати е едноличен автор (от романа, през сценария, до режисурата на филма) на тази изобретателна, малко ексцентрична, но дълбоко премислена интрига, в която всяка следваща стъпка е уловен симптом от боледуването на душата.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияХристиянство и култура
Следваща статияПутин на кушетката